Читатели, блогъри, критици - срещата до колко беше (не)възможна?

Снощи присъствах на едно много вълнуващо ме в началото събитие в клуб "Перото" (в НДК) - среща на читатели, блогъри, критици и писатели за обсъждането на ползите от всеки един да изрпазява своето мнение и по какъв начин, т.е. кой има по-голяма тежест в предоставянето на информация за дадена книга към "обикновените" читатели (по-надолу ще обясня защо използвам точно този термин).

Смятам обаче преди да се впусна в излеяния и коментари на цялото събиране на литературни люде, да представя нещата за себе си и за своя блог от самото начало - една хронологична линия набързичко... (не, че съм длъжна, но го смятам за редно).

Създадох този блог преди близо десетина години, защото(!) обичах да пиша. Още като ученичка придобих една обич към писането и развитието на въображението, макар да бях много лош читател - започнах да чета като маниак книголюб едва малко преди и най-вече в студентските си години. Пишех тук за какво ли не - всякакви хрумвания, всякакви цитати, всичко, което ми харесаше из пространството (защото файсбук нямаше все още). Пишех и свои неща - есета или откъси от историйки, които измислях, все неща, които никога няма да видят бял свят публикувани, където и да било и дори да продължавам да пиша от време на време, работите ми отново никога не биха напуснали моето лично пространство. Пишех за това, което не харесвах и защо не го харесвах...Конкретно за книги не смеех да пиша, публикувах и свои литературни теми, разработвани за университета, но не мислех по онова време, че съм достойна да изразявам каквото и да е мнение за книгите...до 2013 година. Тогава се появи и първата ми публикация за книга, тогава завърших първото си висше и реших, че след всички есета, рецензии, разработване на литературни теми, литературни изпити, прочетени книги - които задължителни и кои (в килограми повече) такива, които съм чела просто, защото съм искала, били са ми интересни, била съм любопитна, паднала съм си по стила на някой автор и така нататък и така нататък. По-късно и във фейсбук се появи страница на блога, където реших да споделям сямо много важни неща - ревюта, събития, книжни статии и подобни...(вмъквам само, че допускам правописни грешки, тъй като не обичам да чета в последствие това, което съм написала, но и нямам намерение да ги поправям, забележа ли ги - понякога има парченце чар в някоя и друга грешка, а аз категорично бягам от стереотипите, че за да пишеш задължително трябва да си безгрешен и от буржоазната класа на литературата. Аз съм просто един любител-"ревюист", т.е. блогър! ;)).
Първите ревюта са си гола-вода, естествено, докато до преди две години започнах да поизпипвам повече нещата и въведох свои норми, по които да пиша едно ревю, така че моето лично мнение да прерасне в текст, насочен не към определена група читатели, а към читателите, които биха го харесали или не - в един текст за ревю включвам положителните и отрицателните страни на книгата, пиша аз защо съм я харесала, пиша  какво би или не би се харесало на друг тип читатели, пиша за превода, за литературния език на автора, за бележкитке под линия, за оформлението на книгата, понякога дори за шрифта и за корицата, за героите индивидуално, за сюжета и изграждането му. Тези фактори за мен са най-важните при писането на едно ревю, което не цели да привлече, а да даде възможност да се избере. Но аз съм блогър, не завися от никого, не съм искала и никога да завися, работя върху безплатна платформа, без реклами на каквото и да е, стил на изгледа, който сама съм избрала и дообработила, начин на формулиране на текстовете така, както на мен ми харесва и подбирайки да пиша само за книги, които са ми харесали, защото за тези, които не харесвам не е по силите ми да пиша. Това е, което отличава литературния блогър от литературния критик.

А сега обратно на първоначалната тема - събитието от петък вечерта в "Перото", тема, за която отделих повече време в премисляне, преповтаряне на видеозаписа  на дискусията от снощи и изваждане на фиксирани, важни елементи от разговорите, за да напиша това, което не мога да премълча просто така. Защото съм блогър със свои норми на писане, защото не смеех да пиша за книгите с лека ръка преди години, защото сега съм блогър, чиито текстове се четат, чиито думи за някои книги са звучали на представяния им или са били част от анотацията им, но въпреки това аз продължавам да пиша свободно, по своя воля, на своя отговорност спрямо своите читатели, спрямо българските издатели и писатели, спрямо другите блогъри - тези от "Аз чета", или пък тепърва развиващите се млади блогърчета, на които се радвам, че са се осмелили да започнат сега, въпреки, че им трябва много, много хляб, за да достигнат ниво, откъсващо се от "Уау"-то. ;) Не, че съм против този емоционален заряд на блогърите, тяхната емоция спомага за емоцията и на читателите им, но винаги всичко трябва да бъде обяснено и това "уау" да е с  действителна причина, така че и читателят да си каже после "Уау! Този блогър беше прав!"

"Много трудно се работи без конкуренция." - така започна срещата от снощи, запомних си този цитат, просто защото ми хареса и може да се употреби в няколко смисъла и различни ситуации. И блогърите работим много трудно без конкуренция, ние се стремин да се развиваме все повече и повече, за да можем да предоставим на читателите повече и по-качествени текстове, но без някой да ни цензурира, редактира и пресушава текстовете като пречеща река на някого, който и да е там, градящ нещо, защото територията на реката му е хрумнало, че му харесва и на всяка цена трябва да я притежава.
Истина е, че всеки едип литературен коментар е притежател на един вид рекламен характер, но в днешно време, с количеството издателства, които работят стръвно и издават все по-прекрасни и стойностни книги, рекламния характер е от голямо значение, бил той и само един коментар под снимката на корицата. И точно това превърна всяко едно изразено мнение, където и да е във вид медия, дори самият фейсбук се превърна в частица от медията, в прадформа, даваща храна за журналистите...Просто е необходимо да се пишат текстове за книгите, необходимо е да се насочват читателите, да им се предоставя разнообразно мнение, но без недомлъвки и без необособени изказвания. Обикновеният читател, този кото се влияе и от най-краткото изказване е много податлив на такива необособени коментари за книги, подвеждат се и по скандалите за книги - скандалите объркват читателите и точно това беше вмъкнато снощи на срещата, но така или иначе скандалност имаше, а със сигурност след това много читатели, които не са писали в блогове текстове с повече от петдесет изречения са останали объркани чий чии врат се опитва да докопа. Тъжно се получи. Емоционално, импулсивно, напрегнато. Но се казаха неща, които ми се сториха особено интересни.
Едно от тези неща е, че литературна критика след 1989 година няма. С господин Ефтимов, с който си поговорих след края на събитието по тази тема стигнахме и до допирни точки (и се радвам, че седях толкова назад в клуба, та не се добрах до някой микрофон, защото приех някои от неговите изказвания твърде импулсивно, затова се нуждаех от няколко минути личен разговор с него - хората, уви, винаги реагираме първо импулсивно и после можем да съжаляваме за реакциите си).
Никога не съм се дразнела така на литературни критици, освен когато някои си мислят, че могат сами да съставят класации от типа на "най-добрите книги за 20 век" или "книгите, които задължително трябва да бъдат прочетени". Това е налагане на мнение, това е насилване да бъдат прочетени книги, които е възможно никога да не оставят спомен в съзнанието на читателите. Блогърите не правят това, никой блогър не налага мнението си, само го споделя, изразява и помага. Да, ние помагаме в избора - можем да хванем десет книги, излезли през миналия месец, да ги прочетем за няколко седмици и да ги съпоставим една с друга по всички критерии, така че всяка една книга да бъде интересна за изключително много читатели, да пробуди любопитството...Критиката по-скоро отблъсква, критиката е минала през редактиране и цензуриране, което изсушава текста, блогърските текстове за книги са по-близки до езика на читателя, по-сърдечни, емоционални дори, по-опростено написани, но достатъчно стойностни...С господин Ефтимов засегнахме и въпроса дали блогърите могат да пишат - да, някои блогъри пишат много добре, но всичко зависи от годините изчетени книги, от изградената литературна култура, образование, възраст и подобни (тук искам да благодаря много на Милена Ташева за включването, а Алекс и Райс от "Четат ли двама" за малко да издадат така дискретното ми местоположение :D ). 
Сега ми се иска да се искажа "Уау"! Но трябва да се има предвид, отново го споменавам, че човек се учи да пише с годините, с изчитането на десет ужасни книги и една хубава, с писането на резензии, есета и проучвания за авторите, сравняване на различни литературни езици и прочие. Човек става блогър сам, човек изгражда себе си като читател сам и разбирам, че литературният критик, може би, сеща някакъв вид застрашеност от литературния блогър, защото мнението на втория се търси повече, повтарям - мнението на блогъра е по-близко до езика на читателя, а лителатурата е за това, което един човек иска да каже - реализъм или фантастичност, - и именно в този случай трябва да се прави разлика между читател и читател, самите блогъри са повече читатели и от писателите и от литературните критици.  
Изключително съгласна бях с това, което се каза за платформи като Goodreads (затова и поспрях да го ползвам), че обикновен читател, без познания, без база на сравнение, с минимална литературна култура се изразява за книги, имащи потенциала да станат шедьоври и по този начин мнението на този читател без ни най-малка идея за средите на литературата се изказва нелепо и некомпетентно, но мнението му от едно-две изречения влияе по-драматичен начин на всички останали читатели. Точно това превръща всеки човек във вид медия, а медиите са посредници, медиите превръщат всичко около себе си в още медии, но не вярвам, че масовката е блогърите да създадат целеустремено читателско мнение, макар това да се случва спонтанно.
В ревюто трябва да се разгледа книгата като нещо, харесало се на блогъра и, както споменах по-горе няколко признака, така да се напише компетентно и структурирано, възможно най-близко до обективното мнение за дадена книга, но не бива да се забравя, че блогърите на първо място сме хора, които пишем за свое удоволствие, блогърството е създадено за удоволствие от обикновени хора, които можем да ползваме изброените по-горе фактори със замах (мои лични критетии и фактори за писането на едно ревю в случая - в един текст за ревю включвам положителните и отрицателните страни на книгата, пиша аз защо съм я харесала, пиша  какво би или не би се харесало на друг тип читатели, пиша за превода, за литературния език на автора, за бележкитке под линия, за оформлението на книгата, понякога дори за шрифта и за корицата, за героите индивидуално, за сюжета и изграждането му). Блогърите пишат за книгите, защото обичат да го правят, но и е трудно да се пише за книги все пак, особено от хора, които го правят, защото им харесва и искат да е изпипано според възможностите им, защото обичат да го правят; от хора, които не биха получили нищо в замяна и се радват на коментари от типа на "Хареса ми ревюто ти, книгата звучи интересна и може би ще я прочета." - това е достатъчно. 
Литературната критика и литературните блогове в никакъв случай не бива да се поставят на една релса, под един общ знаменател. Ревюто насочва читателя към дадена книга, а критиката е това, което се търси след като книгата бива прочетена и никога преди това. Никога. Двата вида текст са коренно различни жанрово и стилистично, и бяха глупави, дори нелепи нападките срещу блогърите на срещата снощи. Имаше една агресия, едно отблъскване на читателите около сцената, фактори от страна на говорещите против блогърите, което остави много лошо впечатление, че всъщност ние се стремим да грабнем хляба на някого. Глупости! Някои от нас сме си сложили вече хляба в ръцете с други професии, а това, което правим в тези блог пратформи е просто, защото ни харесва да го правим и не парадираме с нищо.
Блогът не е(!) дневник! (радвам се, че бях далеч от сцената).
Блогът не е лексикон!
Дневникът е нещо лично, нещо сакрално и интимно, което се пише с много по-различни похвати и формулира по много по-различен начин, и най-вече - дневникът е нещо, което няма място в публичното пространство.
Лексиконът е въпростик. Тук нямаме въпроси, нали? Нямаме анкети, нямаме интервюта (поправка, имаме, но са с литературни хора). Но лексиконът си остава въпросник. Блогът не е въпросник и не е дневниче за тайни писаници, блогът е място, уеб пространство за изразяване на различни мнения за различни книги. Но както споменах, отново насочвам вниманието малко по-нагоре, към фейсбука като средство на медиите, всъщност проблемът идва именно от там - не от блогърите, не от критиците, а от начина, по който се структурират медиите. И се търси нечия отговорност? Медиите - отговорни пред своите зрители и заблудени глави, критиите - отговорни пред литературните среди от високата класа, блогърите - отговорни към всички читатели, към своите читатели, към издатели и писатели, защото тяхното мнение е по-достъпно и разбираемо, по-истинско от което и да е друго...
Едно голямо отклоняване от темата настъпи тук, а на събитието вклюването на Темз Арабаджиева беше много на място. 
Не казвам, че има нещо излишно в медията, нито в литературната критика, но определено няма и нищо излишно в книжните блогове. Читателите просто имат нужда да четат по-прости текстове, по-изчистени, да четат истината, да четат не само хвалебствия, но и недоволство, само че на едно място, в един текст, а не да си градят сбъркано мнение от хилди и хиляди псевдосайтове, където някой си се представя за критик. И критикът и блогърът трябва да има опит в тези среди, за да има смелостта и самочувствието да каже това и онова за дадена книга или автор.
Учила съм литературна критика и винаги съм бягала от нея, макар да чета с интерес чуждото мнение и то в отрицателни аспекти, но никога, дори като ученичка, а още повече като студентка не съм харесвала как някой професор, някой друг писател се е изказвал за нечие произведение, сякаш е бил в ума на автора. Още от преди повече от трийсетина години литературните критици са били подвласни на цензура, от където се раждат и сухи, груби текстове, изпълнени със синоними и сложна терминология, която издига мрежа между качествената критика и обикновения читател. 
Критиците имат богат език, няма спор, но им липсва нещо - умението да представят брилянтността на текстовете си за по-голяма аудитория, да пишат по-достъпно и ясно, да се откъснат от строгостта на академичните трудове, които са писали и защитавали в миналото. Читателите искат да четат цветущо и по това да си правят сами сметките и да преценяват дали дадена книга си заслужава или напротив.
А и критиците явно са останали с някакво впечатление, че книжните блогъри пишат само "Иха, уау, колко готина е тая книга! Непременно я прочетете!" - някои, по-младите, може би да, но те ще израстнат и станат ли на моята възраст ще са в пъти по-добри от мен в момента, стига обаче и самите те да се откъснат от своето грешно мнение, че на всяка цена, непременно трябва да си изсмукат от пръстите и да напишат нещо невероятно хубаво за определена книга, предоставена им от някое издателство - помислете си за свое удоволствие ли го правите? Блогърството е именно, за да ви харесва на вас.

Срещата беше "възможна", както мисля се изрази един от господата на сцената, само на териториално ниво, изговориха се твърде много неща, имаше твърде много емоционални и агресивни нападки, сблъсъкът на литературната критика срещу литературното блогърство беше прекалено фронтален и в крайна сметка май никой не разбра колко хубаво би било ако блогъри и критици си сътрудничат, ако се научат да работят заедно в името на читателските интереси, на българското книгоиздаване и родните автори. Тогава литературните мнения щяха да достигнат невъобразими висоти и нямаше да се спори кое е медия и кое не е, защото в крайна сметка всичко се е превърнало един вид в медия, от която хората имат хронична нужда.
Въпреки всичко съм доволна, не взех пряко участие, приех на място някои неща твърде лично, затова и ми беше необходим разговорът с господин Ефтимов сред събитието, на самата дискусия се повдигнаха и отвориха много въпроси, които обаче останаха недоизказани и лично аз се надявам на Part 2, но този път с участието на повече блогъри с микрофони и то от случайните, обикновено-читателски среди.

Като за финал - пишете  бе, хора, пишете, но не с по десетина изречения, пишете, развивайте се, четете и проучвайте и един ден бихте могли да сте блогъри по професия. Е, аз такова нещо не искам, аз се радвам, че си имам своя мъничък блог, където си пиша и никой не ме цензурира и не ми казва кое как мога да кажа.
Амин. Лека нощ!

Линк към събитието - https://www.facebook.com/events/1391925947495100/

Коментари

  1. Много хубав текст Кате. Благодаря ти, че го написа!

    ОтговорИзтриване
  2. Благодаря, Рали. Радвам, радвам се и че съумях да го напиша, цял ден го умувам и преповтарях записа от снощи няколко пъти...този тест ми отне повече време от което и да е ревю за книга.

    ОтговорИзтриване
  3. Прекрасен текст, изумителна формулировка! Мнението ми изцяло съвпада с публикуваното, а всичко написано от Вас се чете изумително леко.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря Ви за мнението. За мен е много важно да зная, че текстовете ми са леки и разбираеми. :)

      Изтриване

Публикуване на коментар

translate

Популярни публикации от този блог

За Любовта... / есе /

Вазов го е казал - "Опълченците на Шипка" - 1877

Якудза - Японската мафия