My_Life

Песента на вълните, песента на вятъра, това успокояваше, вдъхваше чувство на истинска хармония, от каквато понякога тя се нуждаеше. Наричаха я дете все още, но нищо не разбираха, за повечето тя продължаваше да има детския разум, разбирания и възгледи, макар отдавна да не беше така, да бе загърбила повечето си детинщини и в действителност сега да се държеше като по-възрастна от повечето. Но пък имаше дете, което да й напомня къде се намира, от къде бе тръгнала и на къде отиваше. С малкият русокос хлапак се познаваха от четири години, беше връхлетял на дребното драконидче пред един магазин за декоративни растения, от които момичето искаше да си вземе няколко по-специфични за да си забърка една от защитните отвари, някакви парещи и пушещи течности, с които се пазеше по пътищата, когато някой я доближеше. Тя също беше дете тогава, но само тогава. Сега детето беше останало момченцето до нея, което държеше дървената писалка и несръчно чертаеше по белите пергаменти, които Сахара...

- Ще млъкнете и за момент? Всички. - почти с отегчение правеше забележка, но кой ли му обръщаше внимание. Стоеше в центъра на малката зала, в една изоставена къща на края на градчето, на нещо като пиедестал, който някой от гостите сам беше сглобил.Стискаше дразнещата книга с молитви в ръцете си и се мръщеше на спорещите роднини. - Сериозно, остават само още няколко реда. - и сигурно до края на тези няколко реда щеше да започне да ги моли да млъкнат ако не искат да си тръгне от тук, но нямаше  да може и така да се оправи с тях. Най-проблемен се оказваше дългокосият рус мъж с мътнозелени, ронещ остри, но безстрастни думи по един от драконидите. Те винаги бяха така, още от детските си години и този, русият, Люи, никога не беше свикнал с обожанието на братовчедка му към синекосия с розовите очи. Бяха на една възраст, а Люи и братът, лилавокосият драконид със сини очи, който сега се правеше на сянка в ъгъла, бяха близки приятели, но що се отнасяше до братовчедката и бившия...

Прекосяваше улицата. Мразеше този град, мразеше този свят, мразеше...всичко. Хората, сградите, разговорите, себе си...Беше просто едно момче, малко момче, преживяло твърде много за възрастта си, но не му личеше. Преглъщаше всичко, таеше всичко в себе си и подтискаше всичките си чувства, беше безразличен и напълно апатичен към заобикалащия го свят. Беше пораснал твърде бързо за да бъде наистина дете. Не можеше да приеме заповед от никого, не можеше да приеме съвет или молба, правеше каквото пожелае, но само когато го пожелаеше и то винаги, и само защото иначе му беше скучно, защото иначе трябваше пак да потърси...изход в чуждата омраза Онова бесило. Да, още усещаше паренето в тила си, макар да беше минала цяла година от тогава, от както летвата падна, от както краката му пропаднаха и жълтите му очи за последно преброиха лицата в бяло и главите, покрити с черни воали. Бяха траурни одежди, мрачни хора, цяло едно селище, изпращащи на сигурна смърт две десетгодишни деца. И го ...

Този трясък, този болезнен крясък на стъклени звънчета, ударени от отворената със сила врата...а, той знаеше какво значи това, знаеше, че не носи нищо добро, никога не носеше, особено щом беше толкова рано сутринта и с шумът нахлуваше и морски бриз. Тя... - Къде си мислиш, че се намираш, момиче?! - звънчетата още не се бяха успокоили, когато съскащият драконидски тембър посрещна очарователно развълнувания момичешки смях. - И аз се радвам да те видя, чичо Махат! - тропот на тежки ботуши. Господи, тя никога не носеше нещо по неин номер, никога и беше толкова дразнещо. - Ще ти острижа цялата косица, хю Челзи, и ще я продам на черния пазар! Чуваш ли ме? Къде тръгна?! - а търговецът винаги й се ядосваше, повече от колкото на всеки друг, та тя си позволяваше толкова много, все едно драконидският дом беше неин. Само че не, но това носещо морска сол със себе си същество винаги си намираше оправдание, понеже баща й беше едноок, а пък и самият драконид, който все така крещеше по не...