Не знам дали съм споменавала някъде, че не съм кой знае колко стар читател, все пак до преди десетина години направо си бях скарана с литературата. Затова пък сега, когато открих това, което да ме води напред, да ме кара да чета и чета много внимателно подхождам към книгите, много внимателно избирам, чета първата страница, чета и последната и чак тогава купувам.
Е, Милена Ташева май ми научи вкусовете по някакъв начин, защото за трети път ме изненадва по невъобразим начин с книга, която ме просълзява и чието влияние мога да поставя почти наравно с "Граф Монте Кристо" от Александър Дюма (а това е за мен е книга, която поставям на пиедестал).
"Ще се видим в Париж" от Мишел Гейбъл ("Софтпрес", 2016) е една история за Ани и майка й Лоръл, две жени, за които на света не е имало нищо друго освен те двете - една за друга. Е, истината е малко по-различна и една книга, която случайно попада в ръцете на Ани е причината за това.
Заминаването от САЩ за Европа е едно приключение, в което Ани иска да се потопи, докато годеникът й е на военна мисия. Майка й не е особено очарована от годежа им, но не казва нищо конкретно, само се заема с един проблем върху имот, който по нейни думи й е бил подарен. И докато Лоръл като адвокат се занимава със сделките около този имот, тъй като той не е само нейна собственост, Ани опознава историята на Гладис Спенсър-Чърчил, изчезналата херцогиня Марлборо и в това й приключение като гид се явява съвсем непознат мъж, който среща в едно барче, от където започва всичко.
В градчето, в което някога е живяла Гладис Спенсър някои все още си я спомнят, други имат само легендарни представи за нея, за лудата жена, тичаща гола из града, само с едни панталони, сламена шапка и...пистолет, и от време на време разбиваща колата си в някоя витрина, заради модата, която нашумява. Но тя е деветдесет и две годишна жена, въпреки това е истинска фурия.
Гас, представящ се за граф, разказва на Ани това, което знае за госпожа Спенсър, допълва съдържанието на синята книга, която Ани е взела тайно от майка си, като допълва сюжета със своите истории.
Дали обаче госпожа Спенсър е била херцогиня Марлборо?
Ани е убедена, но Гас никога оставя историите си с една идея тайнственост, така че да пропука със съмнения заключенията на Ани.
Не само разкриването на изчезналата херцогиня е проблем, но и тайните, в които Ани започва да подозира Лоръл.
Наистина, начинът по който Мишел Гейбъл е написала тази книга, повлияна от истинската история за Гладис Спенсър-Чърчил, силно ми напомня на историята на Монте Кристо, и както ми етрудно да опиша възхищението зи за романа на Дюма, така не знам дали ще съумея да подбера правилните думи, за да опиша и мнението си, настроението, която "Ще се видим в Париж" оставя у мен.
Ани тръгва по стъпките на героинята от книгата на Уин, посветена на херцогинята, и Пру се оказва едно момиче за възхищение, след като е успяла да изтърпи сарказмът и сприхавият нрав на госпожа Спенсър, животът в почти разрушеното имение и натрапчивият писател, в който в последствие се влюбва. Колкото повече задълбава в миналото и в живота на Пру, Уин и госпожа Спенсър, Ани разкрива все повече и повече тайни, които майка й е криела, и я улавя в лъжи, които не може да си обясни. А и отношението на Гас към нея се оказва странно особено, той продължава да поднася на Ани само частични истории, но никога не завършва целия си разказ до края.
Обичам този стил в литературата, настояще и минало разказвани едновременно, така че парченцата пъзел около историята да се подреждат сами, едва ли не от само себе си.
В крайна сметка кротката и послушна Ани захвърля всичко, пренебрегва дори майка си и хваща първия влак за Париж, където се надява да открие най-голямата тайна на Лоръл, а именно своя баща - тема, върху която Лоръл винаги е поставяха капак, преграда, така че с минимални и нищожни думи за каже на дъщеря си, че не трябва да знае нищо за баща си.
Но Ани е толкова близо, само на една ръка от разкриването на истината.
И отново, отново истината не е такава, каквато Ани е очаквала, каквато и читателят би очаквал.
На няколко пъти си мислех, че е следващото събитие в книгата е предвидимо и точно преди да бъде разкрито, всъщност нямаше нищо общо с представите и идеите ми. Мишел Гейбъл много успешно обгръща героите си в мистерия, те са съвсем обикновени хора, но свързани помежду си чрез името на Гладис Спенсър.
А дали тя е херцогинята?
Коя е Пру, който е Уин?
Кой в действителност е Гас и коя е наистина майката на Ани - Лоръл?
Тайната си е тайна.
Отговорите се намират в Париж.
Обожавам книги като тази, с толкова лек език, така приятни диалози, лек сарказъм и дух у всеки един герой. Докато прелиствах страниците и се запознавах с имената, с хората, които истинската херцогиня е познавала,с хората, които госпожа Спенсър се е срещала, имах чувството, че правя едно стогодишно пътешествие из Европа, из салоните на Париж, Лондон, Рим, галерии, имения, библиотеки и музеи.
Бележките под линия ми даваха допълнителна информация, на която се наслаждавах още повече, заедно със сюжета на книгата и се очаровах все повече, че дори и след второто прочитане съм сигурна, че някой ден пак ще протегна ръка към "Ще се видим в Париж" и ще изчета на един дъх отново тази книга така, сякаш я чета за първи път.
Госпожа Спенсър е незабравим образ. Херцогиня Марлборо (Гладис Дийкън) е най-прекрасната жена в историята, приятелка та Пруст, Пикасо, Болдини и още много, много имена.
Когато затворих последната страница, сякаш бях изживяла моментите от живота на всеки един от героите в книгата, сякаш ги познавах и ми бяха станали толкова близки. Мишел Гейбъл е изключителен автор с още по-изключителен литературен език, а като голям плюс към разкошът на книгата е и това, че е включила реални цитати от истинската Гладис Дийкън.
Това не е просто романтична история, това не е просто биография, това е едно възхитително пътешествие сред тайни и връзки, започващи от една жена и простиращи се до края на света.
______________________________________________________
Още за книгата:
Коментари
Публикуване на коментар