При Крис Картър няма безопасно влизане в историята - а тази е третата и е още по-ужасяващ случай

 След "Хамелеонът се завръща" и "Екзекуторът" повече от ясно е, че при Крис Картър няма безопасно влизане в историята. Той не те кани внимателно, не  дава време да се настаним удобно, а директно хвърля читателита си в мрак, в който жестокостта не е случаен изблик, а метод. "Хищникът" продължава точно в този дух - брутален, напрегнат и много динамичен трилър, в който усещането, че някой наблюдава, причаква и избира следващата си жертва, придава усещане за лепкавост по тила (знаете за какво говора...и е гадно).

"Хищникът" (Ера, 2011) от Крис Картър е третата книга от поредицата за детектив Робърт Хънтър. Този път случаят започва с тялото на неидентифицирана млада жена, открито в изоставена сграда. На пръв поглед няма видима причина за смъртта ѝ - липсват рани, синини и очевидни следи от насилие. Само устните ѝ са зашити с груб черен конец. И не само, което за читатели жени е направо отвратително, но...четем си,  трилърите са си готини така или иначе.

Още самото начало е от онези, които не просто създават напрежение, а накарат да настръхнем, защото усещането е, че зад тази тишина стои нещо много по-страшно и мрачно, нещо с много болен ум.

Това е втората ми среща с книгата. Веднъж вече я бях чела, а сега се върнах към нея в Storytel. При такъв тип трилър аудиоформатът има особено значение, интонацията на разказвача, промяната в тембър, бързина, притихване, паузи - това придава още по-голяма сила на мрачното положение, в което слешателял се озовава. 

Историята е мрачна, бърза и напрегната, а гласът на разказвача трябва да държи ритъма, без да преиграва. Именно това ми хареса в слушането - напрежението се натрупва постепенно, сцените стоят живи, а усещането, че всяка следваща следа може да отвори още по-зловеща врата, се запазва почти през цялото време.

Крис Картър отново изгражда престъпник, който не просто убива. Той действа методично, хладнокръвно и с ужасяваща увереност. В "Хищникът" жестокостта не е хаотична. Тя е обмислена, подредена, почти клинично точна. Именно това я прави толкова неприятна - усещането, че зад престъпленията стои човек, който не губи контрол, а напротив, напълно владее играта. И това, което върши, колкото и кърваво да е, ме доставя удоволствие...

Робърт Хънтър започва да се превръща в  любим главен герой. Той не е шумен детектив, не разчита на показност, а на ум, наблюдателност и способност да вижда детайли, които другите пропускат. Знанията и уменията му не са само от интелект, а от жаждата му да чете и да разбира нещата. Харесва ми неговата концентрация - онова спокойно, но напрегнато вглеждане в случая, при което всяка дребна следа може да се окаже решаваща. Той е герой, който носи силата си не в драматичните жестове, а в начина, по който мисли. Още повече харизма му придава трагичността в детството му - тук ще споделя, че във всеки роман на Крис Картът се споделя за образование но неговия герой Робърт Хънтър, неговите научни титли, както и съитията от детството му, които обясняват някои особености в държанието му, а причината за всичко това е, че всяка книга може да се чете отделно и индивидуално, без да се следи поредицата.

Много ми допадна, че романът не стои само върху кървавите сцени, макар че те са тежки и определено не са за всеки. По-интересното е в психологическото напрежение. Убиецът сякаш винаги е няколко крачки напред. Той оставя след себе си не просто тела, а въпроси. Защо точно тези жени? Как ги избира? Какво означава почеркът му? И най-важното - колко време има Хънтър, преди следващата жертва вече да няма шанс?

Ритъмът е едно от най-силните неща в книгата. Картър пише така, че историята почти не отпуска. Сцените се сменят бързо, новите детайли идват навреме, а разследването върви с онова усещане за спешност, което много добре работи в криминален трилър. Няма дълги спокойни участъци, в които напрежението да се разсее. Дори когато няма действие, остава усещането, че нещо се приближава и почти преди да въздъхне човек, и вече се е стигнало да следващото тяло за аутопсия...

И все пак най-силното за мен е, че убиецът не става ясен почти до самия край, защото обикновено при Крис Картър успявам да разоблича убиеца, ако е жена - както в една от първите му книги... (което не говори добре за жените читатели на трилъри - разобличаваме се, значи мислим еднакво). :D

 ...През цялото време си мислиш едно, подреждаш следите в определена посока, убеден си, че вече започваш да разбираш логиката на случая, а после се оказва съвсем друго. Това е от онези обрати, които не просто изненадват, а показват колко добре авторът е контролирал вниманието ни през цялото време. Не е евтин трик, а внимателно водене по следа, която изглежда логична, докато цялата картина не се обърне, ама абсолютно с надолу главата!

Крис Картър е автор, който не се разлива в излишни описания, а пише с ударен ритъм - сцена, следа, въпрос, напрежение, нов удар. Това много подхожда на поредицата за Робърт Хънтър, защото историите му работят като мрачни криминални сериали, в които всяка глава те дърпа към следващата.

Описанията са ясни, на моменти графични и тежки, но за мен не стоят самоцелно. При Картър жестокостта е част от света на престъплението и от психологическия профил на убиеца. Той не пише уютни мистерии. Пише за зло, което е активно, изобретателно и страшно именно защото е човешко - а някои човешки злини се зараждат много, много отдавна, още в детството.

Харесва ми и начинът, по който авторът използва страха, по-различно от предходната книга. В "Хищникът" страхът не е само реакция на жертвите или на читателя. Той е атмосфера. Усеща се в изоставените сгради, в липсата на отговори, в странните детайли, в усещането, че разследващите тичат след човек, който вече е планирал следващата си стъпка.

Като трета книга от поредицата романът запазва силата на предишните две, но продължава да развива света на Робърт Хънтър. Хареса ми, че вече има разпознаваемост в действията на героя, но случаят не се усеща като повторение. Картър отново намира различен център на ужаса - не само кой е убит, а как, защо и какво казва това за ума на човека, който стои зад престъпленията.

"Хищникът" е книга, която не бих препоръчала на читатели, които трудно понасят графично насилие. Тук има тежки сцени, мрак и усещане за жестокост, което не се прикрива. Но за почитателите на мрачни, бързи и психологически напрегнати трилъри романът би допаднал много. И тук има разкритието за онази литературна легенда за третата книга на Картър - този трилър носи противно усещане, почти може да се усети мирисът на кръв, ако въображението на читателя работи по-силно, но ако читателят (подчертавам го умишлено) оцелее психически с трите книги поред, значи вече е част от света на автора и на неговия герой.

Тази втора среща с книгата ми припомни защо поредицата на Крис Картър е толкова пристрастяваща. Тя не успокоява, не дава много въздух и не омекотява злото. Но държи. Кара ни да мислим, да подозираме, да грешим, да сменяме посоката и накрая да осъзнаем, че през цялото време сме бил воден по много внимателно подреден път (такова усещане ми е носила само Мери Хигинс Кларк - нейно величество, ралицата на съспенса!)

"Хищникът" е мрачен, кървав, динамичен и напрегнат трилър с много силен финален обрат. 

Оцелях. И сега, докато пиша това ревю, вече съм на осма книга - тоест две седмици не съм прочела/слушала нищо друго освен поредицата за детектив Робърт Хънтър.