В кое време се намираме? Аз ли съм или си ти?
В моя край имаме един израз: "Ум да ти зайде."
И те така.
Не знам дали мога да намеря по-точно описание на онова, което "Паралеумът" направи с психиката ми, но ми трябваше известно време, за да си дойде всичко на мястото и да напиша ревюто.
Започваш да четеш научна фантастика, а някъде по пътя вече разсъждаваш за времето, избора, реалността, човешката природа, технологиите, съзнанието и вероятно за собственото си място във Вселената. И когато си мислиш, че най-сетне си хванал нишката - романът любезно я издърпва от ръката ти и ти показва, че зад нея има още десет. В един момент четеш от трето лице за всички тях, в следващият момент вече разказвачът е някой, който през цялото време ни е бил под носа, не просто разказвач от външната страна на вратата, а някой вътре в самата стая, в самия Паралеум. Ето това заобичах най-много в тази книга!
"Паралеумът" (Ерове, 2025) от Виктория Алис Цветкова е философски научнофантастичен роман и литературният дебют на авторката. Но "дебют" тук звучи почти подозрително скромно, защото идеята, която стои зад книгата, никак не е малка - началото й е дадено още през 2012 година.
В центъра на историята е младият учен Кевин Уорс, а около него постепенно започва да се разгръща свят, в който технологичният напредък е стигнал много по-далеч от човешката способност да носи отговорността за него. Намесват се времето, паралелните реалности, изборите и последствията им, хора, които могат да изчезнат не просто физически, а сякаш никога не са съществували, и същества, които стоят отвъд познатите ни представи за материя и реалност. Но Кевин не е съвсем най-основният герой, нито Игрек, има един друг, после и още един...героите са много, изобилстващи имена, отношения, връзки - от миналото, от бъдещето, или минало и бъдеще, срещащи се в настоящето...Стана каша, нали? Е, не е така, има много логика и мисъл във всичко.
Повече няма да разказвам. При тази книга спойлер може да бъде дори едно невинно изречение, казано в неподходящия момент (а мисля, че доста казах, уж опитвайки се да не го правя).
Най-много ме впечатли мащабът на идеята. "Паралеумът" не използва мултивселената просто като ефектен декор за научнофантастична история. Тук тя е начин да бъде зададен един много по-неприятен въпрос: какво би станало, ако всяко наше решение действително има значение отвъд онова, което можем да видим?
А ако изборите ни създават последствия, които никога няма да осъзнаем?
А ако човекът получи власт над неща, за които морално още не е готов?
Ето тук романът започна истински да ми бърка под черепа. Направо опъва нервите, но не отрицателно, а всепогръщащо и с мерак да разбереш какво, по дяволите, се случи...и какво ще стане след като това се случи?
Защото зад фантастиката непрекъснато наднича нещо много човешко. Желанието ни да контролираме. Любопитството. Страхът. Самоувереността. Че щом можем да направим нещо, значи непременно трябва да го направим. И онова почти детско убеждение на човечеството, че технологичният напредък автоматично означава и развитие.
Ама... не.
Можем да създадем невероятни технологии и пак да си останем същите объркани същества с егото, страховете, амбициите и слабостите си. Егото дори се проявява и при онези, които по принцип не бива ва до имат.
И точно затова фантастичната страна на романа ми се стори толкова интересна - тя не стои отделно от философската. Двете са преплетени. Пътуването във времето, различните версии на реалността и самият Паралеум не са само "яки sci-fi неща", а инструменти, чрез които авторката си играе с понятия като свободна воля, съдба, идентичност, памет и отговорност.
На моменти книгата иска внимание. Това определено не е роман, който бих чела механично, докато с другата ръка си проверявам телефона и мисля какво ще вечерям. Информацията е много, идеите са много, персонажите са много и реалността не винаги стои мирно на мястото, на което сме я оставили.
Но точно това ми хареса.
„Паралеумът“ не се опитва да направи читателя пасивен наблюдател. Кара го да мисли, да предполага, да свързва, да се съмнява и понякога просто да гледа страницата с изражението:
"Чакай малко сега... КАКВО?" - обичате го тоя момент, нали?
Също останах приятно изненадана от литературният език на Вики.
Виктория Алис Цветкова не се страхува нито от научнофантастичните понятия, нито от философските въпроси, но романът не звучи като лекция по теоретична физика, маскирана като художествен текст. Езикът е образен, атмосферен и достатъчно динамичен, за да държи историята жива дори когато идеите зад нея стават доста големи.
А те стават много големи! (много!)
Харесва ми и че книгата не се стреми да даде готов отговор на всеки въпрос, който поставя. Оставя пространство за читателя. За неговите собствени теории. За онова приятно човъркане след края на глава, когато започваш да сглобяваш парчетата и да се чудиш дали току-що си разбрал нещо важно... или авторката просто те е пратила по съвсем друга времева линия. Все пак основните концепции са обяснени от самите герои, за това какво представлява Паралеумът, сънищата, Мисълта (умишлено е с главна буква), за хората, необходими на времето и пространството като антидоти...
И може би най-любопитното е, че романът е написан години преди днешната мания по мултивселените. Затова и усещането му е различно - концепцията не е пришита към историята, защото темата е модерна, а е част от самата ѝ основа.
"Паралеумът" ме изненада. И то много.
Заради идеите. Заради смелостта на един дебютен роман да си постави толкова голяма задача. Заради въпросите, които оставя след себе си. И най-вече защото под цялата научна фантастика открих история, която всъщност говори много за нас - за решенията ни, за отговорността ни и за опасната разлика между това да можеш да направиш нещо и това да имаш право да го направиш.
Та...
В Перник си имаме израз.
Ум да ти зайде.
Коментари
Публикуване на коментар