Змиите...те са вътре, в самите стени...

Хорърите са едни много специфични по стил произведения, особено разказите. Имат нещо любопитно и пикантно в себе си, което кара чичателя да се замисли за мислите, всъщност именно за мислите на самия автор. И тук трябва да вмъкна, че "Змии в стените" не е книга, подходяща за психиката на всяка жена. Е, аз, по дяволите, не съм типичната и затова щом попадна на такъв тип хорър, потъвам в рисуването на картини и образи в съзнанието си, пресъздавайки си внимателно всеки детайл от думите на автора. А този автор успя да ме накара да настръхна...

Обичам този жанр, дори на нивото на присмех, защото си мислех, че съм чела или дори гледала всичко...Пфф, за мози мой четвърт век, се оказа че в литероатурата все още има нещо, което може да ме изненада и...стресне. Хехе, не на шега, сериозно, макар че зачетох книгата на Сибин Майналовски във влака една сутрин, докато пътувах за лекции, първите петдесетина страници така хубаво ме оковаха...макар и да имаше места, на които тръпки ме побиваха...

Иска ми се да кажа за всеки разказ от сборника по нещо, поне ще опитам, въпреки предупреждението на автора да не четем тази книга, дори да не я разгръщаме. Сериозно някои трябва да се заслушат внимателно в това предупреждение, защото щом веднъж бъде отворена и зачетена, няма да може да бъде затворена...и възрастният ще започне да се ослушва вечер дали пък случайно нещо не шумоли под леглото...

В книгата има толкова много котки, всяка една от които представлява един специфичен детайл от разказа, в който заема роля и всъщност ролята на всяка една котка е от огромно значение. Както и на всяко дете. Начинът, по който Сибин превръща невинното, така душевно чисто детенце в истинско превъплащение на лудост, ярост, мрак, един дълбок, непроницаем мрак и ужас, независимо дали детето само предприема действието или е подтикнато, е просто изумително. Още в "Мъчно ми е за Бенджи", осъзнах че тази книга ще е нещо по-различно от всяка друга книга, която ми е попадала. В "Лори" ми се доказа за пореден път, че някои от тези малчугани могат да бъда истински чудовища, същински демони (особено ако са първокласници с ножица в ръце, без майтап, моите първокласници вече завършиха, та поне мога да си отдъхна, че няма да съм звероукротител в следващите няколко месеца...)

"Моргата" беше разказът, който прокара малък проблясък в съдържанието до момента, съвсем лек и незначителен проблясък, от който човек се замисля, че идеята на автора все пак не  ечак толкова злокобно-мрачна. Дори и малко забавна. А аз и нали си обичам вампири по принцип...вече и зомбитата заобичах, имали си своя чар, че и не са толкова страшни даже =]

"Специален ден" започва също с едно различно блясъче, описанието на първи март, рацзцъфтяването, слънцето и намекът за годишнина, който в последствие обаче преобръща и най-малката представа. Е, годишнина си е, разбира се, но по съвсем неочакван начин...празнувана.

В "Часовникът" тринадесетият удар беше покъртителен. Описанието на героя обаче, чувствата му, държанието му и болката, всеки един спомен при всеки един от дванайсетте удара на часовника, наистина може да изрисува подробна картина в съзнанието на всеки с по-"разхлопано" въображение.

Относто "Дъждът" и малко по-нататък "Охлюви" пък...имам си едно мнение, че с тези разкази и още няколко като него, книгата трябва много внимателно да се пази от...ами, пределно руси и разхайтени, за да не се налага да пазим автора от...линчуване :D Но пък си ги бива, типично ужасийно.

"Змии в стените" и "Чудовище" бяха именно разказите, които ме наведоха на мисълта, че всъщност в сенките в ъглите на стаите, в гробната тишина на някоя безлунна нощ, наистина може да се скатава по нещичко...Ама пък аз и като дете не съм имала проблеми с тъмното и чудовищата в гардеробите или пък с шушукането от стените, поскърването на покрива, прозорците, старите врати...сега се позамислих защо ли? 

"Състрадание" от друга страна е един много...как да го очиша най-правилно, ами предполагам както си му е и заглавието - състрадателен разказ. И в този ред на мисли още едно вмъкване - доказаткелство, че в книгата редом с хоръра има и много приятна фантастика и фентъзи, достатъчни да задоволят гладния читателски ум.

"Кюлотите на вещицата". И едо ни в една позната обстановка, с едни познати герои, които по невероятен начин ме развеселяват и правят много радостна, когато попадна на тях. Пак сме в компанията на шеметарите от "Зелената котка", имаме среща с Тери Сторн, художникът Питър, Джони Деветте Пръста (рекламиращ нокторезачки! - обърнете внимание) и две смахнати вещици. Вещерска им работа...противно вещерска.

В "Перфектното убийство" има също една криминална нотка, която само мимолетно намеква, че убийцата не е обикновена жена. О, не, никак даже...та е нещо много по-невероятно от жена.

На "Зъболекарска практика" се смях искрено и с глас, може би бях позабравила характера на Били Зеленчука от предходната книга на Сибин Майналовски - "Усмивка в полунощ". И пак зомби с маниер, който да накара всеки читател да вземе да хареса тези така чудовищни създания. 

"Говорещият с котки" е, не знам, може би превъплащение на отношението на автора спрямо котките, все пак споменах, че в книгата има много котки, а тук сякаш са повече от всякога и безмълвният Говорещ има една преливна функция, така да се каже, а и самият му образ може да е превърне в любим още моментално. Все още си мисля, че е част от поредицата за Кръчмата "Зелената котка". 

Още един блясък на фона на целия хорър, на целия ужас е разказа за Дракона Тодор, който...ами, търси си половинката, човека, опа - дракона, превърнат в човек от един сбъркан магьосник, който леко е сбъркал магиите и руните...Съвсем в стила на забавното и страшното, разказът, който предизвиква небрежни усмивки и развеселява, бива следван от разказ, който пак може да накара нечия коса да настръхне нагоре. "Младоженците" е хорър с криминални елементи, който като нищо би накарал и профайлърите от ФБР да си подадат оставките...

"Коледна украса" и "Скарабеи" са също разкази, вмъкнали в сюжета си деца, някои невинни, някои виновни, но всяко в правото си. Убийството на Дядо Коледа е като отмъщение за несбъднатите детски мечти, за провалените желания и отнетото щастие. Всъщност всеки един от разказите е представител на отнетото щастие и болката, но редом с всичко това и показва онази искра на любов, която се крие зад думите или се промъква между редовете. Няма да гадая с какви чувства авторът е писал разказите си, но елементарното ми читателско мнение, в опит да не бъде повлияно от литературните нрави на университетските лектори, ми подсказва, че Майналовски е вложил много във всяка една изписана страница, изречение, дума, във всяка  една мисъл...и това е невероятно.

 Последните разкази от книжката са като пълнокръвно описание на настроение, чувства и мисли, още от "Бабата", която подозирам е свързана с "Последният хорър разказ", самата история на "Болката" с усещането от "Горчивият вкус на миналото"...просто перфектно!

И пак да кажа - обичам хорърите и мислех си, че няма нещо, което да ме изненада или впечатли вече, обаче ето на - появи се!

Благодаря ти, наистина не ме разочарова ^_^

~ ~ ~ ~ ~ ~ ~
Свързани ревюта - Дракус №3: "Хубави неща, лоши неща" от Коста Сивов