"Вината в нашите звезди" - Джон Грийн

Това не  е книга, която можеш да започнеш и просто така да завършиш, само защото е някаква книга, само защото толкова много се говори за нея. Не. Това е книга, която може да се започне по всяко време, но не може да се завърши по всяко време, както и да изглежда това...
Когато зачетох книгата, в първите няколко страници имах намерението да я затворя и никога вече да не я погледна, по простата причина, че имам по-специално отношение към хора със заболявания на щитовидната жлеза, а самата тематика на болните от рак...в първия момент ми подейства подтискащо. И признавам, че едва минах първите петнайсетина страници, но в един момент всичко просто се промени и дори да продължих след петнайста страница чак на следващия ден, за много кратко време преполових книгата, увлечена в лекотата, с която Джон Грийн пише, с вълненията на две деца, на двама тийнейджъри, които обсъждат толкова задълбочени философски теми, за които никой възрастен никога не би се досетил или никога не би помислил за необходимо. Да, Хейзъл и Огъстъс също знаят, че не е необходимо, но техният живот е коренно различен от този на останалите, на нормалните...Защото те не са нормални и никога вече няма да бъдат, от момента, от който са станали част от тази малка нация, носеща в себе си болестта.
Хората не обичат да четат за болести, не обичат да слушат реклами за лекарства, бръчкат носове, когато минат покрай аптеката, заради мирисът на медикаментите и прекалената белота...поне с такова впечатление съм останала, но точно тези хора, които разпознават тези признаци в себе си, трябва да прочетат "Вината...".

Това е една дълбока книга, една кръговратна история, защото съм сигурна, че ако Джон Грийн представя книгата си като обикновена художествена литература, там някъде, по света със сигурност има двама или повече такива младежи като Огъстът и
Хейзъл, които се запознават случайно, попаднали под купола на рака и макар да знаят, че един за друг или за всеки около тях те са гранати, бомби със закъснител, които ще избухнат и ще пометат всички, които ги обичат около тях, все пак те се обичат и помежду си и превръщат последните си мигове в приказка, в надежда, ако ли не за себе си, защото са се отрекли от онези проценти на възможност да се излекуват или поне да удължат с повече живота си, те все пак дават някаква надежда на света, че колкото и малко да ти остава, не бива да го попабяваш, не бива да се самообвиняваш или да потъваш в дебрите на депресията и болката...защото има щастие дори и за обречените, макар и животът да не  еторба с желания.

И ми беше трудно да прочета книгата ,заради целия наплив от мисли, които ме спохождаха, също и толкова трудно ми беше да напиша това...
Имах нужда от почивка обаче, затова и втората половина от нея продължих едва няколко дни по-късно и точно, когато си мислех, че съртта на единя или на другия - на Хейзъл или на Гас, ще бъде краят, ще бъде момент, в който пакетчето кърпички ще трябва да е до мен, Джон Грийн пуска силен електрошок, който свива онази топка в гърлото, чрез която читателят, чрез която аз доста често, четейки подобни книги, изразявам мъката си по героите, защото се увличам и съпреживявам с тях, а и защото знам...какво е да загубиш някого...електрошокът сякаш действа като нов старт на историята. Погребението на Огъстъс, сринал се толкова бързо пред очите на всички, истинската мъка на Хейзъл и дори на Исак - вече свикнал със слепотата, със своя нов, още по-различен живот. С родителите и онези непознати лица, появили се като от нищото, елементи на тъга...А образите на всички хора всъщност, всички останали герои са просто като привидения, непълни, неясни, без нищо конкретно или особена отличителна черта, така че цялата енергия, цялата сила на книгата да пада единствено и само върху двамата, върху момичето "със скапани бели дробове" и момчето "светещо като коледна елха", и върху това, което впечатлява тях, върху Амстердам, върху дребните елементи, върху материята, върху вселената. Защо вината е на вселената, вината е на звездите. И само вселената заслужава гнева на хората, защото някой я е заблавил, спрял е да й обръща внимание. Или просто прекалено много се е откроил над всички. 
Но в онзи момент, когато Исак казва на Хейзъл, че Огъстъс е писал нещо за нея, вселената забочва да работи наново, звездите засияват пак, за да понесат отново някой ден вината, разбира се, но така дават енергия на Хейзъл, дават й страст и сила да продължи, докато не намери това, което е останало за нея от човека, когото е обичала дори и в смъртта...Тогава дори и разбира състоянието на Питър ван Хутен, онзи автор, за когото се говори постоянно в книгата, чиито образ е гротестна картина на съсипан от времето, мъката и алхокола човек, бягащ от всичко американско, въпреки че и самитя той е американец и огорчаващ заобикалящите го. Но и той има причина за всичко. И това е една част от електрошокът на Джон Грийн, авторът не прощава, след ярката картина, която представлява Гас към края, все пак неговото слово, писмото до ван Хутен, препратено после до Хейзъл, се превръща в една звезда, която никога не би имала вина за нищо...И това прави Хейзъл благодарна.
Книгата разчувства, но и тихичко ти нашепва, че някой ден трябва да я прочетеш отново, трябва да вникнеш в света на децата с диагнозата, да погледнеш през техните очи тяхното щастие и радостите, които сами втъкават в живота си, колкото и кратък да  етой. И именно това е най-важното.

Хубаво е, че "Егмонт" са запазили оригиналната корица на книгата, бялото и черното облаче на синия фон, сякаш самото небе.
А наскоро разбрах, че ще има и филм по книгата, но няма да го гледам, в никакъв случай не искам, защото знам, че той ще развали представата ми за Хейзъл и Огъстъс, дори за ван Хутен и Исак. Предпочитам да виждам героите през погледа на буквите.