Специфика на логиката
Трудно ми е да пиша сериозно, особено когато съм в странно настроение, но сега мисля да се опитам. Честно казано, не знма кога тази публикация ще бъде завършена, но я започвам сега, 18ти май, пък ще видим.
Честно казано и не знам до колко мога да пиша нещо различно, разнообразяващо, освен всепознатите оправдани, оплаквания, мащабни критики, сякаш на никого не е ясно колко пропаднал е живота, така или иначе. Но ще опитам, все пак... самият опит е от значение и колкото по- скоро успея да подредя мислите си в правилната насока, талкова по- добре, ще докажа нещо на себе си, което едва ли някой друг би могъл да докаже за мен самата. Ах, каква искреност, гротестна ирония?!
Нищо конкретно, разбира се. Както и повечето ми публикувания в блога са пълни с безмислищи и лишени от реална логика, така и навярно това ще е същото. Но поради простата причина, че логиката у мен е една безкрайно обширна "сдробена" бъркотия. Има я, да, дори прекалено, ръководена от множество изводи и наблюдения, но самата липса на възможност да я подредя правилно, да я изразя, е проблемът. Не, разбира се, че не е чак толкова сериозен проблем, но навярно всеки би си обърнал внимание, когато се замисли за нещо, конкретно, дяволски философско, и в един момент знае отговора, знае обясненията и пътя на логиката си, но стига до една твърда и дебела стена, през която думите му, изказът му не може да премине за да достигне правилно до събеседниците, слушателите или някой съвсем безпричинно попаднал под взора на думите му. Тази стена лично наричам "сива подсъзнателна", или- самото съзнание, което би било по- лесно употребяемо и по- елементарно разбрано.
Та случаят в момента е същият. За хората, чиято логика надвишава всеобщите представи, но те самите са неспособни да я предоставят свободно. Да, съвсем нормално е, може би ще каже някой психолог, но аз не съм психолог, а просто студент- филолог и нищо повече, имам безобразни интереси, екстравагантен вкус, стил и логика, проклета логика, заради която сега, и за напред, ще опитам да подредя разума си, представите си и общите си разбирания. Вероятно и този текст ще се превърне в нещо като "изповед", но поне ще можа да съм сигурна в достоверността и сериозността му.
И като за начало ще започна с разтълкуванията на причините някои (да не кажа повечето, или всички) мои публикации по тези интернет страници да наподобяват дневников модел.
- Една мечта, още от детството, а предполагам и всяко, всъщност, дете е имало някаква книжка или тефтерче, което е ползвано за дневниче ( " Мило Дневниче... така и така... днес счупих любимата ваза на мама.") - лигаво, но факт... В опитите си да започна един нормален дневник, в книжен вариант, достигнах многократно до извода, че това е невъзможно- силата ми е в писането по един различен начин. Жалко...
- Да бъдеш нечут, неразбран. Това е нещо, което винаги съм ценяла, колкото и странно да звучи може би. Едно специфично усещане да стоиш назад, да слушаш и наблюдаваш, и само да преценяваш обстановката от страни- красиво е. Да не обичаш да бъдеш в центъра на всеобщото внимание и да изказваш мнението си странично... на който му изнася- да слуша. Относно неразбирането- о, това е нещо специфично. Дете, обиколило няколко различни обстановки и социални среди, дете възпитано по различен начин от приетото от обществото, независимо че родителите му са родени по социалистическо време... дете с различни интереси, открояващи се от връстниците, с различни разбирания и възгледи, с различни мечти и стремежи... дете, напълно неразбрано от всекиго, но способно да изрази себе си единствено в своя свят на букви, думи, изречения, текстове, структури от разкази и поеми, повести и лирика... това е основата и смисълът на всичко. Разбира се...
- В допълнение към горното е редно да добавя и страстта към писането. Една безумна неумираща страст, която се роди още в началото на века, така внезапно, като "гръм от ясно небе". И благодарение на тази страст, дори и при липсата на муза, писането просто се отдава, приижда от само- себе си... като "факсове от Космоса".
- Разочарованието от обществото, от света, от образованието и всичко като цяло. Разбира се, съвсем нормално е, мнозина са, но малцина биха били склонни да пишат за това, за проблемите и окаяното ни положение. Нищо не е както трябва и нищо няма да бъде... Бъдещето ми се струва, меко казано, обречено.
Но да опитваш да изявяваш себе си под писмен вид и специфичен стандарт не е никак лесно, но да, разбира се, е най- лесният, най- искреният и изящен начин, вид, стандарт... наречете го както пожелаете, но е истината и съм склонна да споря с този, който ме опровергае.
Това е моят начин, моят модел, не желая да бъда слушана, но желая да бъда четена; не желая да бъда разбирана, но желая да бъда приемана.
Идеята на публикацията беше различна, но неизградена като същинска, затова и не мисля, че бих могла да я завърша така, както подобава. Смисълът беше в подредбата на мислите ми, на съзнателното и фантастичното в същността ми, уви... не се получи по моето желание.
Завършвам цялата публикация след месеци обмисляне, първата такава, която ми е отнела толкова време, а не обикновеното- за броени минути всички идеи и представи да са в главата ми, а аз просто да ги подредя. За съжаление точно с това не се получи така, както пожелах, така както опитах и ето го сега. Неизпипано, но смятам- готово.
В началото заговорих за логиката, онази безкрайност от човешкият ум, това което психолозите- професионалисти смятат, че могат да достигнат, да разкрият и представят в своите обяснение. Съмнявам се. Има хора ,чиято логика е недостижима и опитът ми, лично върху мен самата, беше един вид опит за доказване... Кой психолог би успял да достигне до вътрешността от сърцевината на моята логика? Спецификата... това е.
Честно казано и не знам до колко мога да пиша нещо различно, разнообразяващо, освен всепознатите оправдани, оплаквания, мащабни критики, сякаш на никого не е ясно колко пропаднал е живота, така или иначе. Но ще опитам, все пак... самият опит е от значение и колкото по- скоро успея да подредя мислите си в правилната насока, талкова по- добре, ще докажа нещо на себе си, което едва ли някой друг би могъл да докаже за мен самата. Ах, каква искреност, гротестна ирония?!
Нищо конкретно, разбира се. Както и повечето ми публикувания в блога са пълни с безмислищи и лишени от реална логика, така и навярно това ще е същото. Но поради простата причина, че логиката у мен е една безкрайно обширна "сдробена" бъркотия. Има я, да, дори прекалено, ръководена от множество изводи и наблюдения, но самата липса на възможност да я подредя правилно, да я изразя, е проблемът. Не, разбира се, че не е чак толкова сериозен проблем, но навярно всеки би си обърнал внимание, когато се замисли за нещо, конкретно, дяволски философско, и в един момент знае отговора, знае обясненията и пътя на логиката си, но стига до една твърда и дебела стена, през която думите му, изказът му не може да премине за да достигне правилно до събеседниците, слушателите или някой съвсем безпричинно попаднал под взора на думите му. Тази стена лично наричам "сива подсъзнателна", или- самото съзнание, което би било по- лесно употребяемо и по- елементарно разбрано.
Та случаят в момента е същият. За хората, чиято логика надвишава всеобщите представи, но те самите са неспособни да я предоставят свободно. Да, съвсем нормално е, може би ще каже някой психолог, но аз не съм психолог, а просто студент- филолог и нищо повече, имам безобразни интереси, екстравагантен вкус, стил и логика, проклета логика, заради която сега, и за напред, ще опитам да подредя разума си, представите си и общите си разбирания. Вероятно и този текст ще се превърне в нещо като "изповед", но поне ще можа да съм сигурна в достоверността и сериозността му.
И като за начало ще започна с разтълкуванията на причините някои (да не кажа повечето, или всички) мои публикации по тези интернет страници да наподобяват дневников модел.
- Една мечта, още от детството, а предполагам и всяко, всъщност, дете е имало някаква книжка или тефтерче, което е ползвано за дневниче ( " Мило Дневниче... така и така... днес счупих любимата ваза на мама.") - лигаво, но факт... В опитите си да започна един нормален дневник, в книжен вариант, достигнах многократно до извода, че това е невъзможно- силата ми е в писането по един различен начин. Жалко...
- Да бъдеш нечут, неразбран. Това е нещо, което винаги съм ценяла, колкото и странно да звучи може би. Едно специфично усещане да стоиш назад, да слушаш и наблюдаваш, и само да преценяваш обстановката от страни- красиво е. Да не обичаш да бъдеш в центъра на всеобщото внимание и да изказваш мнението си странично... на който му изнася- да слуша. Относно неразбирането- о, това е нещо специфично. Дете, обиколило няколко различни обстановки и социални среди, дете възпитано по различен начин от приетото от обществото, независимо че родителите му са родени по социалистическо време... дете с различни интереси, открояващи се от връстниците, с различни разбирания и възгледи, с различни мечти и стремежи... дете, напълно неразбрано от всекиго, но способно да изрази себе си единствено в своя свят на букви, думи, изречения, текстове, структури от разкази и поеми, повести и лирика... това е основата и смисълът на всичко. Разбира се...
- В допълнение към горното е редно да добавя и страстта към писането. Една безумна неумираща страст, която се роди още в началото на века, така внезапно, като "гръм от ясно небе". И благодарение на тази страст, дори и при липсата на муза, писането просто се отдава, приижда от само- себе си... като "факсове от Космоса".
- Разочарованието от обществото, от света, от образованието и всичко като цяло. Разбира се, съвсем нормално е, мнозина са, но малцина биха били склонни да пишат за това, за проблемите и окаяното ни положение. Нищо не е както трябва и нищо няма да бъде... Бъдещето ми се струва, меко казано, обречено.
Но да опитваш да изявяваш себе си под писмен вид и специфичен стандарт не е никак лесно, но да, разбира се, е най- лесният, най- искреният и изящен начин, вид, стандарт... наречете го както пожелаете, но е истината и съм склонна да споря с този, който ме опровергае.
Това е моят начин, моят модел, не желая да бъда слушана, но желая да бъда четена; не желая да бъда разбирана, но желая да бъда приемана.
Идеята на публикацията беше различна, но неизградена като същинска, затова и не мисля, че бих могла да я завърша така, както подобава. Смисълът беше в подредбата на мислите ми, на съзнателното и фантастичното в същността ми, уви... не се получи по моето желание.
Завършвам цялата публикация след месеци обмисляне, първата такава, която ми е отнела толкова време, а не обикновеното- за броени минути всички идеи и представи да са в главата ми, а аз просто да ги подредя. За съжаление точно с това не се получи така, както пожелах, така както опитах и ето го сега. Неизпипано, но смятам- готово.
В началото заговорих за логиката, онази безкрайност от човешкият ум, това което психолозите- професионалисти смятат, че могат да достигнат, да разкрият и представят в своите обяснение. Съмнявам се. Има хора ,чиято логика е недостижима и опитът ми, лично върху мен самата, беше един вид опит за доказване... Кой психолог би успял да достигне до вътрешността от сърцевината на моята логика? Спецификата... това е.
Коментари
Публикуване на коментар