Прах при прахта, пепел...пепел от мрака - Новият сборник на Валентин Попов (предстои)
Обичам българската литература, особено това, което един определен калибър съвременни автори пишат - фантастика, фентъзи, хорър...любимите ми жанрове, едни неповторими разкази, събрани в още по-неповторими сборници.
Един от тях е и новият сборник от разкази на Валентин Попов, който, както разбрах излиза септември месец и точно по този повод пиша това ревю. Сборникът може още да не е в печат, но аз се запознах достатъчно добре със съдържанието му, благодарение на автора и се захласнах, и за по-малко от ден го изчетох, готова да напиша т.нар. "пред-ревю". Малко особен термин е предполагам, затова ще дам насоки към една статия, която един мой любим блогър писа преди време и обяснява за тази традиция, характерна за чуждестранните издания, благодарение на която читателското мнение се проучва преди крайният продукт да види бял свят. Екземпляр от предстояща книга:
За мен беше истинско удоволствие да се докосна до разказите на Валентин Попов още преди сборникът му да е окончателно завършен (така преди време четох една от книгите на Делиян Маринов, но не писах предварително ревю за нея, изчаках си кротичко да излезе и на пазара).
Това е вторият сборник на Валентин Попов, като първият радва читателите си от миналата година. Издава се с помощта на издателство Gaiana book&art studio и от поредицата "Дракус" (много обични от мен книжки).
Сборникът ("Пепел от мрак") съдържа двадесет разказа, обхващащи един голям набор от фентъзи, хорър и фантастика, примесени едно с друго в такъв интригуващ и завладяващ краен резултат.
Всеки един разказ е нестандартен и уникален сам по себе си.
И ако стартът е съвсем нормален, спокоен, битов, то развоят на събитията няма нищо общо, завръзка и развръзка, финал в някои от разказите са толкова зашеметяващи, на ниво, което спокойно мога да сравня с развоя в някои разкази от Чеймбърс, Лъвкрафт, По - зашеметяващи, необикновени, оставящи в шок, докато се проумее напълно това, което в действителност се е случило в разказа. Такива са за мен тези автори, такова впечатление ми оставиха и разказите на Валентин Попов.
Ще напиша по няколко думи за всеки един от разказите, но няма да давам открити спойлери - заслужават си да се прочетат целите:
Бурята безмилостно застига двама души при една изоставена хижа, двама толкова притискани от живота, че единствено близостта им тайно може да им даде възможност да видят живота си по-различен начин...докато единя влак не отпътува с обещания и мечти.
Човекът на покрива - един от онези разкази, изобщо от онези истории, върху които човек трябва да се замисли. Как живее, как съществува, как може да свърши...стига да се остави на мъката да го повали.
Заветът на мечката ми беше някак особено тъжен, но и особено приятен, макар да е произведение, което докосва силно, защото както момичето помни мечката с бялото петънце, така и потомството на онази мечка помни. Един живот си отива. Такава е природата.
Чудото на Вяра. Чудеса съществуват. Наистина. Те са в звездите, те са в мечтите. Харесва ми колко истински е този разказ, макар и толкова магичен. Харесва ми колко ярко човек може да си представи звездата на върха на елхата и усмивката на лицето на детето.
„Сега е навечерието на деня на Свети Георги. Не знаете ли, че тази нощ, когато часовникът удари полунощ, злите същества ще властват в целия свят?“
Из „Дракула“, първа глава
Ейбръхам Стокър
Така започва следващият разказ - Градината на вампира. Обичам разкази за вампири, особено тези, в които се обръща внимание на едно определено вампирско потомство. Само че...е, развоят и краят на разказа е доста необичаен и...доста забавен. ;) Превърна се в един от любимите ми разкази.
Индианска луна. Винаги съм харесвала истории за индианци, има нещо мистично в тях, нещо необяснимо, колкото и да се постарае авторът да опише бита им, животът или работата им, все пак те си остават така недостижимо мистериозни, толкова свръзани духовно с природата.
Макар разказът да е изпълнен с насилие от един момент нататък, той притежава именно онази своя мистериозност, която блика от всяка една индианска история. Особено когато става дума за отмъщение, и когато природата е на страната на индианеца в името на живота му.
Особняка от тавана е да кажем лежерно разказче. Чете се бързо и леко, всъщност, както всеки един от разказите на бъдещия сборник на Валентин Попов - неусетно страниците си минават една след друга и като стигнеш края се чудиш защо няма още. Е, краят на Особняка идва в очакване...в чакане на прозореца, всъщност.
Весела Коледа - ако искате да откажете децата си от вярата в Дядо Коледа по подобаващ начин, така че да не се сърдят, че са били лъгани години наред - това е начинът, тоест разказът. История, която може да убие всичко детско...
Изворът на вечния живот - още един любим разказ. Нещо древно, нещо забравено, нещо необяснимо и нещо зловещо. Нещо не от този свят, но нуждаещо се от него, от нас, от живота ни, за да съществува...Изворът на вечния живот не е точно извор, какъвто изследователите са си мислели.
Нощта на Вси светии - Поредният много любим разказ. Харесвам идеята за Хелоуин все пак, пък и това колко много дечица има и как се развиват нещата за един от туристите - е, "лани, лани" - рекла вещицата и точно тук си е изумяващото.
Париж на страстта - Винаги съм подозирала, че парижаните са...ами, с една дума или с повече? Развратни копелета! Разказът се развива като една еротична история, но завършва потресаващо. Човекът може да е ненаситен като демон, а демоните са...е, най-вече в Париж.
Писателят и Фантазията. Фантазията е там някъде, за всеки един писател, за всеки един творец, там е, стои и наблюдава, стои и насърчава, но никой не я вижда, никой не я чувства, а някои дори смятат, че са я загубили. Но Фантазията на писателя е там и го насърчава до смъртния му одър, показвайки му именно тогава колко запомнящ се и велик творец е.
Старлайт - е, аз този разказ го приемам като сериозно предупреждение за някои мъже - шоюьори. Харесва ми как е описано всичко, музиката, танците, движенията, харесва ми героинята и ми харесва какъв е краят на героя, когато я целува.
Ястребова нощ - един много сериозен хорър с очаквано убийство още от първите редове и едно много неочаквано убийство в последните. Беше ми приятно, като един вманиачен любител на страшни истории да чета как убиецът мечтае да убие, фантазира си какво ще извърши, а всъщност той се превръща в жертвата и то на най-странните извършители.
По дяволите! Накъде отива този свят! - Да, по дяволите, на къде? Доста поучителен разказ, колкото и свръхестествен и гибелен да е. Една предпоставка за това колко опасни могат да са компютърните игри.
Музиката на цветята. И без фантастика не може, но такава, описателна и плътна, че да успее читателят да си представи храстите с червените цветя и това, върху което те са пуснали корени...или от което са пуснали.
Космическа одисея. Е, тук се забавлявах много. Разказът е едновременно фантастичен, научен, но и...с капитан Му-Сака и неговата партньорка беше удивително приятно приключение, макар и корабът им да се разби на непозната планета. А иронията с Народното събрание, пък и смяната на сезоните (нали се знае, че в България има два сезона - прашен и кален? ;} ) и говорещият папагал...Стана ми много драго от този разказ, много приятно и забавно, а особено на фона на мрачните истории по-горе, той разнообразява и превръща сборника в задължително четиво. (тази одисея ще си я чета редовно)
Когато се събуди в деня на смъртта си. - Пак един тъжен разказ, макар и по по-различен начин. Паранормалното, мистичното си е на лице, има романтика, има безгрижие, има тревожност след това, мъка и...сбогуване, когато душата премине отвъд.
Цитат от Последната битка. От една постапокалиптична картина, един край на света, без надежда, без изход, без заченки на бъдеще, докато не се ражда едно момиченце...И това момиченце е светлината на Европа (защото нищо друго не е останало). По някакъв начин мога да видя този разказ дори като много стойностен роман, с повече описателност, някой и друг локум може би, но и така е страхотен - Апокалипсисът идва и си отива.
Стая за спомени - точно такъв тип разкази мисля, че харесвам най-много. Не знам от кога и защо, но смесването на настоящето и миналото винаги са ми били приятни, докато животът на героя се развива сега, той си спомня за миналото, помни точно това, което е най-важно за него и стига до стаята за спомените, събирана години наред, защото в един миг, в края на службата си, той си е спомнил за своя партньор, който е загубил. И когато спомените му се нареждат, тогава и стаята със спомените на едно дете се отваря, а полицаят се превръща в отмъстител.
Признавам си (направо със срам), че не съм чела първия сборник на Валентин Попов, но пък следя разказите, които той публикува в страницата си (линк), където днес беше качен и трейлър към разказа "Бурята", но пак ще кажа колко се радвам, че прочетох сборника преди излизането му и че ще мога да преразказвам разказите спокойно, още преди да е дошъл септември.
Валентин Попов пише увлекателно, сякаш думите просто струят с една лекота, повличаща след себе си, изпълваща страниците и докато като читател си мислиш, че даден разказ може да завърши просто с убийство, то дори и да бъде така, убийството, ужасът, странният развой на събитията слагат край на историята по съвсем необичаен начин. Езикът е красноречив и описателен, пъстър дори. И ми беше още по-приятно да срещам не само западни имена, но и герои, дарени с български, с родни.
Сега нямам търпение да видя корицата на, защото тази на другите от колекция "Дракус" са все хубави и примамливи.
А този сборник да се очаква...септември, предполагам,
тъй рече авторът! ;)
Коментари
Публикуване на коментар