Да заседнеш в асансьор.
Когато описвам по- голяма част от свои лични събития, предварително обмислям напълно това, което мога да опиша с подробности и това, което е по- благоразумно да спестя. В този случай обаче, не смятам че има какво да се спестява изобщо, защото самият случай е до толкова комичен, че си заслужава да бъде цветущо обработен с подробности и изложен на яве.
Винаги съм смятала, че самоиронията в много случаи е най- доброто оръжие, но идо толкова подходящо качество, нецаменимо за разгадаване не само на слабостите, но идо голяма степен на силите на човек. Е, това не е точно така, но пък ме вкара в ситуация, която сама по себе си ми доказа лично какво е отношението ми към критичните и депресиращи мигове, стоварващи се върху човек така внезапно, както белите лисчета се отронват от пролетните дръвчета ,само че с милиони пъти по- бързо.
Фактите на кратко: понеделник сутрин, девет и половина, преди първа лекция, университетския асансьор, втори- пети етаж.
От втория етаж взех един от асансьорите към петия етаж с умисъла да съм в залата с десетина минути по- рано от началото на лекцията. Първоначално заседна между втори и трети етаж, вратите се отвориха и веднага след това затвориха, като повторно натиснах бутона за петия етаж и щом брояча до вратата отбеляза желания етаж... това беше. Вратата на асансьора е един вид двойна, външна- нормална и вътрешна, съставена от две крила които се сгъват подобно хармоника с електрозадвижване. Та именно тези две крила ( ще ги наричам за улеснение "релси") блокираха и отказаха да се отворят по какъвто и да било начин. Никой от бутоните на таблото не отчиташе някакво действие на асансьорчето, едно тясно и смътно като кутийка на пъв поглед по тясна от метър на метър в ширина идължина, а уж пригоден за четири човека. В момента, в който опитах да подръхна релсите в страни, за да отворя и осъзнах позициите си, първата ми реакция беше едно внезапно и искрено избухване в смях за повече от минута или повече. Така определено не се бях смяла от доста дълго време, на каквото и да било. Натиснах неколкократно другите бутони за долни етажи, включително итози където отбелязваше, че се намира в момента. Никаква реакция, напълно заспала механика. Разбрах, че външната врата подлежи на отваряне, благодарение на момиче, което опита да се качи, а каза чеще повика някой от информация ,от първия етаж- такова нещо нямаше, уви, което още повече вкарваше адленалин в ситуацията. Шумът от движенето нагоре и надолу на съседния асансьор и слабите сътресения на механиката на този, в който бях, представляваха единственото нещо, което можеше за минимални секунди да ме подразни, но някак си не и притесни. Другото интересно можеше да бъде прието това, че единя ми телефон пищеше за батерия, а другия изписа, че няма мрежа. Е, докато имаше, проведох малко повечко от десетина разговора, като още два или три пъти отваряха вратата. Стоях си в дъното кротичко и оглеждах простотиите, с които беше изшарен таванът и стените на асансьора, много не разчетох, другите не смятам и да си припомням ( хубавата възможност- да забравям нещата, които пожелая, просто така ). До колкото успях да определя при едно отваряне на вратите, момиче ме попита Какво могат, те, да направят? в отговор- Ползвайте другия асансьор.- нищо друго не можех да им кажа, пък и отново ми избиваше на смях след поредно проведеният по телефона разговор. Обикалянето на една колежка от първия етаж и обратно до петия, за коетоще съм и благодарна вечно. Е, в крайна сметка осъзнах, че доста време ще си изкарам в това тъмно пространство, понеосветлението беше достатъчно до там, че като практичен човек, неразделящ се от някои вещи в какъвто и да било момент, просто разтворих книгата, която си носех за разнообразяване на някои скучновати чучастъци от лекционното ми време в университета. За последно часовникът ми сочеше, че от 40 минути вече си бях в асансьорчето. Ново скърцане от долния етаж ме поразсея от черните редове на петстотинстраничната книга, пък като чух и глас от долу:
- Има ли някой горе?
- Да, има.
- Добре, добре. Стой там, сега идвам!
Човека звучеше по- притеснен от мен, уви. А мен ме заля нова вълна от тих смях, изправих се от удобната си клекнала позиция с книга на колене и го изчаках. Отвори вратата, подръпна релсите, осъзна че ефект няма да има, нещо в което преди час вече се бях убедила. И още няколко минути по- късно осветлението угасна, таблото с цифра 5 примига и релсите се отвориха нормално. Явно благодарение на рестартиране на системата или нещо подобно, технологията точно в тази насока ми е малко "куцо" известна. Излизайки от асансьора, фиксирах че блокирането е явно по причината, че вместо да спре точно на петия етаж, беше спрял на десетина сантиметра и повече по- високо от нормалното. Само си се усмихнах на себе си, поклатих глава и се отправих към залата за лекции, с един час закъснение благодарение на самотно пребиваване в тесен асансьор и разумно осъзнаване, че или параноичните прояви, присъщи за нормален човек, са дремещи, евентуално дори напълно отсъстващи при мен, или засядането в асансьор е комичен момент, който си заслужава да се разправя с широка усмивка и дори притни мисли- обратното на всичко. : )
Винаги съм смятала, че самоиронията в много случаи е най- доброто оръжие, но идо толкова подходящо качество, нецаменимо за разгадаване не само на слабостите, но идо голяма степен на силите на човек. Е, това не е точно така, но пък ме вкара в ситуация, която сама по себе си ми доказа лично какво е отношението ми към критичните и депресиращи мигове, стоварващи се върху човек така внезапно, както белите лисчета се отронват от пролетните дръвчета ,само че с милиони пъти по- бързо.
Фактите на кратко: понеделник сутрин, девет и половина, преди първа лекция, университетския асансьор, втори- пети етаж.
От втория етаж взех един от асансьорите към петия етаж с умисъла да съм в залата с десетина минути по- рано от началото на лекцията. Първоначално заседна между втори и трети етаж, вратите се отвориха и веднага след това затвориха, като повторно натиснах бутона за петия етаж и щом брояча до вратата отбеляза желания етаж... това беше. Вратата на асансьора е един вид двойна, външна- нормална и вътрешна, съставена от две крила които се сгъват подобно хармоника с електрозадвижване. Та именно тези две крила ( ще ги наричам за улеснение "релси") блокираха и отказаха да се отворят по какъвто и да било начин. Никой от бутоните на таблото не отчиташе някакво действие на асансьорчето, едно тясно и смътно като кутийка на пъв поглед по тясна от метър на метър в ширина идължина, а уж пригоден за четири човека. В момента, в който опитах да подръхна релсите в страни, за да отворя и осъзнах позициите си, първата ми реакция беше едно внезапно и искрено избухване в смях за повече от минута или повече. Така определено не се бях смяла от доста дълго време, на каквото и да било. Натиснах неколкократно другите бутони за долни етажи, включително итози където отбелязваше, че се намира в момента. Никаква реакция, напълно заспала механика. Разбрах, че външната врата подлежи на отваряне, благодарение на момиче, което опита да се качи, а каза чеще повика някой от информация ,от първия етаж- такова нещо нямаше, уви, което още повече вкарваше адленалин в ситуацията. Шумът от движенето нагоре и надолу на съседния асансьор и слабите сътресения на механиката на този, в който бях, представляваха единственото нещо, което можеше за минимални секунди да ме подразни, но някак си не и притесни. Другото интересно можеше да бъде прието това, че единя ми телефон пищеше за батерия, а другия изписа, че няма мрежа. Е, докато имаше, проведох малко повечко от десетина разговора, като още два или три пъти отваряха вратата. Стоях си в дъното кротичко и оглеждах простотиите, с които беше изшарен таванът и стените на асансьора, много не разчетох, другите не смятам и да си припомням ( хубавата възможност- да забравям нещата, които пожелая, просто така ). До колкото успях да определя при едно отваряне на вратите, момиче ме попита Какво могат, те, да направят? в отговор- Ползвайте другия асансьор.- нищо друго не можех да им кажа, пък и отново ми избиваше на смях след поредно проведеният по телефона разговор. Обикалянето на една колежка от първия етаж и обратно до петия, за коетоще съм и благодарна вечно. Е, в крайна сметка осъзнах, че доста време ще си изкарам в това тъмно пространство, понеосветлението беше достатъчно до там, че като практичен човек, неразделящ се от някои вещи в какъвто и да било момент, просто разтворих книгата, която си носех за разнообразяване на някои скучновати чучастъци от лекционното ми време в университета. За последно часовникът ми сочеше, че от 40 минути вече си бях в асансьорчето. Ново скърцане от долния етаж ме поразсея от черните редове на петстотинстраничната книга, пък като чух и глас от долу:
- Има ли някой горе?
- Да, има.
- Добре, добре. Стой там, сега идвам!
Човека звучеше по- притеснен от мен, уви. А мен ме заля нова вълна от тих смях, изправих се от удобната си клекнала позиция с книга на колене и го изчаках. Отвори вратата, подръпна релсите, осъзна че ефект няма да има, нещо в което преди час вече се бях убедила. И още няколко минути по- късно осветлението угасна, таблото с цифра 5 примига и релсите се отвориха нормално. Явно благодарение на рестартиране на системата или нещо подобно, технологията точно в тази насока ми е малко "куцо" известна. Излизайки от асансьора, фиксирах че блокирането е явно по причината, че вместо да спре точно на петия етаж, беше спрял на десетина сантиметра и повече по- високо от нормалното. Само си се усмихнах на себе си, поклатих глава и се отправих към залата за лекции, с един час закъснение благодарение на самотно пребиваване в тесен асансьор и разумно осъзнаване, че или параноичните прояви, присъщи за нормален човек, са дремещи, евентуално дори напълно отсъстващи при мен, или засядането в асансьор е комичен момент, който си заслужава да се разправя с широка усмивка и дори притни мисли- обратното на всичко. : )
Коментари
Публикуване на коментар