В търсене на отговори! [ откъс от Рп история във форум "Световете" ]

Зидът беше мрачен и зловещ, навсякъде се чуваха гласове, множество и различни гласове на измъчени души, духове и призраци. Не далеч прелетя дракон:
" Слез тук..."- Джули държеше книгата, която Грегор и Зини и дадоха и прелистваше внимателно. Анаю се насочи надолу, отдалечена от Зидът и се приземи зад някакви скали:
" Какво търсим тук?"
" Не знам... следвам този текст!"- вдигна рамене момичето и зачете:" Зазидани във камъка на мрака, Зидът ще ги държи завинаги. Но дойде денят, във който ги освободиха и Светът покри се с мрак."
" Какво трябва да значи това?"
" Не съм сигурна, но ако нещо е било зазидано тук, значи е оставило следи някъде..."
" Езикът на книгата не ми е познат?"- драконката надвеси глава над момичето и погледна потъмнелите страници, книгата беше с тъмна кожена корица и потъмнели от времето страници, на някои места шрифтът беше избледнял или размазан, а на други самите страници бяха разкъсани.
" Семеен език, от раждането си го знам... мисля, че на него Калисто е изричала заклинанията си. Гаден е за четене, а още по- гаден за произнасяне!"- смръщи се тя и продължи:" Зидът беше изграден от първите на този Свят, черни създания властващи навсякъде, бяха го скрили в техните земи, долу под нас сега и там пращаха слугите си, невинните които избиваха. Появиха се Светлите и избухна война, Зидът се издигна над повърхността и мнозина от тъмните се скриха във него, мнозина измряха и Отвъдното ги погълна, а скритите техни пазачи бяха. Съдбата ги наказа, Боговете не се месиха, бяха се отрекли от Света, делото беше извършено от Първият... там горе на Острова на Съдбите..."- Джули въздъхна и вдигна поглед към стените на Зидът:" Значи ще започнем от тук!"
" Джули, ако ти трябва помощ... ще бъда тук, повикай ме и се пази!"- Анаю потърка глава в Ездачката си, момичето я прегърна и се усмихна:
" Благодаря ти!"
Заваля и всичко наоколо се отрупа с пухкав и ярък сняг, Анаю бързо се покри, а Джули все още стоеше под крилото й и четеше книгата:
" Първият също не бе безгрешен, неговото наказание е едно... да стои горе върху Острова и да плете Съдбите с векове, до края на Света, до новото начало и след това. От тъмните и светлите нямаше и следа, войната беше свършила, но земята бе пропита от смъртта на невинните.
Тъмните и Светлите се разпростяха из Света и контролираха живота, измениха се, изчезнаха и ангели и демони се появиха."
" Това ме плаши!"- смръщи се драконката.
" И не само теб, дочитам това и тръгвам!"
" Постой още малко, ако те видят в този сняг може..."
" Няма нищо, ще се оправя и сама!"- усмихна се момичето и продължи:" От демоните Седем бяха най- известни, седем от едно семейство, седем всемогъщи и непобедими... сееха разруха, докато другите се бояха от наказанието на Първият и Нира, от Боговете и Съдбата, от Светлите и ангелите... Разделиха се отново при Зидът, от там започна техният живот и там приключи за повечето.
Шест демона във мрака, вървят и сееха злокоба, шест демона останаха, далече от най- малката... Калисто, тя остана жива, там някъде по света. Шест демона загинаха, сами себе си погубиха и молиха да ги затворят, и молиха да ги прикрият, Калисто Драяне- най- малката от тяхното семейство, най- малката със чиста кръв не пожела, избяга от това и скри се далече от роднините си. Горгодия, сестра й, не беше с чиста кръв, не беше демон, а човек на половина, на нея й беше поверено от баща им- Уайдет... да открие Калисто и да я затвори някъде, а той от себе си даде... скритото място за другите, затворени в черните книги, затворени в Зидът, в стените... открити след хиляди години, пренесени в Пустинните пещери и пак Горгодия ги скри, но Калисто остана..."
" Стиховете?"
" Да, това което липсва и това което не помня... тръгвам!"
" Пази се!"
Джули се изправи бавно и прибра книгата в чантата, пристъпи напред и дръпна качулката си, снегът започна да се трупа по черното наметало, но момичето продължи бавно напред, промъквайки се близо до скалите зад които се беше скрила.
Джули отмина скалите и се снижи, известно време постоя на едно място между скалите и Зидът. Вгледа се напред, не се виждаше ясно от снегът и мъглите, които прикриваха далечините. Наметалото й вече се беше покрило от снега и не се забелязваше. Момичето вдигна леко ръка и очисти снежинките от лицето си. В основите на Зидът съзря няколко бледи призрака, вероятно войници- пазачи въоръжени с копия, който не приличаха много на призрачни оръжия, а очите им бяха кухи и черни. Запълзя бавно напред, не забеляза други същества или още стражи. Приближи се до няколко отронени каменни блока, гласовете на призраците се усилваха, разнесоха се крясъци, от които Джули потръпна. Двама от стражите отпред спряха и се втренчиха нататък, сякаш гледаха към нея. След малко се обърнаха и тръгнаха гневно към момичето. Тя се надигна леко, трябваше да се върне назад поне малко или да се скрие зад каменните блокове. лекото движение отстрани част от снега върху наметалото и то се открои на бялата покривка. Това привлече вниманието на още няколко призрака, които до сега Джули не беше забелязала, бяха прекалено много за да се изправи срещу тях. Разтрепери се, но се смръщи и посегна към жезълът в ножницата, дори не беше усетила кога мечът беше придобил тази форма, усети топлината на черния кристал и отдалечи ръката си от него. Призраците я приближаваха бързо, стиснаха копията и ги насочиха към момичето. Изведнъж нещо я хвана за раменете, стисна я силно и я дръпна към каменните блокове. Точно навреме, копията се забиха в снега, където до преди малко стоеше Джули. Призраците спряха и се огледаха, развикаха се, гласовете им бяха зловещи и някак заглушени, след това копията изчезнаха и се появиха в ръцете им. Обърнаха се към Зидът и образите им избледняха, след малко всички отново бяха при основата, охранявайки.
Джули се хвана за рамото, усети силна болка която я беше принудила да затвори очи. Отвори ги и погледът й се спря на гневното изражение на Джиерда:
" Радвам се... да те видя..."- промълви момичето.
" Браво!"- изсъска елфката:" Знаеш ли какво щеше да стане ако получиш и една драскотина от тези копия, мъртва си... душата ти ще умре, което означава че няма да можеш да отидеш дори в Отвъдното?! Глупаво момиче!"- развика се и стисна Джули за раменете.
" Но съм добре, нищо ми няма... пус... пусни ме!"
" Знаеш ли как ме уплаши?!"
" Извинявай, не съм искала, но не искам и помощ!"
" Но ще получиш помощ!"- елфката се огледа:" Достигнала си до тази част от Зидът, където се намират затворническите отдели."
" Какви са тези затворнически отдели?"- замисли се Джули.
" В тях за затваряли духове и призраци, чието място не е било в Отвъдното или не са били подходящи за стражи на Зидът."- обясни Джиа.
" И какво от това?"
" Влезеш ли вътре... ще умреш, в тази част можеш да си само дух за да се движиш, живите тела не могат да издържат и духът напуска тялото си."
" Ще умра?!"- трепна момичето:" Я стига, не забравяй коя е майка ми!"
" Дано си права... да се връщаме!"
" Къде, няма да се върна... ще вляза! Сама!"
" Точно сама няма да си... идвам с теб, остани за малко тук, ще разсея призраците за да влезеш!"
" Ще се примиря с теб!"
Двете се спогледаха и кимнаха с глава, Джиерда се изправи бавно и изчезна, Джули погледна към основата, зеленокосата беше там и се приближаваше към няколко призрака, те спряха да се движат и се насочиха към нея. Това беше възможността й да влезе. Отдели се от каменният блок и тръгна бавно напред, призраците бяха разсеяни от Джиерда и разговаряха за нещо на странен език, Джули дочу познати думи, но не се спря, нямаше време да мисли и за разговора им. Достигна вдлъбнатината в стената, наподобяваше стряха над малка каменна врата. Смръщи се и допря ръце до студеният камък.
- Коя... е... тя?!- развикаха се призраците, усетили присъствието на живо същество близо до тях.
- Джули, влизай!- изкрещя Джиа и очите й засияха в отровно зелено, светлината озари призраците и някои от тях бяха оковани с окови, но не за дълго. Джиа се появи до момичето и двете заблъскаха вратата:
- Не може да се отвори!
- Напротив, може!- зеленокосата прие формата на мечът и се озова в ръцете на момичето:
" Ще се справиш, тук имам безгранична сила!"
Джули вдигна зеленото острие и замахна към вратата, отвори се... веднага след като мечът се насочи към нея.
" Благодаря Джиа!"
" Влизай! После ще ми благодариш!"
Момичето кимна и тръгна напред, обърна се за миг назад, призраците се бяха приближили прекалено, но каменната врата се затвори точно преди и те да влязат след Джули и Джиа.
Джули пристъпи крачка напред и се огледа, беше мрачно и някаква странна бледа светлина се простираше из цялото това място.
- Пази се!- изкрещя Джиа и събори момичето на земята. Над тях преминаха множество кинжали.
- Какво беше това?- попита Джули уплашено.
- Капани, дръж си очите на четири за всичко наоколо, попаднахме в най- опасната част от Зидът!
Момичето кимна и се изправи бавно, огледа се пак и въздъхна:
- Колко е голямо това място?- гласът й звучеше заглъхнал.
" Пет етажа нагоре и два надолу!"- отвърна елфкат и тръгна напред:" Трябва да стигнем до втория етаж, там е малко по- безопасно!"
" Защо говориш... Господи, какво става?!"
" Губиш човешките си способности тук, превръщаш с в дух!"
" Нали каза, че човек умира попадне ли тук, аз съм още... жива?!"
" Да не говорим за това, а да намерим каквото търсиш!"
Джули извади книгата и я погледна:
" Нещо, към което води това."
" Книгата на Последните тъмни?!"- усмихна се Джиа.
" Позната ли ти е?"- момичето подаде книгата на елфката и в същия момент от нея изпадна блестящият медальон:" А това какво е?"
" Позната ми е книгата да, Калисто е писала в нея преди доста години, а това е медальон... творение на ангел и демон, предпазва собственика си от тъмни сили, когато той сам не може да се защити."
" От къде се взе..."
" Вероятно е бил в книгата преди да ти я дадат, от къде я взе всъщност?"
" От Зини и Грегор!"
" А те от Библиотеката в Пустинята... ясно, медальонът е от Уайдет!"
" Дядо ми?! Но защо?"
" Още един отговор, който трябва да търсим!"
" Обнадежди ме!"
" Приближаваме централния коридор!"- обади се Джиа, колкото повече вървяха, толкова по- уморително беше за Джули, а елфката се справяше без проблеми.
" Познаваш това място?"- промълви момичето.
" Много добре при това..."
" Не знаех, че ще боли толкова..."
" Боли?! Силно ли е?"- стресна се Джиа.
" Не, но при всяка стъпка усещам болка."- отвърна Джули и се опита да се усмихне, но погледът й се спря на странни създания:" Джие... какво е... това?"
" Бягай!"- извика зеленокосата и дръпна момичето към един коридор, който не се виждаше до сега. Призрачните същества тръгнаха след тях с гневни викове.
" Какви са тези?!"
" Бивши демони и демонични същества, служители на злото!"
" Страхотно..."- тъкмо изрече това и между двете прехвърча лилава струя, която събоди Джиерда:
" Бягай нагоре!"- извика елфката и посочи също така невидимите до сега стълби. Джули кимна и се затича нагоре, преследвана от две от тези същества, долу Джиа затвори останалите четири в зелена сфера:
" От отдавна не сме се срещали!"- изсъска зеленокосата и очите й просветнаха. Съществата нададоха странни пискливи викове, които заглушиха елфката и след този вик се появиха още четири призрачни изчадия:" Лошо..."
Джули тичаше нагоре по стълбите, но й се струваше че с всяка стъпка губи все повече и повече сила, черният кристал сияеше злокобно, а топлината която излъчваше беше почти непоносима. Изведнъж се спря, нещо я дръпна назад и момичето падна преди последното стъпало, задърпа я надолу. Из коридорите се разнесе писък, който скоро премина в ехо.
" Джули!"- изкрещя Джиерда долу, това пробуди скритото в нея. Помещението се изпълни със зелено сияние, множество духове с костни лица я обиколиха, формира се вихър от зелени пера. Настана тишина.
" Джули, Джули събуди се?"
Момичето лежеше на земята, отвори леко очи, над нея беше Джиерда с притеснено лице.
" Будна съм... вече."
" Да, сега да, но от около час се опитвам да те съвзема."
" Джиа, какво... е това..."- Джули се надигна и се втренчи в зелените криле на гърба на елфката, косата й също беше изменена, беше по- светло зелена, но очите й си бяха същите.
" Последният подарък от Калисто, най- голямата ми тайна от Нава."- въздъхна елфката.
" Но как... как така?"
" Ами, не знам дали си запозната, че дядо ти Уайдет някога е убивал ангели и е отнемал тяхната сила, та от него на Калисто и после на мен... и може би на теб!"
" Аз нямам... не искам да имам..."
" Май наистина нямаш, защото си..."- Джиа притвори очи, Джули я погледна неразбиращо, но веднага осъзна, поглеждайки на страни:
" Какво е станало?!"- развика се момичето и запълзя назад, до нея беше тялото й, безжизнено и бледо.
" Мъртва си... съжалявам!"
" Но как... как е станало?!"
" Вероятно едно от онези същества те е заловило, а аз използвайки тези си сили, Калисто наричаше тази форма най- могъщата ми... вероятно аз съм те убила."
" И какво... сега какво?"
" Сега си дух като мен, вселена в предмет, което има и добри страни..."
" Кой предмет?"
" Амулетът на врата ти, ти си част от него, затова и не си нито в Отвъдното, нито другаде като страж на Зидът... просто дух, блуждаеща душа..."
" Страхотно!"- момичето се изправи бавно и се огледа:" Възможно е така да приключим по- бързо тук, горкото ми тяло... дали съм пострадала сериозно?"
" Не, нищо ти няма... след време ще опитам да те върна, ако пък не стане..."
" Да... ако не стане Джин ще си има дух в предмет, като Нава теб!"
Зеленокосата кимна с глава и се усмихна горчиво:
" Да вървим нагоре, нямаме работа на този етаж вече?"
" Добре... само още нещо, Анаю как е?"
" Анаю също е тук някъде, може би на горните етажи или на подземните, ще я намерим!"
Джули се усмихна леко, погледна пак тялото си и тръгна след Джиерда по други стълби, сега вече виждаше всичко, което преди не можеше, беше дух и това място беше нейна територия и източник на сила.
Джиа се доближи до тялото на Джули и откъса амулета от врата й, взе и книгата, под която корица беше белият медальон, посегна и към жезълът но той я отблъсна, опита отново но този път позволи да го вземе, макар и болезнено:
" Хайде, ще обиколим тук, после се качваме горе!"
Момичето кимна с глава, втренчена в тялото си, едва сега усети липсата му.
" Хей, спокойно! След време ще свикнеш."- намигна зеленокосата, знаеше че не се справя с успокояването добре, но все пак опитваше.
" Добре съм, да вървим!"- усмихна се Джули, по недоумение на Джиерда.
Елфката хвана момичето за рамото и тръгнаха по коридора, беше мрачно, зловещо мрачно. Невидимата светлина обгръщаше всеки кът тук, дочуваха се ехтящи гласове:
" Страшничко е..."
" Ако все още беше жива щеше да е още по- страшно!"
Изведнъж нещо ги спря, Джиа стисна момичето и се смръщи:
" Отстъпи!"
" Какво има?"- но в мига в който зададе въпроса видя какво е, срещу тях се зададоха малък полк духове на орки, редом с левитиращи призраци. Когато видяха Джули се спряха и огледаха двете внимателно, орките се засмяха. Елфката разпери криле и прикри Джули, призраците се отделиха от полка и нападнаха. Чу се дрънчене на метал, Джиа и един от призраците кръстосаха мечове:
" Бягай Джули!"
" Ще се справя, дай ми жезълът!"
" Няма да се справиш, новачка си в този вид живот! Махай се!"
Джули се смръщи, но се съгласи и отстъпи назад, няколко от призраците я забелязаха и се насочиха към нея. За миг елфата се обърна към нея с разширени очи:
" Вземи!"- изкрещя изведнъж и жезълът засия, момичето спря пред приближаващите се призрачни мечове, жезълът се озова в ръката й, усети прилив на енергия и черният кристал засия по- ярко. Смръщи се и стисна жезълът, един замах и нападащите я призраци изчезнаха в димни облаци. Джиерда се усмихна лукаво, един от призраците около нея отдръпна мечът си, това й трябваше, около нея и тях се разви вихър от зелени пера, разнесоха се викове на болка и коридорът се изпълни с дим. Очите на елфката светеха в ярко зелено, а подлата усмивка стресна Джули:
" Джиа, добре ли си?"
" По- добре не съм била!"- елфката се обърна към момичето и стисна мечът си, Джули отстъпи назад стискайки жезълът, очите й бяха разширени и уплашени от зловещото изражение на зеленокосата.
" Не се плаши, изпуснах си нервите... така е много по- добре..."- засмя се елфката и притвори очи. Джули поклати тревожно глава, усети тежестта на жезълът, но не го изпускаше, което беше странно беше дух, а държеше определен предмет в ръцете си.
" Да се качваме!"- Джиа се огледа нагоре по стълбите, горе се забелязваха още духове.
" Да, добре..."- промълви момичето и тръгна след нея.
" Спрете, кои сте вие?!"- един от духовете горе се спря и застана на стълбите.
" Не ме ли позна, Махина?"- усмихна се Джиерда.
" Ти, какво правиш ти тук и с това... момиченце?"- разсмя се духът, а след него и останалите.
" Не съм просто момиченце..."- ядоса се Джули и се смръщи.
" Ти стой на страна от тях!"- елфката я дръпна назад и погледна духовете около входът на стълбите:" Стражите, които пощадих... всички сте тук?"
" Да, много ни пощади, прати ни като стражи тук!"- разгневиха се няколко духа.
" Замълчете, нека тя говори... сега!"- отвърна първият мъж, който Джиа нарече Михина.
" Да говоря, добре... тук съм с определена задача, тя търси отговори, дъщеря е на вашият пълководец Шифт..."
" А сега е тук, сред мъртвите... и тя е като нас!"- засмя се Михина:" Дъщерята на Калисто и Шифт е дух!"
" Сега замълчи и слушай, че този път няма да те пощадя!"- повиши тон зеленокосата елфка. Мъжът кимна и скръсти ръце:" Дух е по моя вина, както казах търсим отговори относно тази книга, относно животът на Джули сега и за напред, можете ли да помогнете?"
" Искаш помощ от нас, великата Джиерда, зеленокосата покровителка на призраците иска помощ от нас, обикновени стражи които тя уби преди години?!"
" Но не ви покорих, както направих с другите убити от мен, а ви пратих в отвъдното иначе до сега да сте мои духове, мои роби!"
Михина я изгледа ядосано, беше права, той и другарите му бяха освободени от веригите на Джиерда и пратени като стражи на Зидът, не бяха нейни духове, от които да черпи сила всеки път в битка, бяха от части свободни.
" Ще съдействаме, какво ви трябва?"
Джули се приближи до него и въздъхна:
" Ще започна с въпросите си за Уайдет, дядо ми! Кой е бил той и какво е бил всъщност?"
" Добър въпрос..."- обади се друг от стражите.
Михина се усмихна и заговори спокойно:
" Уайдет е демон, странното при него било, че не обичал да убива, не бил способен да нарани и муха... един ден се ядосал за нещо, някои предполагат че било заради първата си съпруга, майката на Калисто, не знам името й. Та, бил се ядосал и в гнева си избил няколко ангела, не знайно как ги открил и не ги пощадил, дори имената им не го интересували. Изцедил силите им и ги превърнал в свои, от този ден се превърнал в истински демон, какъвто трябвало да бъде. Но пак бил странен, зло създание с бели магии. Родила се Калисто, същинското зло, демонът който Уайдет не бил. Калисто убила майка си с бяла магия, контролирайки психиката на баща си. Първата й марионетка била собственият й баща Уайдет, а първата й цел била майка й. Втората дъщеря на Уайдет... Горгодия била повече човек, заради майка си, демон и човек, резултатът бил гадателка, майката на Джин. За жалост Калисто убила и тази жена, майката на Горгодия."
" Знаех, че е зла, но чак толкова..."- трепна Джиа.
" Такава е, съжалявам Джули!"
" Няма нищо, вече не я приемам за своя майка, все пак тя опита и мен да убие... явно мрази роднинските си връзки!"- вдигна рамене момичето и Михина продължи:
" Има малко истина в думите ти, Калисто е най- малката от семейството на тези демони, на 200 години започнала да избива всичките си братя и сестри... от там идва и стихът ` Шест демона във мрака, шест демона всесилни....`. Уайдет, първата му съпруга и четирите им големи деца били шестте демона, Калисто седмият... отделният, самотницата чиято сила била почти същата като общите сили на Шестте."
" Значи тя е избила братята и сестрите си?"- ококори се момичето.
" Да, всичките... една сестра и трима братя!"
" Продължавай, стана ми интересно!"- смръщи се Джиа и се подпря на стената.
" Уайдет пожелал чужда намеса за да спре дъщеря си, тогава се намесила Нира, крилатата лисица, Пазителката на Островът на Съдбите! Тя се намесила, затворила Шестте в книги, поверени на Горгодия, която пък затворила демоничното в себе си в Колието на брат ти, така идва и силата за мечтите, Горгодия се отървала от демоничната си същност. Съжалявам, но мога да говоря само до тук... за последното дете на Уайдет нямам право аз да спомена!"
" Благодаря за информацията все пак, част от въпросите ми вече имат отговори!"- усмихна се момичето.
" Радвам се, че ти помогнах... а сега вървете докато не ми е скимнало да ви върна обратно!"
Джиа и Джули кимнаха с глава и се разминаха с останалите призраци, които доволно се усмихваха, щом ги отминаха мъжете изчезнаха, елфката се усмихна, очакваше го, те бяха просто стражи тук, появяваха се само пред очите на натрапници, пред посетители.
" Все още не мога да повярвам, че някой би убил ангел?"
" Явно е възможно, дядо ти не бил докосвал никого, не бил способен да убие, може би затова Калисто се е възползвала от него за да унищожи майка си."
" Започвам да се плаша от това място, пък и жезълът... нали съм дух, как го държа?"
" Твой е, може би затова се справяш с него!"
" Мой или не, плаши ме..."
" Тихо!"- елфката застана пред момичето и се ослуша:" Май пак си имаме съпротива!"
Джули се вгледа напред, за момента нищо не се виждаше, но след няколко секунди пред тях вече се движеха духове.
" Тези пък какви са?"
" Безобидни са..."
Пред тях се разхождаха духовете на няколко жени и обсъждаха нещо, не бяха войни, а обикновени жени с красиви рокли и коси, явно бяха от високо потекло... някога. Джиа пристъпи напред и се поклони леко:
" Извинете за притеснението!"
Жените спряха разговора си и се обърнаха към елфката:
" Кая сте вие?"- попита едната.
" Моето име не е от значение, а това е Джули... нуждаем се от малко помощ, ще ни допуснете ли да преминем?"
Момичето също пристъпи напред и се поклони леко:
" Помощ? Не... не можем да ви помогнем!"
" Милейди, моля..."
" Замълчи, безпокоите нашето спокойствие, прекъсвате разговора ни, знаете ли че от няколко века обсъждаме това, губите ни ценно време?!"
" В това състояние имате предостатъчно време..."
" Млада госпожичке, не си ли малко нагла та да ни говориш така?"
" Извинете, не съм искала, но..."
" Тишина, ние ще говорим!"
Джиа погледна момичето до себе си и кимна леко с глава, Джули направи същото и замълчаха. Втората жена се приближи и ги огледа:
" Войни, нямат нищо елегантно!"
" Да ги оправим?"- предложи друга.
Жените пак заговориха високо, отново започнаха да обсъждат нещо, това изнерви Джиерда:
" Пуснете ни да минем, нямаме време за вас!"- извика елфката. Жените млъкнаха и я изгледаха ядосано:
" Само ако ни направите услуга!"- подли усмивки се изписаха по лицата на две от жените.
Елфката въздъхна:
" Какво искате?!"
" Да ви променим..."- засмяха се трите.
" Как да ни промените?"- смръщи се Джули.
" Така..."
В мига в който изрекоха това Джули и Джиа не бяха същите, огледаха се внимателно с разширени очи и се разтрепериха. Джиерда беше с дълга червена рокля и прибрана на кок коса, а Джули със светла рокля и къдрици /ето/:
" Какво е това?!"- разтрепери се гневно Джиа и предишните й дрехи се върнаха.
" Явно на теб не можем да влияем, но пък на нея можем..."
" Махнете ги тези дрехи от мен!"- отвърна Джули шокирано.
" Не искаме, така си добре... а сега може да вървите нататък!"- жените се засмяха, смехът им беше весел и искрен. Момичето поклати глава и погледна елфката, поклониха се пак на жените, които изчезнаха както се бяха появили, само гласовете им и онзи спор останаха.
" Това е върховно, как ще правя нещо нормално с тези дрехи?!"
" Ще свикнеш, пък и е само временно!"
" Джиа, защо ми се струва, че се загубихме?"- бяха вървели с часове, последните призраци бяха онези жени, всичко беше мрачно, елфката беше върнала предишният си вид, крилете ги нямаше, а косата й беше тъмно- зелена.
" Не сме се загубили, тук трябва да има врати и стаи, много стаи..."- смръщи се тя.
" От известно време не сме виждали нищо, дори пукнатина в стената!"
" Джули! Спокойно!"- извика вече раздразнено зеленокосата. Момичето млъкна и се смръщи недоволно. Лефката отвори книгата и зачете:" Път до края в дъното на коридора, път на второто ниво... вратата е кристал червен, през огледало преминаваха шестте..."
" Това какво трябва да значи?"
" Че ще трябва да стигнем кротко и мирно до края на този коридор за да не ни нападнат."
" Късно!"- изръмжа някой зад тях. Двете се обърнаха плахо, там със сериозно и злобно изражение стояха някакви странни същества, трима високи мъже с маски и бойни доспехи, зад тях се развяваха черни плащове, нямаше вятър тук, но те се развяваха. Най- странното беше, че в ръцете си държаха жезли, подобни на този на Джули, но в единя си край със златис кристал, в другия с остър връх.
" Вие пък кой сте?"- езлфаката застана пред момичето.
" Няма да ви нападаме, но е късно вече да продължавате до края!"- отвърна първото същество, което беше и по- едро от останалите две.
" Защо да е късно?"- попита изненадано Джули.
" Защото духът ти няма да издържи още дълго тук, ти не може да си мъртва, но ако останеш с духът ти е свършено млада Дракинзи!"
" От къде... как така знаете името ми?!"- разтрепери се момичето.
" Знаем всичко за теб, така че последвайте ни!"
" Защо да ви вярваме?!"- извика ядосано Джиа.
" Защото сме пратеници на Арагорн Белпфегор!"- съществото говореше все така спокойно и сериозно.
" Арагорн, той ви е пратил... защо?"- Джули пристъпи напред и се отскубна от Джиа.
" Ще разберете малко по- късно, сега елате!"
Двете се спогледаха несигурно, но кимнаха и тръгнаха след съществата. Когато се доближиха до тях те просто изчезнаха:
" Тези май си правят шеги?!"- промърмори вече много ядосано Джиа.
" Не мисля..."- тъкмо изрече това и двете пропаднаха надолу, всичко беше мрачно и черно, Джиерда опита да се задържи с магия, но не можеше да направи нищо, усети тежестта в себе си, погледна към Джули с уплашени очи. Момичето чувстваше непозната болка, сякаш нещо я разкъсваше при самото падане. Нещо проблесна и ги заслепи, пропадането спря.
Джули отвори очи, светлината беше прекалено ярка и пак я заслепи наистина вече не падаха, но не бяха и на твърда земя:
" Къде сме?"
" Нямам представа, но не биваше да им вярваме!"
Изведнъж усетиха, че се спускат надолу и стъпват на земята:
" Добре дошли!"- чуха се едновременно два приятни и мили гласа на жени. Обстановката притъмня и Джиа вече виждаше нормално, бяха попаднали в странна и необичайно обзаведена стая. С много мебели, маси и столове, много книги и вази, също и картини с прелестни пейзажи по стените, не беше толкова мрачно, от някъде се разпростираше мека светлина, не се забелязваше от къде идва обаче.
" Къде сме?"- попита пак Джули, но плахо, това място не й действаше добре.
" В нашият дом!"- прозвучаха пак гласовете и пред тях се появиха два бледи образа, който постепенно започнаха да се открояват и забелязват повече. Две жени с виолетови коси и странни жезли в ръце /цък/:
" Добре дошли Джули Дракинзи и Джиерда или предпочиташ... Софи!"
" Софи?!"- стресна се елфката:" Това е... истинското ми име, но как... аз дори не го помня, а Вие?"
" Познаваме и двете ви, познаваме и приятелите ви."- жените говореха в един глас, зеленокосата претръпна и не можеше да каже нищо повече те знаеха името й, името което тя не помнеше от триста години, Джули ги гледаше неразбиращо, кои бяха те, от къде ги познаваха наистина?
Бледата мъгла около двете жени се разведели и образите им се виждаха по- ясно:
" Седнете моля!"- усмихна се едната, в чиито ръце беше жезълът с остриетата.
" Можем и прави да стоим!"- отвърна Джиерда, но думите й бяха игнорирани и след миг тя и Джули седяха на канапета, а срещу тях двете странници също.
" Как го направихте?"- попита стреснато момичето.
" Това е нашият дом, тук имаме пълен контрол над всичко!"- отвърна тези с жезъла с кристалите.
" Ние сме сестри, първите жертви на Калисто Драяне..."
" Драяне?! Така ли се казва майка ми?"- прекъсна я Джули.
" Да, това е името й... а ти и Джин измислихте своите за да нямате нищо общо с родителите си."- отвърна първата:" Моето име е Ит, преди хиляди години бях войн, затова и жезълът ми е с остриета."
" А аз съм Ет, бях обикновена магьосница, и може би забелязвате, че съм... сляпа."
Джули и Джиа кимнаха, все още нямаха доверие на тези двете, но нямаха и друг избор, трябваше да се примирят.
" От къде знаете истинското ми име, аз самата не го помня?"- попита след малко елфката.
" Присъствахме в деня, когато придоби сегашния си вид на меч- убиец, от тогава те познаваме!"- усмихна псе леко Ит. Джиа приведе глава и замълча.
" Защо сме тук, кои бяха онези които ни казаха да ги последваме?"- продължи с въпросите момичето.
" Наши пратеници, търсим ви от както влязохте, не беше трудно да ви открием."- отвърна Ет.
" Предполагам ще искате продължението на разказа на Михина?"
" Да, ако може..."
" Разбира се!"
Двете сестри кимнаха леко с глава и заговориха в един глас:
" След като Горгодия затворила своето демонично от себе си в Колието, тя избрала първите си жреци и така започнало всичко, от начало обществото на Пазителите на Колието било тайно, но постепенно ставало по- известно и по- известно... Историята за Горгодия, Шифт и Джин я знаете, няма смисъл да я разказваме. Ще продължим нататък... когато Уайдет видял, че дъщеря му Калисто е извън контрол и поискал намесата на Нира, той получи и още нещо преди да се предаде и да бъде затворен... още един син- последният син, който обаче не притежавал нищо демонично в себе си, тази част от него била затворена в предмет още при раждането му. Момчето било човешки син, земни майка и баща... той приел името на тяхната фамилия, познато ви е, но нека доразкажем."- жените замълчаха за миг, а недоумение обхващаше Джули и Джиерда, кой беше този мъж, последният син на Уайде? Ит и Ет продължиха все така спокойни:
" Неговата сила, част от неговата сила се отключила когато станал Ездач, детето било запознато с истината за семейството си, но я криело, а предметът в който било затворено демоничното бил разделен на две... едната получила негова приятелка, а другата станала част от оръжието му. Той можел два умре като просто смъртен, но преди този ден трябвало да предаде предмета в ръцете на Калистовата дъщеря, за да може тя... тоест ти Джули да овладееш демоничното в себе си и да го използваш за добро, както някога е искал дядо ти, преди да избие онези ангели."
" Този мъж, името му..."- заговори стреснато Джули.
" Да, той е... последният син на Уайдет Драяне е Арагорн, известен под фамилията Белпфегор!"
Момичето потрепери, не можеше да повярва, нейният най- добър приятел още от дете и неин учител, всъщност е бил неин чичо!
" Но как така, това е... невъзможно... защо, защо никой не ми е казал до сега?!"- разтрепери се Джули и стана от канапето:" Толкова години съм живяла с него и той не ми е казал, че сме една кръв! Защо?!"- ако беше все още жива от очите й щяха да бликнат сълзи, но беше дух, различаваща се от Джиерда и неспособна да плаче.
" Това беше неговата мисия, да бъде до теб до определено време и след това да си отиде, оставяйки те с приятелите и брат ти. Там, където той няма място в живота, с такава задача беше роден...Горгодия го предсказа, знаеше какво щеше да се случи. Съжаляваме за мъката ти, за теб той беше..."
" Беше като брат, а е бил мой чичо..."- прекъсна ги момчето и пак седна:" Трябваше да ми каже, не биваше да крие и сега...?
" Сега силата на семейството ти е в теб, в неговия предмет, в твоя... амулет!"
Джули трепна и вдигна глава, леко опипа амулета на врата си и усети топлината му:
" Каква сила?"
" Силата, която Арагорн не е притежавал, тази сила, която Уайдет е затворил още при раждането му в този предмет, силата която Горгодия е затворила в Колието си... тази сила, силата на демон от Шестте!"- отвърнаха двете:" Калисто беше седмата, така се предполагаше... но може би си ти!"
" Не е възможно да е тя, не е чистокръвна... наполовина е човек!"- намеси се Джиа, която седеше с разширени очи и гледаше амулета на врата на момчето.
" Така е, но докато Калисто не бъде затворена в книга Седмият няма д9а бъде определен, затова трябва да се научиш... ще напуснеш Зидът с учител!"
" Учител ли, за какво и кой!"
" Демон, който ще изпита верността към приятелите ти, задълженията към тях, ще ти помага и ще те обрича на опасности, ще те подлага на множество изпитания и препятствия... докато не се научиш да използваш демоничната си сила, силата на полудемон за добро. Тук идва действието на жезълът ти, твоето семейно оръжие!"
" Защо точно демон трябва да бъде мой учител?"
" Защото само той може да те научи на необходимото, когато овладееш жезъла си напълно демонът ще те напусне и ще върне вида ти!"
" Вида ми ли, какво значи това?"- смръщи се Джули.
Ит и Ет замълчаха, потупаха с жезлите си в пода и ги кръстосаха над главите си. Стаята се изпълни с цикламено сияние, което заслепи Джиа и Джули. Момчето усети силна болка и изпищя, в следващия момент усети че някой или нещо я държи да не падне.
Джули отвори плахо очи, болката я имаше все още, а над нея се беше надвиснало странно подобно на куче или чакал същество с празни очи и лека усмивка /ето/:
- Здравей!- заговори съществото, гласът му беше спокоен, но зловещ и сякаш на възрастен мъдрец.
- Кой, кой си ти?!- развика се Джули и се изправи:- Чакай малко, аз...- очите й се разшириха и се разтрепери, пред нея на стената се разполагаше голямо огледало, от двете му страни стояха Ит и Ет и се усмихваха доволно. В отражението на огледалото видя Джиерда зад себе си, а до себе си това същество. Но се вгледа в собствения си образ. Беше със свело кестенява коса и оранжевишкави очи, дрехите й бяха съвсем различни, на врата й амулетът примигваше в черно, а в ръката си държеше златист жезъл с кръгъл кристал на върха, едната му страна беше черна, а другата бяла / ето я/:
- Какво е станало с мен и... аз говоря нормално?!- едва произнесе тя.
" Това е временна промяна, когато овладееш жезъла си ще се промениш отново, ако се научиш да използваш силите си за добро кристалът ще изсветлее, но в противния случай ще потъмнее!"- отвърнаха жените и погледнаха съществото, което кимна с глава и се усмихна леко:
- Хайде моя малка ученичке, да намерим драконът и!
- Ученичка, значи ти си моят учител... демонът?!
- Да, името ми е Анубис!
Джули остана като вцепенена:
- Анаю?- стресна се изведнъж:- Къде е тя?
- Да я намерим, тук е някъде... когато ти умря и с нея се случи същото, може би и тя е променена!- отвърна Анубис.
- Не!
- Спокойно Джули, за това аз съм с теб, за да те науча и как да откриваш близките за теб сред мъртвите!
- Страхотно!- прошепна тя и скръсти ръце, прибирайки жезъла си в ножницата на кръста си. В миг погледна пак огледалото и видя очите на Джиа, кафяви и бистри:- Какво?!
" Това е истинския цвят на очите ти Софи Грийн!"- отвърнаха сестрите.
- Софи Грийн, помня го!- спомни името си и притвори леко очи, при отварянето им отровно зеления цвят се върна:- Да намерим Арнаю и да се махаме!
Джули се усмихна леко, усещаше странно в себе си, сякаш този демон Анубис винаги е бил с нея и го познава от много години, същото беше и при него, той сякаш я познаваше от цял живот, а неговият живот беше дълъг.
Ит и Ет се усмихнаха пак и се отдалечиха от огледалото:
" Вървете да, Анубис ще се погрижи да излезете нормално!"
- Благодаря ви!- усмихна се Джули и се поклони леко, Джиа се преобрази в зелен лъч и започна да обикаля около момичето. Двете жени кръстосаха жезлите си отново и лилавото сияние обви всичко наоколо, момичето отвори очи и се огледа. Отново бяха в коридора, Джиа беше до нея, а демонът... чувстваше го на близо, но не го виждаше:
- Анубис?- прошепна тихо и се обърна и назад за два го потърси с поглед.
- Тук съм!- обади се съществото и се появи до нея:- Да намерим Анаю, по- бързо и да почваме с уроците ти, малка моя ученичке!
- Голям гадняр ми се струваш, странното е че сякаш те познавам от години?!- смръщи се момичето.
- Нормално, наистина ме познаваш... кой те е намерил в пустинята, орк на име Игор нали, а после в чии ръце те е предал, в ръцете на пясъчен човек... Скар?- подсмихна се лукаво демонът.
- Какво искаш да кажеш с това?!- повиши тон Джули.
- Че тези двамата бях аз, аз доведох Арагорн до теб, явих се в съня му и му помогнах а те открие по- бързо. От както си се родила съм до теб и те наглеждам!
- Не е възможно!- очите на момичето се разшириха:- Ти си бил... отраснала съм с теб без да зная?!
- Абсолютно!
- Лъжеш?!
- Съмнявам се, че лъже... прекалено е...- намеси се Джиерда.
- Права си, когато прехвърлиш 10 000 години свикваш с всичко и забравяш лъжата и измамите, но тъй като трябва да те науча да използваш силата и жезъла си ще трябва да прибегна до лъжи и измами!
- Гадняр!- нацупи се Джули и тръгна напред:- Само да попитам... къде е книгата?
- Тя няма да ти е нужна вече, въпросите които ти трябваха ги откри, а тези които ти предстоят ще ги откриеш с времето!- отвърна Анубис и тръгна след нея и Джиа.
Достигнаха края на коридора, нямаха представа къде се намираха и това ги безпокоеше от части:
- Анубис, защо мога да говоря нормално?- запита тихо момичето.
- Защото вече си умирала тук, сестрите Викг и аз ти върнахме тялото, макар и малко изменено... сега можеш да умреш само ако аз реша, аз съм твой Пазител и Учител!
- И защо точно ти решаваш това?- смръщи се елфката, нямаше му никакво доверие.
- Софи... някои имат Пазители ангели, а Джули има Пазител демон... може би и брат й!
- Не ме наричай Софи, това име отдавна е забравено!
- И не намесвай брат ми!
Двете се ядосаха и скръстиха ръце, Анубис поклати глава и се усмихна леко:
- Съжалявам тогава... за името, Джиа!- поклони се леко, които изненада и двете. Той беше демон, а изразяваше уважение към тях:- А за Джин... ще бъда и негов пазител, след време ще се намеся и в неговия живот, ще трябва да проверя и него, дали ще бъде зъл или добър... това ще определя аз с учението си!
- Не се доближавай до брат ми!- смръщи се Джули и посегна към жезъла.
- Няма избор, определен съм да се занимавам с вас до края... последните деца от семейството на Уайдет, белият демон!- отвърна демонът:- И ти предлагам да не използваш жезълът си тук, лесно мога да определя каква си... мрачна като Клисто. Тогава Ит и Ет ще бъдат принудени да те затворят в книга и да я поверят на Горгодия за да я скрие от света като нещо опасно!
Момичето трепна и отдалечи ръка от жезъла:
- Добре...- отвърна тихо и се огледа:- А сега на къде?
- На долу!- усмихна се Анубис и подът под тях пропадна изневиделица.
Падането продължи кратко, стигайки края на пропастта нещо ги задържа и ги спусна бавно надолу. Анубис се усмихна и стъпи на земята уверено:
- Ето ни в началото!
- Какво начало, къде сме?- смръщи се Джиерда и се огледа:- Чакай, ние сме в главния коридор на първия етаж над земята?
- А това е вратата, през която влязохме?- Джули се загледа настрани, същата врата наистина, тази през която преминаха и се озоваха вътре в Зидат.
- Помните!- усмихна се демонът:- Това е добре, а това май ти принадлежи Джули?- Анубис протегна ръка и подаде на момичето блестящия медальон.
- Как е попаднал в теб?- очите й се разшириха.
- Току що се озова в ръката ми, трябва да го дадеш на брат си... от дядо ви е, този медальон ще пази Джин от тъмни магии и ще увеличи силите му тъй като той няма да е притежател на жезъл като теб.
- Значи това ще е неговото оръжие?- замисли се момичето.
- Може да се каже, така ще концентрира силата си по- добре и няма да се бои да я изпусне и да нарани някого.
- Това е... добре.- усмихна се бегло Джиа.
- Много добре даже, Джули...- обърна се изведнъж към момичето и усивката му изчезна:- Силата ти на демон е в амулета, който получи от Арагорн, тя се насочва към жезъла ти и от там всичко зависи от теб... дали ще я ползваш за добро или лошо. Разбираш ли ме?- демонът приклекна до нея и я хвана за рамото:
- Да!- кина с глава момичето:- Разбирам!
- Добре!- усмихна се пак Анубис:- Тъй като ще е малко трудно да се подвизавам навън без определено тяло, ще обитавам съзнанието ти когато съм извън него ще мога да се движа на няколко метра от теб, съгласна ли си?
- Имам ли друг избор?
- Не!
- Тогава... добре!- въздъхна Джули примирено:- Странен си, едновременно те чувствам зъл и гаден и едновременно с това много близък! Защо?
- Защото имаме връзка, аз те спасих от гибел под Слънцето, аз те поех сред пясъчните и аз доведох чичо ти, човекът който те превърна в това което си сега... при теб.- усмихна се леко и се изправи. Лека усмивка се изписа и по нейното лице. Останаха мълчаливи известно време и тръгнаха към вратата, привлечени от някакъв шум отвън.
От вън имаше събиран на зомбита около нещо, Джиерда се подпря на вратата и се заслуша:
- Нападат някого!- прошепна след малко.
- Значи е време Джули да изпробва жезъла си!- усмихна се Анубис и пристъпи към момичето, достигайки до нея образът му избледня и той се с ля с нея. Джули потрепна и стисна очи.
" А сега ме слушай, в съзнанието ти съм, так ще мога да ти помагам в по- лоши ситуации!"
- Добре!- кимна с глава тя и посегна към жезъла в ножницата си, извади го и го насочи към вратата. В главата й чакалът обясняваше какво да прави. Момичето се смръщи и стисна златистото оръжие, амулетът й засия в тъмно сиво, подобно сияние се обви и около двуцветния кристал.
" Отвори вратата!"
Един замах и черна вълна разсече и отвори каменната врата с грохот.
- Анаю?!- отвън сребристата драконка се опитваше да се измъкне от веригите, с които зомбитата я увръзваха.
" Добре се справи с това, а сега нататък..."
Момичето стисна жезъла още по- силно, усещаше прилива на енергия от амулета към оръжието и обратно, двата предмета сякаш общуваха по между си. Джули пристъпи напред и лукава усмивка се изписа по лицето й, усещаше силата си още повече и това й даде увереност изведнъж. Кестенявата й коса се развя и няколко мъниста от дрехите паднаха, усети тежестта на обеците си, до сега ушите й дори не бяха пробити. Обгърна се в златисто сияние и жезълът се възпламени в черни огньове. Удари го в земята и всичко под краката й се разтресе, зомбитата потрепнаха и се обърнаха към нея с ревове, някои отпуснаха бодливите вериги тръгнаха към момичето, въртейки ги над главата си.
" Сега!"- извика Анубис в глава та й и гласът му прозвуча като ехо.
- Сега!- промълви ту и насочи жезъла си към зомбитата, от двуцветния кристал се изстреля могъща струя от черни и оранжеви огньове, които погълнаха изчадията и разтопиха веригите им, а Анаю остана невредима обградена от бледозлатиста сфера.
- Джули?- след няколко минути димът и светлината се разведелиха и Джиерда се огледа притеснено, очите й трепереха, не беше виждала подобна мощ и то от момиче на възрастта на Джули. Тя стоеше на колене, заровила ръце в снега и с насълзени очи, а до нея жезълът примигваше леко.
- Джули, добре ли си?- попита пак елфката.
- Добре е, премина първото си изпитание приемливо добре!- Анубис се появи пред нея и приклекна с усмивка:- Браво малката, доволен съм!- подаде й ръка и леко притвори очи. Джули вдигна глава и избърса сълзите си, пое ръката му, в този момент усети връзката си с демонът и неговата закрила над себе си, сякаш той вечно е бил до нея и вечно ще бъде до нея. Усмихна се леко и се изправи с негова помощ, извърна поглед нататък и очите й блеснаха:
- Анаю!- извика и се затича към драконката си, веригите от нея ги нямаше. Прегърна главата й силно и стисна очи:- Съжалявам много, съжалявам че трябваше и ти за загинеш заради мен!
" Няма нищо, твоят Пазител ме върна преди да върне теб!"- отвърна тя и погледна чакалът, който беше скръстил доволно ръце и наблюдаваше, до него стоеше зеленокосата елфка също с доволно изражение:
- Справяш се добре демоне.
- Благодаря, така трябва!
Джули се обърна към тях и се усмихна:
- Анубис, благодаря ти!
- За нищо!- намигна той и се обърна към Зидът:- Премина първия ми тест със зомбитата, доказа че Анаю е по- ценна за теб от пълната загуба на сили!
- Каква загуба на сили?- попита след малко Джули и пусна драконката.
- Това, което направи преди малко можеше да отнеме всичките ти сили за дълго време, но понеже доказа какво значи драконкат ти за теб самата, силите ти не изчезнаха а дори се увеличиха... това е добро начало в уроците ми и в обучението ти!
" Значи е хубаво... браво Джули!"- усмихна се Анаю, в нея също имаше промяна, очите й бяха с лек златист отенък и през едното си имаше червен белег от отдрано. Момичето кимна с глава и се протегна към жезъла си, но той не беше в снега:
- Къде е?!- стресна се тя, но усети топлината му в ножницата, тя също беше странна пригодена специално за този жезъл. Джули опипа кристалът и се усмихна:- Да се връщаме!
- Съгласна съм!- кимна Джиа и премина в зелено кълбо, което се издигна нагоре, Анубис направи няколко крачки напред и в миг се озова до Джули, сливайки се с нея. Момичето погали дракона си и с един ловък скок беше на гърба й:
" Хайде, Анаю... да се махаме от тук!"
" Разбира се, с удоволствие!"
Анаю се издигна плавно нагоре и след малко вече бяха далеч от Зидат, тъмните каменни блокове се забелязваха все още на фона на бялата покривка, но зловещите гласове и мътните фигури вече не се виждах. Джули извади от джоба под наметалото си медальона и го стисна в дланта си:
- Джин се откроява от теб значително, но и него ще трябва да пазя, добре че дядо ви се е сетил за този медальон!- Анбис се появи до нея седящ спокойно на гърба на Анаю.
- Да, добре че го е предал за брат ми!- усмихна се момичето.
- Джули, трябва да ти кажа нещо... за напред.
- Какво?
- Вече разбра, че е възможно ти да си седмият демон от семейството нали?
- Да, и какво значение има това, защо се притесни така... Анубис?- притеснение се появи и в очите на момичето.
- Защото... ако след моето обучение се окажеш зла и тъмнината в теб надделява, то ще бъдеш затворена в седмата книга и скрита някъде заедно с останалите, това ще затвори кръгът на семейството ви!- обясни тихо демонът.
- Това го разбрах вече, хайде изплюй камъчето... не ме тормози?!- смръщи се Джули.
- Тогава... всички от семейството на шестте демона ще загинат!- изрече го с затруднение, не искаше да го казва но беше длъжен, демон но по лицето му се изписа тревога и непозната мъка. Очите на момичето се разшириха и тя прибра медальона обратно в джоба си:
- Обясни ми по- ясно?!
- Всички... Джин, Нава, Джиерда... аз, Горгодия, Арагорн... дори Анаю и Киара, може би и Шадол...
- Но как, не мога да те разбера?!
" Верижна реакция!"- отвърна смутено драконката. Демонът кимна:
- Ако ти се окажеш повече зла от колкото добра след моите уроци, то всички които са имали връзка с вашето семейство ще бъдат погубени... завинаги, няма да могат да достигнат дори Отвъдното, душите им ще бъдат унищожени. Шестте демона, заедно със седмия, брат ти, драконите ви, Нава като творение на Калисто, Шадол като някогашен бъдещ дракон на Арагорн, дори той самият и Горгодия ще бъдат погубени от Отвъдното... близнаците Моли и Мйкъл Белпфегор като част от семейството на Арагорн...- чакалът замълча за миг и въздъхна тежко:- Съжалявам, но няма друг начин... трябва да се докажеш пред мен каква си, да се надяваме... не такава, каквато ще донесе гибелта на толкова много хора и същества!
Джули остана безмълвна, ако демоничното в нея надделееше щеше да е виновна за смъртта на мнозина, а Анубис беше пратен с определена цел... да изпита истинската същност на момичето, тази която самата тя не познава. Всички замълчаха, демонът се върна обратно в съзнанието на Джули и не се появи повече през целия път обратно.

~ ~ ~
- По дяволите!- разкрещя се Анубис и нахлу гневно в една от стаите, същата уютна стаичка, в която се запозна с Джули. Навя му лошо чувство. Демонът огледа обстановката, търсеше сестрите, те имаха вина за това, те го бяха накарали да говори и да й предложи това:
- Къде сте, проклетници?!
" Анубис, успокой се и се съсредоточи!"- Ит и Ет се отзоваха мигновено и застанаха от двете му страни.
- Да се успокоя ли, та тя е загубена... каквато е и...- продължи да крещи все по- разгневено.
" Калисто е на половина загубена, тялото й беше унищожено преди години, съзнанието й живееше в елфът, после се пренесе сред други тела и същества... сега я няма, но все още е наоколо и търси кой да подчини и да си отмъсти."- обясни спокойно Ит.
" А Джули, тя е напълно изгубена и душата й може да се върне само чрез усърдно търсене и обратния ефект. Само нейният пазител, само ти можеш да я откриеш, но не само ти можеш да я върнеш."- продължи Ет.
- Не, не мога да ви разбера? От начало ме накарахте да говора ида я предизвикам да направи и недопустимото за да помогне на брат си, а сега да я предизвикам да... изостави брат си в беда... Не! Няма да го направя, няма да застраша и неговия живот!
" Но тя не е мъртва, а изгубена... все още е там някъде из Динзел, може би. Ти, надявай се майка й да не я е открила, никой не е способен да се меси в битка между две души, те съществуват в друго измерение и макар и да обитават човешкото, попадайки в битка се обричат на вечни страдания и никога няма да могат да се върнат в телата си."
" А ако Калисто наистина я откре и двете претърпят тези мъки и страдания, а след това и ти я откриеш и с приятелите ви я върнете има вероятност да върнете и тялото на вещицата и пълната й сила."
" Затова бъди предпазлив, демоне... ние ти се доверихме, Горгодия ти се довери и сме сигурни, че ще се справиш... търси своята ученичка в Динзел, ако не е там трябва и ти да умреш за да я откриеш като душа или да убиеш друг за да може той да я открие!"
- Чакайте!- двете фигури запознаха да избледняват, а в мига в който изчезнаха чакалът беше повален и прогонен от Зидът със силна магия, върна се обратно от където идваше.
Залата беше мрачна и пуста за момента, няколко призрачни факли горяха по стените и излъчваха мъртвешко сияние. Чакалът пристъпи бавно напред с приведена глава и коленичи:
- Простете ми, Господарке!- промълви тихо и вдигна поглед към тъмнината, факлите се разгоряха и пред очите на Анубис се разкриха черни тронове, подредени в полумесец, на които седяха няколко фигури. Централната беше сивокоса жена, беше майката на Джин- Горгодия, до нея седеше Арагорн, с широкият назъбен меч, от двете им страни бяха сестрите Ит и Ет, а до тях бяха Гато в истинския си облик, малко момиченце със златисти къдрици, вързани на опашки и кристално сини очи, другата фигура беше на жена със сиво- синя коса и вълчи уши на главата си, името й беше Ишизу... голямата сестра на Анубис и Гато.
- Ти сгреши!- промълви Горгодия и го погледна хладно.
- Зная, Господарке... Простете ми!
- Едва не уби племенницата ми, а пожела да жертваш и Джин?!- изкрещя гневно Арагорн.
- Съжалявам...
- Нека обсъдим проблема и от другата страна?- промълви Гато и се изправи бавно:- Брат ми сгреши с това, но пое вината си и се оттегли, макар и да не съм сигурна че демон на повече от 10 хилядолетия би направил такава елементарна грешка... Все пак нека помислим?
- И за какво ще мислите толкова?- прозвуча друг женски глас и от сенките зад чакалът се появи фигура със синьо- лилави коси и черни очи.
- Ти нямаш работа тук!- смръщи се Горгодия.
- И защо не, нямам ли право да знам какво се случва с моите унищожители, тези които ме погубиха и заличиха царството му... Каз Модан?
- Върви си, мястото ти не е тук!- изкрещя Ишизу и също се изправи заставайки до сестра си:- Ти беше Сянката, последната, сега други владеят тъмнината и точно за това сме се събрали!
- Но все пак не можете да ме прогоните, вие ме пратихте тук като робиня, да пазя Зидът както всички останали съгрешили глупаци!
- Замълчи!- изкрещя гневно Горгодия и повали Сянката:- Имаше време да върнеш дълга си, да опростиш грешките си, но изпусна шанса си, сега завинаги ще останеш такава, бившата царица на русалките, бившата Сянка и господарка на Каз Модан, завинаги ще си робиня тук!- очите на жената просветнаха за миг и косата й придоби черен цвят, из залата се разнесе писък и фигурата на Сянката изчезна, потъвайки в пода.
- До къде стигнахме? Да! Анубис, не сме тук за да те накажем заради грешката ти и заради вината ти, тук сме за да ти дадем още един шанс преди да свършиш като...- заговориха Ит и Ет в един глас.
- Като мен, братко!- завърши Ишизу и се усмихна леко:- Моята грешка доведе до гибелта ми, но се преродих във вълчица, някой ден ще ме срещнеш в новата ми форма, обещавам ти!
Чакалът се усмихна леко и кимна с глава:
- Какво трябва да сторя?
- Много неща имаш за вършене, особено след като много неща се объркаха... но само Плетачът на Съдбите може да каже защо става така, само Той има контрол над нещата сега и завинаги...- отвърна тихо Арагорн и се облегна назад.
- Чуй ме, Анубис... Ти и всички от семейството ти бяхте наказани преди хилядолетия да пазите определени хора, определени същества, Гато пое отговорността си преди три години и се справи, макар и вече да не може да се прероди в каквото и да било... Тя спаси живота на тъмен син, както ти беше длъжен да пазиш живота на тъмна дъщеря и нейното братче, но уви... провали се.
Чакалът приведе виновно глава и се подпря с ръце на пода.
- Но имаме нова задача за теб, демонични пазителю... има някой, чиято сила още не е освободена!
Анубис трепна и се надигна изненадано:
- Кой е този някой, Господарке Горгодия?
- Ти го познаваш. Познавал си баща ми, кой беше първият ангел който той уби?
- Муфаса, до колкото помня... отне цялата му сила и открадна крилете му.
- Точно така, ангелските криле, който той предаде изцяло на Калисто, защото аз се отрекох от тях... тези криле бяха дар за Джиерда, макар и само част от тях, но сестра ми реши да запази ангелската сила в себе си и не я предаде на дъщеря си, за сметка на това я загуби напълно, като я прехвърли в едно същество...
- Не...- очите на демонът се разшириха и той седна на земята стреснато:- Нима искате да кажете...
- Точно така!- усмихна се жената:- Калисто му предаде крилете си, поне това което беше останало от тях, другата част предаде Джиа, а останалото, последното парченце от пъзела беше Джесика... тя е ангел на тъмнината.
- И каква е моята задача?
- Да отключих крилете на Светлия покровител, той контролира светлина, покровителства деня, но има сила която все още не е отключил... ако изпълниш това и разпериш крилете му ще ти бъде простено и Гато... ще получи още един шанс да се прероди!
- Да... Господарке!- демонът се изправи и се поклони, светлината изчезна, а с нея и троновете и фигурите. Анубис пое дъх и отстъпи бавно назад, беше му възложена най- трудната задача в живота му, но трябваше да я изпълни, не само заради себе си, но и задари малката си сетричка.