Зелени воали и призрачни градинари [ откъс от РП история във форум "Световете" ]
Падане. Вода. Студ. И болка.
Излезе на повърхността и пое дълбоко дъх. Ярката светлина се отразяваше силно в огледалните води и за първи път слънцето успя да го заслепи така.
- Река? Тук?- изплува и коленичи на брега, търкайки очи с ръка:- Това не е типично.- изправи се бавно и отвори очи, оглеждайки се. Мястото беше огромно, обширно и... зелено. Много зелено. Всякакви нюанси и контрасти на този цвят. Всякакви растения, различни форми на листа и клонки. Изумителна градина, пресичана от тънка, но дълбока прозрачна река, която тихо шептеше. Белокосият вдигна глава нагоре, търсейки източника на заслепяващата светлина. Небето беше обгърнато като от мъгла, нямаше облаци, но нямаше и Слънце. Нямаше нито птици или насекоми, само природа, зеленина, вода и лек ветрец, който изумително бързо изсуши дрехите и дългата му коса. Пристъпи напред и се загледа към тревата под краката си, тънка и мека, сякаш току що израснала. Усмихна се леко и продължи, като се подпря на първото дърво, чиято кора беше странно гладка, като издялана от остриета. В същият момент погледът му беше привлечен от нещо, на другия бряг на кристалната рекичка.
Беше малка градина. От далече си личеше, че е дело на човешка ръка. Зелените храсчета със ситни листа бяха оформени по различен начин. Кръгли, квадратни и като обърнати карета, доста интересно изглеждащи и сякаш оформяйки нещо, което можеше да се види само от високо. Изведнъж светлината изчезна, като угасена лампа. Реката се разбушува силно, а всичко наоколо прие нов изглед. Насред зеленината се появиха и цветове, които до сега не беше забелязал. От нищото появили се пъпки се разтвориха и обагриха поглъщащата ги нощ с различни цветове. Нава се усмихна леко, пред очите му се разкри картината на множество цветни дъгички, които нашариха природата за секунди. Кристалната вода се разпени от бързината и силата, с която се движеше, но имаше и друго. Отражението в бурните води. Не разбра как ставаше всичко, но първо видя отражението на черното небе и всичките мънички звездички, които замижаха горе и си заиграха около пълната Луна. Вдигна поглед и я видя, величествена, извисяваща се над всичко това. В следващият момент усмивката му замръкна. Усети нечие присъствие, нежелано и дори плашещо. Някой, който не искаше да вижда, да чува, да усеща никога повече. Не смееше да се обърне, сякаш се вцепени и се вгледа в разнородните храстчета на отсрещния бряг, чиито ситни зелени листчета бяха заменени от ситни жълти цветчета.
- Ника.- изплъзна се от устата му. Тихо и заглушено, а с произнасянето на това име сякаш вятърът се засили и разпиля белите му коси на страни. Само миг и пред лицето му като фантом премина онзи, дългите червени коси се клатушкаха леко, точно като тези на Нава, а алените му очи се впиха в белокосият изпитателно:
- Значи още ме помниш, братко?- запита и се усмихна леко. Беше същият, негов двойник, ръст, структура, лице. Всичко.
- Не си ми брат.- промърмори и вдигна поглед към него, няколко минути стояха така, взирайки се замислено един в друг, докато едновременно не скръстиха ръце:
- Грешиш.
- Ти грешиш!
- Чакай, чакай... да ти обясня...
- Какво правиш тук?!- прекъсна го и повиши тон.
- Същото щях да питам и теб?- смръщи се леко червенокосият.
- Дойдох да търся Джиерда за...- не успя да завърши. Ника се появи пред него и затисна устата му силно.
- Млъкни. Това име не се изрича толкова открито тук.- прошепна и плахо се огледа. Въздъхна и махна ръката си:- По- тихо.
- За какво говориш? Това е нейното съзнание.
- Сложно е за обяснение.
- Опитай?
- Би трябвало и сам да знаеш?
- Какво?!
- Ти си мен, аз съм теб. Ние сме еднакви, едни и същи сме... макар, че ти имаш тяло, а аз съм частица от душата ти.- пак се подсмихна, но тази усмивка изобщо не се понрави на Нава:
- Говориш глупости!
- Защо никога не слушаш вътрешния си глас?- подвикна червенокосият след него се нацупи детински.
- Какво?!- обърна се рязко и примига стреснато:- Да не би да казваш, че ти си вътрешния ми глас? Още една глупост!
- Казвам, че двамата сме едно цяло. Каквото знае единя, го знае и другия, но ти...- замълча и поклати леко глава:- Сетих се.
- Какво измисли пак?- обърна се към брат си и пак скръсти ръце.
- Защо си тук точно. Търсиш нея, но тя е сама... По- подборно. Когато ти отиде в бъдещето, аз, като частица от душата ти се отделих и попаднах тук, тя беше сама, а всичко тук беше обгърнато в мъгла. Когато се появих, дори не разбрах как, явно и аз мога да бъда отделна душа, не парченце от твоята...
- Спести ми го.- обърна му гръб и се насочи към малка полянка, отдалечавайки се от реката.
- Чакай, по дяволите! Когато се появих тук, бяхме само аз и тя, тя беше самотна, мислеше че си я изоставил завинаги и че си запечатил духа и в собственото й съзнание.
Нава се спря и потрепери, пое дъх и бавно се обърна към Ника с въпросителен поглед:
- Как така? Не мисля ,че мога да направя нещо подобно.
- Можеш, но още не знаеш как. А на нея вече й се е случвало. Когато отпътува за бъдещето всичко тук се срина, тя го унищожи, беше уплашена, аз... аз я успокоих, като й казах, че скоро ще се върнеш, че никога няма да я изоставиш и тя прие думите ми, възстанови всичко тук, правейки го още по- красиво и голямо, както виждаш.
- Била е уплашена?
Червенокосият кимна с глава едва забележимо, думите му шокираха Нава все повече и повече.
Белокосият отвори уста за да каже още нещо, но времето изведнъж се промени отново. Силната светлина се върна, прогонвайки тъмнината за секунди, а с нощта си отидоха и цветята, всичко отново стана зелено:
- Доста бързо...?
- От както те няма тук се смениха няколко зими и лета.- отвърна Ника и въздъхна:- Времето тук тече бързо, но пък е забавно.
- Чакай, а те?- прекъсна го и вдигна ръка към брега на реката. Червенокосият се загледа леко намръщено, но почти веднага настръхна:
- Градинарите. Бягай!
- Какво? Какви са тези?
Като от нищото се появиха полу- прозрачни фигури, призраци на ясно видими войни. Броните им бяха все още здрави, макар и на някои места да си личаха прободните рани. Преобладаваха всякакви раси, елфи, орки, дори обикновени хора. Някои обезглавени, но се движеха редом с другите.
- Градинари. Робите й, тези които е покосила и чиито души е завладяла, те поддържат градините й. Да се махаме.
- Защо?- погледна го съмнително и повдигна вежди.
- Защото всички тук мразят натрапници. А ти си още жив и нямаш работа тук, духът ти е свободен, което няма да се понрави на...- за пореден път не се доизказа, а пак се огледа плахо:- Ако искаш да се върнеш в тялото си, побързай!
- Изобщо не те разбирам!- просъска белокосият и се смръщи, но нямаше време за друго действие. Ника го стисна за рамото и го задърпа назад, прекосявайки полянката. Онези призраци издърпаха мечовете си и погледнаха двамата гневно:
- Предполагам нямаш оръжие?
- Оръжие? Тук? Ами ти?
- Не, дори не съм мислил за оръжие.- вдигна леко рамене и се усмихна, но се наложи отново да се смръщи:- Върви към светлината.
- На къде?
- Защо не помислиш малко?
- Защото говориш неясно, двусмислено?
- А, сега виждаш как говориш ти понякога, макар и само на ум!
- Ника, остави ме! Просто ме остави!
- Докато сме свързани, като две парченца от един пъзел, няма да те оставя!
- Светлината, Нава! На там, където последно се появява тъмнината.- обясни Ника, но сякаш сам не разбра какво каза:- Забрави. Следвай ме.- махна с ръка и продължи напред с бързи крачки, като от време на време поглеждаше назад през рамо, призраците ги приближаваха, макар и да изглеждаше че вървят бавно всъщност почти тичаха.
- Защо всичко тук е като стар газов фенер?- запита белокосият, приравнявайки се рамо до рамо с брат си.
- Защото мислите й са такива.
- На Джи...
- Шшшт! Не изричай името й, можеш да нарушиш равновесието и да стане един голям "Бум".
- "Бум"? Не искам и да знам дали вече се е случвало.
- Всъщност...
- Казах нещо!- сините му очи просветнаха за миг и той погледна назад, като забави хода си, но най- малко това му трябваше. Онези вече ги бяха настигнали, толкова неусетно и тихо:- Бягай!- инстинктивно насочи ръката към ножницата на кръста си, но дори самата ножница я нямаше.
- Тук оръжия имат само призраците, робите й. Дори дърво не можеш да използваш за меч.- поклати глава червенокосият и го дръпна за яката в друга посока, завивайки покрай други странно оформени, но значително по- високи храсти с триъгълни листа.
- Откачено!
- Тук всичко е такова.
Призраците не се отказваха. Преследваха ги като диви кучета, а двамата сякаш не знаеха дали да тичат по- бързо или да се скрият някъде. Скоро попаднаха в още по- голям проблем. Бяха достигнали до ръб, а пропастта надолу беше пълна с множество заострени камъни:
- А сега?- потрепери Нава и се намръщи на черевнокосият.
- На долу или на обратно?- вдигна леко рамене, но и той не беше много спокоен.
- Как така? Нали си тук от доста време, не познаваш ли...?
- Не особено. Нали ти казах, че всичко тук се променя. Преди известно време това го нямаше тук.
- И сега какво?- вдигна глава нагоре, но само за да забележи новото потъмняване на небето и обсипването му със звездички:- Пак ли нощ?
- Да, това ни дава шанс да им се изплъзнем.- кимна с глава и бегло се усмихна, обръщайки се назад и търсейки с поглед призрачните преследвачи:- Но тях ги няма?! Ето каква била тайната, когато е тъмно призраци няма. Градинарите работят само денем!- възкликна и се усмихна широко:- Късметлии сме!
- Да, чудесно. А сега?
- Връщаме се, ще ти помогна да намериш... да я откриеш и да говориш с нея, но ще искам нещо в замяна.- лукавостта му се върна почти мигновено и брат му се смръщи още повече.
- Нищо няма да получиш.
- Ще видим тази работа.
Сякаш вървяха с часове. Без да спират и без да виждат нещо по- различно от типичната зеленина. Вече няколко пъти се бяха сменили деня и нощта и Нава започваше да схваща през какъв етап от време се променяха и как точно влияеха на околната природа, но двамата с Ника все още вървяха, само напред и без да забавят крачка, без да си кажат и дума толкова време.
- Нека обсъдим нещо.- мълчанието беше нарушено, белокосият вече не издържаше на това нелепо вървене към нищото, а и без да говорят, не можеше да търпи да чува само шумоленето на полюшващите се клони.
- Говори?- отвърна безразлично червенокосият, без дори да го поглежда.
- Защо все още си тук, а не си се върнал в... душата ми?
- Защото не мога. Както тя се отдели от теб и сега е някъде наоколо, така и аз се отделих без да имам възможност да се върна, когато ти отново стана съществуващ в това време и на този свят.
- Искаш да кажеш, когато се върнах от бъдещето?
- Точно.
- А защо ми помагаш сега?
- Защото си ми брат.
- Не, не съм. Създадени сме от една сила, но е трябвало да сме едно и също създание...
- Уви, разделили сме се, ти си получил тяло, а аз... като едно обикновено парченце, което е трябвало да бъде част от душата ти още със създаването ти, съм станал отделно творение. Но без тяло, или по- точно имах нещо като тяло, докато не реших, че... защо ли ти обяснявам, така или иначе няма да ме разбереш.
- Опитай по- на кратко.
- Трябваше аз и ти да сме една душа, но не стана така. Ти си отделна, самостоятелна душа, а аз бях, съм, просто частица, която с времето се превърна също в отделна и самостоятелна...
- С времето?
- Докато ти беше другаде и аз бях тук.
- Частицата се е видоизменила и сега иска...? Искаш, какво?- Нава се спря и постави ръце на кръста си, взирайки се изпитателно в Ника.
- Искам живот.- отвърна червенокосият простичко и се обърна към него с мила усмивка:- Не искам повече да обитавам чуждото съзнание, искам да имам свое собствено. Разбираш ли?
Белокосият се усмихна странно и подаде ръка към него:
- Разбирам... братко.
Ника трепна за миг и примига няколко пъти изненадано, но стисна ръката му и също се усмихна одобрително.
" Вие двамата вече сериозно прекалявате!"- силният глас разпука небето, вече нямаше светлина или тъмнина, всичко беше еднакво. Зелено. Заваля дъжд, а мигове след него и сняг, множество мълнии се стовариха по земята, обгаряйки крехката тревица. Двамата се стреснаха и застанаха с гръб един към друг, оглеждайки се ужасено:
- Това...?
- Същото!
- В какво сме прекалили толкова?
- Прекалено дълго бяхме тук, на мен не ми е проблем, но ти... притежател си на живо тяло все още.- Ника поклати леко глава и се откъсна от Нава, пристъпвайки няколко крачки напред и оглеждайки деленикавото небе:- Той иска...
- Знам какво иска!- прекъсна го онзи глас, но беше по- тих и по- близък. Зеленокосата елфка се приближи бавно към тях, като ги обхождаше от глава до пети с поглед, беше се появила като от нищото, от начало като бледо привидение, а скоро стана като плътно същество. Белокосият отвори уста, за да назове името й, но тя го спря:- Не и тук, тук всички мразят това, тук е лесно да загинеш ако не внимаваш.
- А как да те наричам?- попита тихо, като кимна положително с глава.
- Софи.- отвърна брат му и леко вдигна рамене:- Тя е Софи тук и в миналото си, а в реалността името й е дарено от Калисто.
Нава примига и погледна зеленокосата замислено, тя изглеждаше необикновено сериозна и някак отнесена:
- Съжалявам, не...
- Не си знаел, да. Знам, и аз не знаех, но... Наистина ли все още...?
- Никога! Три години си била единственото оръжие в ръцете ми, никога не бих се отказал от теб, дори мислех че ти си го направила.
- Не, невъзможно е.- поклати леко глава и сериозното изражение си отиде, заменено от лека усмивка:- Само ти ме приемаш не просто като оръжие за убиване, а като...
- Вече се разлигавихте.- промърмори червенокосият и скръсти недоволно ръце.
- Ти, там, тихо!- подвикна Софи и пак върна отровнозелените си очи на Нава:- В реалността има много, които могат да са ми господари, но те искат само сила, мощ и власт, а ти... никога не бях използвана в нечия защита... Три години само това правя и съм... радостна.
- Искам...- заговори белокосият, правейки малки крачки и заставайки до брат си плахо:- Да се върнеш?
- Ще го напарвя, но ти не знам дали ще успееш толкова лесно.
- Не разбирам?
- Фасулско. Навлизането в чуждо съзнание е като детска игра, но излизането е като планински поход, но има начин де, тук идва моята роля във всичко.- усмихна се лукаво Ника и притвори самоуверено очи.
- Твоята роля? Какви ги говориш?!
- Че мога да те измъкна от тук, но вече няма да съм част от душата ти, а ще съм свободен.- зловещият проблясък в очите на Ника припомниха на Нава някои стари спомени и той се отдръпна от него:
- От къде на къде? Дали наистина мога да ти се доверя?
- По принцип не, но...- въздъхна и хвърли бърз поглед към зеленокосата:- Тя иска своя господар, но ако той остане заключен в съзнанието й рано или късно ще умре, убит от нейните собствени призраци, робите- градинари и тогава пак аз печеля.
- Печелиш свое собствено тяло, тялото на Нава.- промълви Софи и прие смутена физиономия:- Това няма да е хубаво за никого.
- Определено!- просъска белокосият и се намръщи гневно:- Искаш тялото ми?
- Бързо схващаш. Ще използвам тялото ти от време на време, когато ми стане скучно да обитавам твоето или нейното...
- Моето не, никога повече!
- Добре, Софи, твоето не... тогава само твоето, Нава, до сега не съм го правел никога, бях слят с душата ти, но сега аз самият съм отделна душа и имам нужда от нещо повече... искам свое тяло, но тъй като е невъзможно ще се възползвам от твоето и...
- Това е абсурдно!- поклати рязко глава и стисна ръцете си в юмруци.
- Може би да, а може би не... Но нека направя едно обещание...
- И клетва не приемам от теб!
- Предполагам, но поне чуй предложението ми!
За миг между двамата прехвърчаха искри, размениха си същите гневни погледи, както преди повече от три години в Каз Модан.
- Слушам?
- Няма да ти досаждам много, именно защото искам да проуча и твоето съзнание, все пак ще съм на ново място и съм любопитен. Но когато искам да се раздвижа в истинския свят ще заемам тялото ти без съпротивления за известно време и ще го пускам, когато аз реша, в случаите когато съм отегчен от живота или пък... когато ти решиш, че си искаш тялото отново.- вдигна рамене и се ухили предизвикателно.
- Това е... изкусително, но ако откажа част от идеята ти?
- Тогава оставаш тук завинаги, или докато някой призрак не те убие, тогава така или иначе тялото ти пак става мое.
Времето продължи да тече, вече прекалено дълго беше тук и се чувстваше уморен. Осъзнаваше, че наистина са прекалили със застоя си в съзнанието на... на Софи и съвсем скоро трябва да го напусне:
- Мисля, че...
- Нава, обмисли ли всичко?- запита зеленокосата тревожно:- Ако наистина останеш тук, едва ли ще мога да те защитавам от призраците, те са роби, но са и войници, които са загинали от мен и сега си мислят, че всеки реално жив им е враг.
- Затова и мразят другото й име, то ги подтиква да вилнеят още повече, а ако не се подчиняват дори и за секунда, всичките градини тук изчезват.- довърши Ника, все така самоуверен в нещо, но и замислил друго, някакъв план, до който белокосият не можеше да достигне по никакъв начин.
- Ще приема, но ако наистина изпълниш обещанието си. Ще имаш временен контрол над тялото ми само когато аз реша, че трябва наистина да те пусна, когато сериозно искаш да видиш света, а не да нападаш и убиваш...
- Приемам!
- А когато реша, че ти е време да се махаш, ще изпълняваш бързо и без мърморене. Все пак тялото си е мое, а ти ще си натрапник. Ясно?!
- Напълно!
Спогледаха се и си кимнаха едва забележимо. Зеленокосата също изглеждаше доволна, не намираше пукнатини в плана и договора им, а това устройваше и нея. Само едно плесване с ръце отведе тримата на съвсем друго място. Вече нямаше природа, нямаше зеленина, а само една многоъгърна стая с огледала.
- А това какво трябва да е?- запита Ника смръщено.
- Тук ви оставям, ще се върна и ще ви чакам в реалността. Надявам се скоро да намерите правилното през което да минете за да излезете.- обясни елфката и се усмихна широко.
- Софи?!- извика Нава и се обърна към нея.
- Вече не, от тук нататък само Джиерда, Софи ме наричайте само когато сте в собственото ми съзнание.
- Джиа... ти спеше, нали?
- Теоретично, но някои лесно могат да се събудят когато наоколо се шлаят двама близнаци, които не знаят какво правят и къде отиват, а и...- засмя се гласно и притвори очи:- Не могат да говорят спокойно, без да се заядат един с друг.- едва изричайки това образът й избледня и изчезна, като стъкло начупено на хиляди малки трошички, които се изпариха във въздуха.
- А сега, големият въпрос. Кое огледало е?
- Лявото от твоята страна.
- Защо мислиш така, аз мисля че е лявото от твоята...
- Защото това е централно огледало, а и образът на Джиа не се виждаше в него.
- Образът й не се виждаше и в това.
Отново прехвърчаха искри, май повече време щяха да прекарат в спор през кое огледало да преминат.
- Избери друго тогава!- отвърна троснато Нава и стисна очи недоволно.
- Защо пък аз да избирам, ти го направи... или...
- И двамата!- възкликнаха едновременно и с това се съгласиха. Застанаха с гръб един към друг и огледаха стаята, образите си в огледалата и дори най- малките подробности на всичко тук.
- Това!- вдигнаха едновременно ръце и посочиха съвсем друго, странично от тях, бяха взели решението заедно и заедно се насочиха към избора си, като даденото огледало ги обгърна и сякаш обви в зеленикави воали, които буквално ги завлякоха на вътре, към огледалото.
Излезе на повърхността и пое дълбоко дъх. Ярката светлина се отразяваше силно в огледалните води и за първи път слънцето успя да го заслепи така.
- Река? Тук?- изплува и коленичи на брега, търкайки очи с ръка:- Това не е типично.- изправи се бавно и отвори очи, оглеждайки се. Мястото беше огромно, обширно и... зелено. Много зелено. Всякакви нюанси и контрасти на този цвят. Всякакви растения, различни форми на листа и клонки. Изумителна градина, пресичана от тънка, но дълбока прозрачна река, която тихо шептеше. Белокосият вдигна глава нагоре, търсейки източника на заслепяващата светлина. Небето беше обгърнато като от мъгла, нямаше облаци, но нямаше и Слънце. Нямаше нито птици или насекоми, само природа, зеленина, вода и лек ветрец, който изумително бързо изсуши дрехите и дългата му коса. Пристъпи напред и се загледа към тревата под краката си, тънка и мека, сякаш току що израснала. Усмихна се леко и продължи, като се подпря на първото дърво, чиято кора беше странно гладка, като издялана от остриета. В същият момент погледът му беше привлечен от нещо, на другия бряг на кристалната рекичка.
Беше малка градина. От далече си личеше, че е дело на човешка ръка. Зелените храсчета със ситни листа бяха оформени по различен начин. Кръгли, квадратни и като обърнати карета, доста интересно изглеждащи и сякаш оформяйки нещо, което можеше да се види само от високо. Изведнъж светлината изчезна, като угасена лампа. Реката се разбушува силно, а всичко наоколо прие нов изглед. Насред зеленината се появиха и цветове, които до сега не беше забелязал. От нищото появили се пъпки се разтвориха и обагриха поглъщащата ги нощ с различни цветове. Нава се усмихна леко, пред очите му се разкри картината на множество цветни дъгички, които нашариха природата за секунди. Кристалната вода се разпени от бързината и силата, с която се движеше, но имаше и друго. Отражението в бурните води. Не разбра как ставаше всичко, но първо видя отражението на черното небе и всичките мънички звездички, които замижаха горе и си заиграха около пълната Луна. Вдигна поглед и я видя, величествена, извисяваща се над всичко това. В следващият момент усмивката му замръкна. Усети нечие присъствие, нежелано и дори плашещо. Някой, който не искаше да вижда, да чува, да усеща никога повече. Не смееше да се обърне, сякаш се вцепени и се вгледа в разнородните храстчета на отсрещния бряг, чиито ситни зелени листчета бяха заменени от ситни жълти цветчета.
- Ника.- изплъзна се от устата му. Тихо и заглушено, а с произнасянето на това име сякаш вятърът се засили и разпиля белите му коси на страни. Само миг и пред лицето му като фантом премина онзи, дългите червени коси се клатушкаха леко, точно като тези на Нава, а алените му очи се впиха в белокосият изпитателно:
- Значи още ме помниш, братко?- запита и се усмихна леко. Беше същият, негов двойник, ръст, структура, лице. Всичко.
- Не си ми брат.- промърмори и вдигна поглед към него, няколко минути стояха така, взирайки се замислено един в друг, докато едновременно не скръстиха ръце:
- Грешиш.
- Ти грешиш!
- Чакай, чакай... да ти обясня...
- Какво правиш тук?!- прекъсна го и повиши тон.
- Същото щях да питам и теб?- смръщи се леко червенокосият.
- Дойдох да търся Джиерда за...- не успя да завърши. Ника се появи пред него и затисна устата му силно.
- Млъкни. Това име не се изрича толкова открито тук.- прошепна и плахо се огледа. Въздъхна и махна ръката си:- По- тихо.
- За какво говориш? Това е нейното съзнание.
- Сложно е за обяснение.
- Опитай?
- Би трябвало и сам да знаеш?
- Какво?!
- Ти си мен, аз съм теб. Ние сме еднакви, едни и същи сме... макар, че ти имаш тяло, а аз съм частица от душата ти.- пак се подсмихна, но тази усмивка изобщо не се понрави на Нава:
- Говориш глупости!
- Защо никога не слушаш вътрешния си глас?- подвикна червенокосият след него се нацупи детински.
- Какво?!- обърна се рязко и примига стреснато:- Да не би да казваш, че ти си вътрешния ми глас? Още една глупост!
- Казвам, че двамата сме едно цяло. Каквото знае единя, го знае и другия, но ти...- замълча и поклати леко глава:- Сетих се.
- Какво измисли пак?- обърна се към брат си и пак скръсти ръце.
- Защо си тук точно. Търсиш нея, но тя е сама... По- подборно. Когато ти отиде в бъдещето, аз, като частица от душата ти се отделих и попаднах тук, тя беше сама, а всичко тук беше обгърнато в мъгла. Когато се появих, дори не разбрах как, явно и аз мога да бъда отделна душа, не парченце от твоята...
- Спести ми го.- обърна му гръб и се насочи към малка полянка, отдалечавайки се от реката.
- Чакай, по дяволите! Когато се появих тук, бяхме само аз и тя, тя беше самотна, мислеше че си я изоставил завинаги и че си запечатил духа и в собственото й съзнание.
Нава се спря и потрепери, пое дъх и бавно се обърна към Ника с въпросителен поглед:
- Как така? Не мисля ,че мога да направя нещо подобно.
- Можеш, но още не знаеш как. А на нея вече й се е случвало. Когато отпътува за бъдещето всичко тук се срина, тя го унищожи, беше уплашена, аз... аз я успокоих, като й казах, че скоро ще се върнеш, че никога няма да я изоставиш и тя прие думите ми, възстанови всичко тук, правейки го още по- красиво и голямо, както виждаш.
- Била е уплашена?
Червенокосият кимна с глава едва забележимо, думите му шокираха Нава все повече и повече.
Белокосият отвори уста за да каже още нещо, но времето изведнъж се промени отново. Силната светлина се върна, прогонвайки тъмнината за секунди, а с нощта си отидоха и цветята, всичко отново стана зелено:
- Доста бързо...?
- От както те няма тук се смениха няколко зими и лета.- отвърна Ника и въздъхна:- Времето тук тече бързо, но пък е забавно.
- Чакай, а те?- прекъсна го и вдигна ръка към брега на реката. Червенокосият се загледа леко намръщено, но почти веднага настръхна:
- Градинарите. Бягай!
- Какво? Какви са тези?
Като от нищото се появиха полу- прозрачни фигури, призраци на ясно видими войни. Броните им бяха все още здрави, макар и на някои места да си личаха прободните рани. Преобладаваха всякакви раси, елфи, орки, дори обикновени хора. Някои обезглавени, но се движеха редом с другите.
- Градинари. Робите й, тези които е покосила и чиито души е завладяла, те поддържат градините й. Да се махаме.
- Защо?- погледна го съмнително и повдигна вежди.
- Защото всички тук мразят натрапници. А ти си още жив и нямаш работа тук, духът ти е свободен, което няма да се понрави на...- за пореден път не се доизказа, а пак се огледа плахо:- Ако искаш да се върнеш в тялото си, побързай!
- Изобщо не те разбирам!- просъска белокосият и се смръщи, но нямаше време за друго действие. Ника го стисна за рамото и го задърпа назад, прекосявайки полянката. Онези призраци издърпаха мечовете си и погледнаха двамата гневно:
- Предполагам нямаш оръжие?
- Оръжие? Тук? Ами ти?
- Не, дори не съм мислил за оръжие.- вдигна леко рамене и се усмихна, но се наложи отново да се смръщи:- Върви към светлината.
- На къде?
- Защо не помислиш малко?
- Защото говориш неясно, двусмислено?
- А, сега виждаш как говориш ти понякога, макар и само на ум!
- Ника, остави ме! Просто ме остави!
- Докато сме свързани, като две парченца от един пъзел, няма да те оставя!
- Светлината, Нава! На там, където последно се появява тъмнината.- обясни Ника, но сякаш сам не разбра какво каза:- Забрави. Следвай ме.- махна с ръка и продължи напред с бързи крачки, като от време на време поглеждаше назад през рамо, призраците ги приближаваха, макар и да изглеждаше че вървят бавно всъщност почти тичаха.
- Защо всичко тук е като стар газов фенер?- запита белокосият, приравнявайки се рамо до рамо с брат си.
- Защото мислите й са такива.
- На Джи...
- Шшшт! Не изричай името й, можеш да нарушиш равновесието и да стане един голям "Бум".
- "Бум"? Не искам и да знам дали вече се е случвало.
- Всъщност...
- Казах нещо!- сините му очи просветнаха за миг и той погледна назад, като забави хода си, но най- малко това му трябваше. Онези вече ги бяха настигнали, толкова неусетно и тихо:- Бягай!- инстинктивно насочи ръката към ножницата на кръста си, но дори самата ножница я нямаше.
- Тук оръжия имат само призраците, робите й. Дори дърво не можеш да използваш за меч.- поклати глава червенокосият и го дръпна за яката в друга посока, завивайки покрай други странно оформени, но значително по- високи храсти с триъгълни листа.
- Откачено!
- Тук всичко е такова.
Призраците не се отказваха. Преследваха ги като диви кучета, а двамата сякаш не знаеха дали да тичат по- бързо или да се скрият някъде. Скоро попаднаха в още по- голям проблем. Бяха достигнали до ръб, а пропастта надолу беше пълна с множество заострени камъни:
- А сега?- потрепери Нава и се намръщи на черевнокосият.
- На долу или на обратно?- вдигна леко рамене, но и той не беше много спокоен.
- Как така? Нали си тук от доста време, не познаваш ли...?
- Не особено. Нали ти казах, че всичко тук се променя. Преди известно време това го нямаше тук.
- И сега какво?- вдигна глава нагоре, но само за да забележи новото потъмняване на небето и обсипването му със звездички:- Пак ли нощ?
- Да, това ни дава шанс да им се изплъзнем.- кимна с глава и бегло се усмихна, обръщайки се назад и търсейки с поглед призрачните преследвачи:- Но тях ги няма?! Ето каква била тайната, когато е тъмно призраци няма. Градинарите работят само денем!- възкликна и се усмихна широко:- Късметлии сме!
- Да, чудесно. А сега?
- Връщаме се, ще ти помогна да намериш... да я откриеш и да говориш с нея, но ще искам нещо в замяна.- лукавостта му се върна почти мигновено и брат му се смръщи още повече.
- Нищо няма да получиш.
- Ще видим тази работа.
Сякаш вървяха с часове. Без да спират и без да виждат нещо по- различно от типичната зеленина. Вече няколко пъти се бяха сменили деня и нощта и Нава започваше да схваща през какъв етап от време се променяха и как точно влияеха на околната природа, но двамата с Ника все още вървяха, само напред и без да забавят крачка, без да си кажат и дума толкова време.
- Нека обсъдим нещо.- мълчанието беше нарушено, белокосият вече не издържаше на това нелепо вървене към нищото, а и без да говорят, не можеше да търпи да чува само шумоленето на полюшващите се клони.
- Говори?- отвърна безразлично червенокосият, без дори да го поглежда.
- Защо все още си тук, а не си се върнал в... душата ми?
- Защото не мога. Както тя се отдели от теб и сега е някъде наоколо, така и аз се отделих без да имам възможност да се върна, когато ти отново стана съществуващ в това време и на този свят.
- Искаш да кажеш, когато се върнах от бъдещето?
- Точно.
- А защо ми помагаш сега?
- Защото си ми брат.
- Не, не съм. Създадени сме от една сила, но е трябвало да сме едно и също създание...
- Уви, разделили сме се, ти си получил тяло, а аз... като едно обикновено парченце, което е трябвало да бъде част от душата ти още със създаването ти, съм станал отделно творение. Но без тяло, или по- точно имах нещо като тяло, докато не реших, че... защо ли ти обяснявам, така или иначе няма да ме разбереш.
- Опитай по- на кратко.
- Трябваше аз и ти да сме една душа, но не стана така. Ти си отделна, самостоятелна душа, а аз бях, съм, просто частица, която с времето се превърна също в отделна и самостоятелна...
- С времето?
- Докато ти беше другаде и аз бях тук.
- Частицата се е видоизменила и сега иска...? Искаш, какво?- Нава се спря и постави ръце на кръста си, взирайки се изпитателно в Ника.
- Искам живот.- отвърна червенокосият простичко и се обърна към него с мила усмивка:- Не искам повече да обитавам чуждото съзнание, искам да имам свое собствено. Разбираш ли?
Белокосият се усмихна странно и подаде ръка към него:
- Разбирам... братко.
Ника трепна за миг и примига няколко пъти изненадано, но стисна ръката му и също се усмихна одобрително.
" Вие двамата вече сериозно прекалявате!"- силният глас разпука небето, вече нямаше светлина или тъмнина, всичко беше еднакво. Зелено. Заваля дъжд, а мигове след него и сняг, множество мълнии се стовариха по земята, обгаряйки крехката тревица. Двамата се стреснаха и застанаха с гръб един към друг, оглеждайки се ужасено:
- Това...?
- Същото!
- В какво сме прекалили толкова?
- Прекалено дълго бяхме тук, на мен не ми е проблем, но ти... притежател си на живо тяло все още.- Ника поклати леко глава и се откъсна от Нава, пристъпвайки няколко крачки напред и оглеждайки деленикавото небе:- Той иска...
- Знам какво иска!- прекъсна го онзи глас, но беше по- тих и по- близък. Зеленокосата елфка се приближи бавно към тях, като ги обхождаше от глава до пети с поглед, беше се появила като от нищото, от начало като бледо привидение, а скоро стана като плътно същество. Белокосият отвори уста, за да назове името й, но тя го спря:- Не и тук, тук всички мразят това, тук е лесно да загинеш ако не внимаваш.
- А как да те наричам?- попита тихо, като кимна положително с глава.
- Софи.- отвърна брат му и леко вдигна рамене:- Тя е Софи тук и в миналото си, а в реалността името й е дарено от Калисто.
Нава примига и погледна зеленокосата замислено, тя изглеждаше необикновено сериозна и някак отнесена:
- Съжалявам, не...
- Не си знаел, да. Знам, и аз не знаех, но... Наистина ли все още...?
- Никога! Три години си била единственото оръжие в ръцете ми, никога не бих се отказал от теб, дори мислех че ти си го направила.
- Не, невъзможно е.- поклати леко глава и сериозното изражение си отиде, заменено от лека усмивка:- Само ти ме приемаш не просто като оръжие за убиване, а като...
- Вече се разлигавихте.- промърмори червенокосият и скръсти недоволно ръце.
- Ти, там, тихо!- подвикна Софи и пак върна отровнозелените си очи на Нава:- В реалността има много, които могат да са ми господари, но те искат само сила, мощ и власт, а ти... никога не бях използвана в нечия защита... Три години само това правя и съм... радостна.
- Искам...- заговори белокосият, правейки малки крачки и заставайки до брат си плахо:- Да се върнеш?
- Ще го напарвя, но ти не знам дали ще успееш толкова лесно.
- Не разбирам?
- Фасулско. Навлизането в чуждо съзнание е като детска игра, но излизането е като планински поход, но има начин де, тук идва моята роля във всичко.- усмихна се лукаво Ника и притвори самоуверено очи.
- Твоята роля? Какви ги говориш?!
- Че мога да те измъкна от тук, но вече няма да съм част от душата ти, а ще съм свободен.- зловещият проблясък в очите на Ника припомниха на Нава някои стари спомени и той се отдръпна от него:
- От къде на къде? Дали наистина мога да ти се доверя?
- По принцип не, но...- въздъхна и хвърли бърз поглед към зеленокосата:- Тя иска своя господар, но ако той остане заключен в съзнанието й рано или късно ще умре, убит от нейните собствени призраци, робите- градинари и тогава пак аз печеля.
- Печелиш свое собствено тяло, тялото на Нава.- промълви Софи и прие смутена физиономия:- Това няма да е хубаво за никого.
- Определено!- просъска белокосият и се намръщи гневно:- Искаш тялото ми?
- Бързо схващаш. Ще използвам тялото ти от време на време, когато ми стане скучно да обитавам твоето или нейното...
- Моето не, никога повече!
- Добре, Софи, твоето не... тогава само твоето, Нава, до сега не съм го правел никога, бях слят с душата ти, но сега аз самият съм отделна душа и имам нужда от нещо повече... искам свое тяло, но тъй като е невъзможно ще се възползвам от твоето и...
- Това е абсурдно!- поклати рязко глава и стисна ръцете си в юмруци.
- Може би да, а може би не... Но нека направя едно обещание...
- И клетва не приемам от теб!
- Предполагам, но поне чуй предложението ми!
За миг между двамата прехвърчаха искри, размениха си същите гневни погледи, както преди повече от три години в Каз Модан.
- Слушам?
- Няма да ти досаждам много, именно защото искам да проуча и твоето съзнание, все пак ще съм на ново място и съм любопитен. Но когато искам да се раздвижа в истинския свят ще заемам тялото ти без съпротивления за известно време и ще го пускам, когато аз реша, в случаите когато съм отегчен от живота или пък... когато ти решиш, че си искаш тялото отново.- вдигна рамене и се ухили предизвикателно.
- Това е... изкусително, но ако откажа част от идеята ти?
- Тогава оставаш тук завинаги, или докато някой призрак не те убие, тогава така или иначе тялото ти пак става мое.
Времето продължи да тече, вече прекалено дълго беше тук и се чувстваше уморен. Осъзнаваше, че наистина са прекалили със застоя си в съзнанието на... на Софи и съвсем скоро трябва да го напусне:
- Мисля, че...
- Нава, обмисли ли всичко?- запита зеленокосата тревожно:- Ако наистина останеш тук, едва ли ще мога да те защитавам от призраците, те са роби, но са и войници, които са загинали от мен и сега си мислят, че всеки реално жив им е враг.
- Затова и мразят другото й име, то ги подтиква да вилнеят още повече, а ако не се подчиняват дори и за секунда, всичките градини тук изчезват.- довърши Ника, все така самоуверен в нещо, но и замислил друго, някакъв план, до който белокосият не можеше да достигне по никакъв начин.
- Ще приема, но ако наистина изпълниш обещанието си. Ще имаш временен контрол над тялото ми само когато аз реша, че трябва наистина да те пусна, когато сериозно искаш да видиш света, а не да нападаш и убиваш...
- Приемам!
- А когато реша, че ти е време да се махаш, ще изпълняваш бързо и без мърморене. Все пак тялото си е мое, а ти ще си натрапник. Ясно?!
- Напълно!
Спогледаха се и си кимнаха едва забележимо. Зеленокосата също изглеждаше доволна, не намираше пукнатини в плана и договора им, а това устройваше и нея. Само едно плесване с ръце отведе тримата на съвсем друго място. Вече нямаше природа, нямаше зеленина, а само една многоъгърна стая с огледала.
- А това какво трябва да е?- запита Ника смръщено.
- Тук ви оставям, ще се върна и ще ви чакам в реалността. Надявам се скоро да намерите правилното през което да минете за да излезете.- обясни елфката и се усмихна широко.
- Софи?!- извика Нава и се обърна към нея.
- Вече не, от тук нататък само Джиерда, Софи ме наричайте само когато сте в собственото ми съзнание.
- Джиа... ти спеше, нали?
- Теоретично, но някои лесно могат да се събудят когато наоколо се шлаят двама близнаци, които не знаят какво правят и къде отиват, а и...- засмя се гласно и притвори очи:- Не могат да говорят спокойно, без да се заядат един с друг.- едва изричайки това образът й избледня и изчезна, като стъкло начупено на хиляди малки трошички, които се изпариха във въздуха.
- А сега, големият въпрос. Кое огледало е?
- Лявото от твоята страна.
- Защо мислиш така, аз мисля че е лявото от твоята...
- Защото това е централно огледало, а и образът на Джиа не се виждаше в него.
- Образът й не се виждаше и в това.
Отново прехвърчаха искри, май повече време щяха да прекарат в спор през кое огледало да преминат.
- Избери друго тогава!- отвърна троснато Нава и стисна очи недоволно.
- Защо пък аз да избирам, ти го направи... или...
- И двамата!- възкликнаха едновременно и с това се съгласиха. Застанаха с гръб един към друг и огледаха стаята, образите си в огледалата и дори най- малките подробности на всичко тук.
- Това!- вдигнаха едновременно ръце и посочиха съвсем друго, странично от тях, бяха взели решението заедно и заедно се насочиха към избора си, като даденото огледало ги обгърна и сякаш обви в зеленикави воали, които буквално ги завлякоха на вътре, към огледалото.
Коментари
Публикуване на коментар