Легенда за "Кървавата скала"

Легенда за "Кървавата скала", за Радан Войвода,
за неговата дъщеря Елица и за падането на средновековния град Вратица под Турско робство

Било в последните дни преди падането на средновековния град Вратица под турско робство. Радан войвода и войската му останали между последните защитници на крепостта Вратица. Със сетни сили и вече без боеприпаси те отстоявали свободата на врачани. А нашествениците прииждали все по-многобройни и все по-настървени... Виждал Радан черните облаци, които надвисвали над родното му небе и сърцето му се свивало от мъка. Знаел войводата, че с голи ръце нямало да могат да устоят на поробителя. Дотрайвали момчетата му. Един по един загивали под турския ятаган... А и една друга мисъл като с нажежено желязо го изгаряла: заминал бил сама в къщи едничката си щерка - Елица. Без майка останала тя още с раждането си, та с много мъка и с помощта на една от сестрите си я бил отгледал, ама сега, когато поотраснала и станала мома за чудо и приказ, тя му била утехата и радостта в тоя живот. И бащината му гордост била Елица, целият град се възхищавал от нея - и не само от хубостта й, но и от добрината й, и от сръчните й ръце. Драго му било да слуша, когато го облазявали заради нея, но още по-драго му ставало, когато сам с очите си виждал хубостта и добрината на детето си. Засмеела ли се Елица срещу него с игривите пламъчета, дето танцували в очите й, като че ли слънце го огрявало. Радвал се Радан на чедото си, но тогава, в ония, мирните и свободните дни, когато змийчето на страха още не било пропълзяло по пътечката към сърцето му. А сега? Сега час по час то го клъцвало с острото си езиче... И може и грях да било, но през ума му прескачали коя през коя по-черни мисли. "Сипаница да беше посипала лицето на моята Елица - думал си той - лицето й сега щеше да е надупчено и грозно и никой нямаше да се заглежда в него. Саката да беше или пък грозновата да се беше родила - за добро щеше да бъде! А то сега - по тия очи като езера сини кой ли не се е заглеждал! По това лице, по-хубаво и от месечината, кой ли не е закопнявал! За тая коса, по-тежка от злато, кой ли не се е полакомил! Ами снагата й? - Като топола тънка! Ще ли я пожали нашественикът? Едва ли..."

Опрял беше ножът до кокал в народната снага. Стигнали бяха и до вратичани не една и не две страшни вести за насилия и безчестие над моми и невести. Една ли женска съдба в тези години беше прекършена?! Чудел се войводата какво да стори, та да защити своето чедо. Маял се ден и нощ, мятали се безпомощно мислите му, търсели брод, но не го намирали... И току обръщал тревожно очи назад - да види дали пламъците, дето облизвали покривите на къщите под крепостта, не са грабнали вече и неговия дом. Поглеждал горестно в тази посока все по-често и по-често, но сърце не му давало да остави момчетата си на този хал. Нужен им бил той там, на крепостта, та ако не с друго, с думи да ги подкрепи, кураж да им даде, та по-леко да посрещнат смъртта си...

А когато дочул Радан, че и последният от войните му болезнено изохкал и се свлякъл по стената на крепостта, черна пелена сякаш паднала пред очите му. Струполило се небето върху него. Краят на Българското царство настъпвал - знаел вече войводата, - турският ятаган посичал един от най-яките корени на вековитото му дърво. Паднела ли и Вратица - нямало вече кой да спре поробителите. И ще тръгнат те да оскверняват земята му, да палят и рушат, да колят и бесят. И никого не ще пожалят, никого - ни младо, ни старо...

Нищо не можел вече да стори Радан за града си. Сам останал, довършили се момците му... И си помислил: "Да бях поне отърчал до вкъщи. За последно да прегърна щерката си, да поуталожа малко страха й... Може би все още не е късно ... Ако бъда до нея, може пък нищо да не й се случи!" Отнели като че ли тези мисли и последните сили, които крепели изнемощелите му нозе и Радан се втурнал към дома си. Тичал като обезумял. И колкото по-навътре в града навлизал, толкова по-силно пробождала тревогата бащиното сърце. Горящи като клади или изпепелени вече къщи оставял след себе си. По улиците оскотели аги размахвали ножове и ятагани. Посечените от тях трупове напоявали с кръвта си калдъръмите ... И писък до Бога на жени и деца се носел ... Робство се задавало!

Останал без дъх, със сетни сили Радан се покатерил по високия зид, който обграждал къщата му. Пътната порта била здраво залостена отвътре, та на плахото му подвикване никой не отговорил. А когато едва открехнал пътната врата, видял щерка си, свита в най-тъмния ъгъл и почти обезумяла от страх. Ридание разтърсило крехкото й тяло и тя се хвърлила в бащините прегръдки. "Тате! Тате! - долавял Радан откъслечни думи в плача й, - Тате, безчестят де кого срещнат, де кого намерят! И буля Петкана, и стрина Петровица, и Недка, дето е дете още!... По-добре мъртва, тате! - изричало на пресекулки детето му и все по-отчаяно впивало пръсти в бащиното рамо..."

Стиснал здраво Радан в прегръдките си Елица. И молитвени думи към Бога зашепнал, към Спасителя от небето. "Къде си, Боже, - мълвяла устата му - да спреш тая сеч?! С какво съгрешихме, Боже, та така ни наказваш?! Спаси от позор чедото ми и не оставяй да почернят младостта му!"...

Мълчал Бог. Само писък и плач като светкавици разсичали небето. А под него земята се гърчела в огън и кръв ...

Изведнъж тропот на коне пресякъл молитвата на войводата. Турска реч като с камшик ударила по портата му. И разбрал той и с ума, и със сърцето си, че нищо друго не му остава, освен да подири спасение в смъртта. Изнизал Радан сабя от ножницата, стиснал с трепереща ръка Елица и я повел бързо през задния двор към скалата, дето се въздигала близо до крепостната стена. Ще се качат на нея, та за сетен път и от високо да погледнат града си, ще се простят с всичко мило и родно, пък тогава ще потърсят спасение ... Първом за Елица, а сетне и за него. Решили се веднъж да умрат като свободни българи и в името на правата си вяра, страхът като че ли започнал да отстъпва от вкаменените им лица. Нагоре по стръмното ги водела вече мисълта да умрат, но достойно, като ония българи - моми и невести, за които по цяло Българско се разказвало, че сплитали руси коси с черни и скачали в дълбоките пропасти или в морските бездни, в смъртта си търсели спасение от похитителите ... Искали и те да умрат като ония българи, които предпочитали смъртта пред робството...

Изкачили се най-сетне баща и щерка до върха на скалата. Настъпил бил мигът - без думи за сбогом, без плач, без степания.

Нямало никакво време ... С нечовешки усилия Радан вдигнал треперещата си десница...
А Елица - тя с мълчаливо примирение, но без страх посрещнала с гърдите си острието на бащината сабя... И кротко се свлекла до нозете му... Подредил той косите й, целунал побледнялото лице, притворил клепачите й, погалил чедото си, а после приседнал до него - като да го поварди, докато душата му литне успокоена към небето...

Сега за него вече било по-лесно... Пък и трябвало да побърза, да последва Елица, че гласовете на агите вече се чували в ниското. И посегнал повторно към сабята си... Смесила се бащината кръв с тази на Елица - хубавица, разляла се по скалата, попила в пукнатините й и останала там до ден днешен... за да ни напомня за верността на българина към българското, към християнската вяра, за преданността му към род и родина...

"Кървавата скала" - така нарекли хората скалата в подножието на прохода Вратцата, попила в ония размирни години кръвта на последния им защитник Радан войвода и неговата щерка Елица. И от тогава, който човек мине край нея, впива поглед в тъмното петно на североизточната й стена, сваля шапка за почит и застива в мълчание... А листата на дърветата, полюлявани от постоянния повей на вятъра, не спират да разказват за достойната им смърт.