По стъпките на Елизабет от "Елизабет е изчезнала" на Ема Хийли

Всяка книга е спомен, всяка книга оставя една следа у читателя си, независимо кой е той...дали добра, дали не чак толкова, но оставя нещо, което ще се запомни завинаги.

"Елизабет е изчезнала" на Ема Хийли (Orange Books, 2016) е книга, която оставя повече от един спомен.

За мен тя ще остане и като една много специална книга, именно защото част от сюжета може да се каже е обвързан по един мимолетно пряк начин с живота...

Без битовизми обаче, а по същество.

Елизабет е възрастна дама на 82, която страда от онази ужасяваща предполагам за всекиго болест - "Алцхаймер". Забравя всичко в рамките на броени минути, а понякога и за мигове, може да си приготвя чай чаша след чаша и да забрави да го изпие, може да забрави дори дъщеря си и внучката си, но никога, абсолютно никога не забравя едно конкретно нещо - Елизабет я няма, Елизабет е изчезнала.

Книгата покрива две сюжетни линии - миналото на Мод, когато е била дете и голямата й сестра е изчезнала и настоящето й, когато не знае какво се е случило с най-добрата й приятелка - Елизабет. Именно в това настояще съществуват по-голяма част от спомените й от миналото и те сякаш разяждат това, което трябва да помни сега, докато дилемата на изчезналата преди почти седемдесет години Суки се върти отново и отново и Мод изпада в състояния, в които дори си мисли, че все още е дете, а нейната петдесетина годишна дъщеря се опитва да се грижи за нея и да й помага да не се нарани или да не допусне друга "беля". А аз от личен опит знам какви бели наистина може да прави една мила старица, чувстваща се като невинно дете и в действителност вършеща всичко с искрена невинност и майсторско внимание. Мод също върши всичко много внимателно, но защото само тя знае наистина какво иска да направи или да каже, къде иска да отиде, само че когато се стигне до момент, в който трябва да го обясни...тя вече го е забравила.

Сюжетът съпровожда читателите през миналото на Мод и Суки, през семесйтвото им, близките и приятелите им, дори съпрузите им. Цялото разследване около изчезването на Суки върви паралелно с разследването, която вече възрастната Мод извършва, за да открие Елизабет и обвиненията към заподозрения в изчезването на сестра й от преди години се пренасят неосъзнато върху друг сина на Елизабет, който според Мод е отговорен за изчезването на приятелката й.

Историята е почти магическа, толкова мила и съчувстваща, но и увлекателна. Може би на моменти малко отегчителна, но колкото повече чете човек, толкова повече се подвежда да търси Елизабет (а и Суки) заедно с Мод, да му се иска да е там, в книгата, да каже на Мод какво да направи или да й подскаже какво вече е направила, така че да не се налага да го повтаря (като например да ходи до полицейското управление четири пъти  и да не помни, че го е правила). Цветните листчета, върху които Мод си записва всичко и които изпълват джобовете и чантата й не са особено полезни, те са просто хвърчащи бележчици, които не дават достатъчно информация на Мод, за да стигне до края на развръзката. Въпреки всичко обаче тя успява, защото нейното задълбочаване в случая с Елизабет и упоритостта й да не се отказва, я довеждат до разкриването и на престъпление от преди седемдесет години, а от там и причината защо Елизабет е изчезнала...

Трудният живот на Мод, нейните чувства, когато никой не я разбира, когато ядосва неволно близките си или хората й се присмиват, заради обърканото й държание...заради повтарянето на неща, без да знае, но и едновременно с това упоритостта й, дори на моменти небрежността й...това е толкова трогателно и мило, толкова очарователно, защото тя е просто една старица, която иска да стигне до края, да разбере истината. 

 Да открие Елизабет.

Ема Хийли описва живота на една старица, страдаща от Алцхаймер по изключителен начин, сякаш вниква в ума на всеки един човек на този свят, който е покосен от "германеца" и се измъчва, дори и околните, и близките. Книгата е написана без излишни вмъквания на допълнителна информация, а насочена само към живота на Мод преди и сега и нейното търсене, към нейните чувства, емоции, прозрения и дори моментите, в които белите петна се появяват и тя осъзнава, че е забравила нещо точно сега.

Мод е като олицетворението на една истинска героиня, една реалистична личност, толкова жива и трогваща, и когато плаче, и когато се ядосва, че не я разбират, когато се дразни дори на собствената си памет, когато се примирява със забравянето...

Но Мод разкрива две мистерии.

И разбира, че всъщност през цялото време е знаела къде е Елизабет.

Отделно историята, още един плюс е и самото издание на Orange Books, което е много красиво с двойната си корица. :3