"Тогава пак ще бъде твоят рожден ден, стотният ти." - [разказ

Старецът приседна на дървения стол срещу камината, скърцащ под милостта на

годините. Същите години бяха и на двамата, споделяха един живот, едни истории, както и лулата между грапавите пръсти на стареца.

Той се усмихна приветливо на огъня в камината, сякаш бяха стари другари, които не

се бяха виждали твърде дълго време, превъртя чевръсто лулата в ръката и я поднесе към лицето си., захапвайки бавно, все едно със страх да не счупи дървено късче от нея. А огънят отвърна на приветливата усмивка и разпростря парещи езичета извън огнището, лумкащи и пращящи, приближаващи се целеустремено към стареца. Той бавно и лениво протегна ръка към лазещите огньове и едно малко пламъче гальовно се сви в дланта му, подобно на изоставено врабче, докато останалите пламъци продължаваха да танцуват около дървените крака на стола и около кожените ботуши на стария, отпуснати уморено на пода.

- Приказки се носят, принцесо, че огънят ти е дал нова душа. - забоботи той с плътен и

лажерен глас, всяващ усещане за спокойствие и уют, със същата топлина като пламъчето в огромната му шепа, което само след няколко мига поднесе към лулата си. Огънчето припламна изведнъж и само скочи, сгушвайки се сред сухите листенца на люляков тютюн. Старецът се усмихна отново и се отпусна в стола си, накланяйки глава безсилно на една страна

- А ти защо криеш своята душа зад облаци от дим? - нейният глас беше особен, някак

необикновено тих и нежен, едва докосващ се до въздуха, едва проникващ до слуха. Може би ако старецът не гледаше към нея, не се напрягаше да я чуе, пукащите трупи в камината щяха да я заглушат. Тя знаеше това, но сякаш нарочно дори не се опитваше да говори по-високо. Или просто не искаше.

Усмихваше се насреща му, нежна и тънка дъга, изваяна върху устните й, една усмивка

придаваща й мистериозност. Но нея всички я познаваха, всички знаеха коя е, каква е...и защо. Тя беше тяхната пееща принцеса.

Старецът въздъхна, местейки лулата си от едната страна на устата си до другата,

задържаше за няколко секунди така и пак я преместваше, докато замислено се взираше в рубинения поглед на чернокосото момиче срещу него. Столът му изскърца отново, когато се намести и подпря главата си с ръка, за да погледне така наречената принцеса от друг ъгъл. А нейните рубинени очи горяха с жар, по-ярка и силна, по-могъща от тази на огъня в камината. Тези очи винаги бяха правели впечатление, винаги привличаха интереса, но и винаги всяваха страх. Въпреки това всеки познаваше принцесата, всеки сядаше до нея под дървото и слушаше нейните приказки, нейните песни, мнозина дори свиреха за нея, когато птичките отлитаха и песните им не можеха да допълват хармонията, която гласът на момичето разпръскваше. Необикновени бяха и очите на стареца, едно синьо и едно зелено, и сякаш от време на време те сменяха яркостта си, а понякога дори самият цвят изменяше страната, която да заема. Но никой не се взираше в неговите очи, никой не обръщаше внимание колко по-особен беше той от момичето. Защото той беше съвсем обикновен човек, без нищо кой знае колко отличаващо го, а тя беше принцесата с червените очи и отрязани рога.

- Кажи ми, – започна старецът, дръпвайки от лулата си, за малко задържа дима в уста,

преди да го издиша на плътен облак от люляков аромат - Защо мислиш, че нося аромат, по-различен от тютюна?

- Защото люлякът е сладък, а аромата на твоята енергия е остър като изгоряло дърво. -

прошепна и отметна леко глава назад, за миг разкривайки финия белег, плъзгащ се от лявата страна на лицето й, започващ от веждата, през скулата, врата й и криещ се под високата яка на роклята й.

- За демон без магия, изричаш сериозни думи, принцесо. – старецът присви

разноцветните си очи, но кротката усмивка не избяга, а на този негов коментар момичето отвърна също с усмивка. - Тогава ми разкажи за твоя брат и неговите самодиви. - облегна се пак хубаво назад и задъвка края на лулата.

Пламъците в камината изсъскаха, издавайки някакво усещане за нетърпение, когато

момичето притвори очи и отпусна ръцете си, скрити в кадифени ръкавици, върху коленете си.

- Знаеш ли кой ден е утре, ковачо? От стари времена се пеят песни за тях, за сестрите

на реката, на облаците, на росата – гласът й, капризен шепот, прие една напевност и увереност. - За придружителките на луната. Но техните деца не са луни, а мънички слънца, а те не са тъй лоши и омайни, а само мъничко страхливи, само малко беззащитни. - с всяка поредна изречена дума, историята, която започваше чернокосото момиче, звучеше пленително и сякаш тя самата е видяла всичко с очите си, но се старае да го преразкаже, за да не навреди на приказката. - Ти не вярваш в нищо, ковачо, освен в своята магия, а аз не вярвам в нищо, освен в магията на другите, затова...само веднъж ще ти кажа, че техните богове са по-беззащитни и от самодивите.

- За близнаците ли ми говориш?

- За близнаците.

Старецът се беше напрегнал, а пламъците на камината бяха утихнали и кротичко се полюшваха като под повея на вятър, какъвто всъщност нямаше.

- Арката на Слънцето се намира горе, високо в облаците, точно под Градината на

Съдбата, но ако нейните порти са пазени от крилата лисица, Арката няма кой да я пази...освен самодивите. И когато близнакът...онзи, решил да живее сред хората още щом сушата изплувала в моретата, още щом световете отворили вратите си един за друг и демоните дали науката на хората за това как да строят стените на парадоксите, още тогава, тръгвайки с демоните за да носи познанието, той се върнал и се явил пред брат си в Слънчевата арка, и му направил предложение. А Слънцето приело. А след неговото решение и самодивите напуснали Арката. - принцесата обърна бавно погледа си към камината и се вгледа с топлите си червени очи в огъня, който й отвърна и леко припламване, сякаш я помоли да не спира да говори. - Близнаците ги съпроводили, заедно с демоните, заедно с другите стари същества, населяващи приказките и легендите ни. Дълго след това самодивите тъгували, дълго след това самодивите се взирали в диска на Слънцето, греещ на небето, в неговата корона...И загубили топлината си.

- Топлината си? - старецът я прекъсна. Беше спрял да дъвка лулата си, а от единя й ръб

се подаваше онова малко пламъче, което само се беше свило в тютюна.

- Топлината си. - повтори тя и кимна, макар и леко обаче златните пеперуди в косата й

трепнаха с крилца и погълнаха блясъците на огъня от камината. - Скрили се от деня и намерили утеха в нощта и в Луната. - принцесата замлъкна пак, примижала леко срещу огъня, но този път остана тиха за малко по-дълго, а старецът не смееше да я подкани да продължи.

Във възродилата се нова тишина в стаята, предизвиквана още повече от тишината на

пламъците в огнището, навън се долови шепотът на дъжда, пукащ по керемидите на покрива и по чакълената пътека пред дървената къща.

- Кой ли бог слуша приказката ти? - попита старецът, вадейки лулата от устата си.

- Никой бог. Това е нимфа. - подсмихна се момичето и наклони глава към прозорчето,

по чиито посивели от времето стъкла ефирно рисуваха кристални капчици. - Те са посестрими на самодивите и затова обичат да слушат за тях. Затова ти казах, че самодивите са сестри на реката и облаците. Когато дъжда спре и луната изплува иззад облаците, ще видиш росата, а ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш и самодивите, на които нимфите разказват как някой е шептял приказки за тях край вечерния огън...

- Ще разказват за теб.

- Аз не съм единственият бард на парадокса от светове. - тя поклати глава и тикна едно

черно кичурче зад ухото си, увенчано от няколко златни обеци. - Аз само разказвам това, за което Антикварят ме помоли.

Преди обаче старецът да е опитал дори да я попита нещо, да повдигне въпроса за

Антикваря, принцесата повдигна пръст пред устните си – сигурен знак, че този път възрастният човек трябва просто да слуша.

- Затова самодивите омайват мъжете, затова плашат жените, защото във всяко едно

лице, те търсят своето слънце или неговия близнак. И затова, когато човек обикне самодива, той бива проклинан от всички посестрими и побратими...Но ти не носиш проклятието, Янин, защото си роден в деня, когато самодивите са слезли сред хората и защото, въпреки обичта си към нея, ти не си забравил жената, която е обичала теб.

- Защото тя беше човешка жена, Сахара. - малко смутено измърмори старецът и тръсна

лулата си, преди да я захапе пак и да издиша поредния облак люляков дим.

- Не, Янин, не само заради това. - принцесата се усмихна с някакво умиление и леко

прехапа устни. - За първи път ме наричаш с истинското ми име.

- Това не е ли името, което сама си си дала?

- Това е името, което самодивският син одобри.

- Твоят брат. - кимна старецът и махна небрежно с ръка, давайки знак на Сахара да

продължава с историята си.

- Той е мой брат само на думи, само по съдба, той е мой брат само, защото аз така

пожелах...и е онзи, който носи чертите на Слънцето – очите му са от злато, косата му е като лъч бяла светлина. Неговата енергия ухае на кедрово дърво, същото дърво, което близнакът на Слънцето е засадил с идването си сред хората...А твоята енергия ухае на горящо кедрово дърво.

- Какво? - сопна се мъжът, а Сахара тихо се засмя, някак глухо и пестеливо, сякаш ако

позволеше да се разсмее повече, щеше да загуби и без това крехкия си и слаб глас.

- Защото ти си от внуците на самодивите, но носиш в себе си повече човещина. -

чернокосото момиче отметна косата назад и се вгледа внимателно в цветните очи на стареца. Янин стоеше напрегнато срещу нея, без да примигва, без да прави дори опит да изрече нещо. Просто наблюдаваше рубинените й очи, така тайнствени, неразгадаеми като жаравата в камината, като дълбочината на пламъците и сякаш тези нейни очи можеха да го попарят.

Но Сахара беше демон без магия и парещата топлина на погледа й беше само

визуална, само въображаема.

- Така ми каза Антикварят. Каза ми, че търси Янниз, а брат ми търси мен...

- Затова ли ми казваш всичко, Сахара, дори и това, което не искам да чувам? - Янин се

смръщи и тежка сянка падна върху лицето му, задържайки се безмилостно.

- За произхода ти? Да. Защото щом дъжда спре и аз си тръгна, ти ще потърсиш

самодивите в росата, ще чуеш как историята ми се разказва от нимфите, а те по-късно ще я предадат и на някой воден змей, който ще пропътува десетки светове и ще пренесе думите ми...И когато брат ми стигне тук, когато в търсенето си спре в твоята страноприемница, ти ще му разкажеш за мен и ще му кажеш къде да ме търси.

- В Библиотеката на Антикваря?

- В Библиотеката на Антикваря. - повтори момичето тихо и слабо, с тон, който

загиваше в шепота на дъжда и тишината на огъня. - Тогава пак ще бъде Еньовден. Тогава пак ще бъде твоят рожден ден, стотният ти.