"- Че кога си бил морски капитан?" - Капитански фейлетони от Михаил Вешим

-->

Както съвсем наскоро в едно съобщение казах на Делиян Маринов („Пътуване през спомени“), че съм „яхнала метлата“...във възхвала на българските автори. И е точно така, и затова няма да нарушавам серията, а отделно – лято е, време за летни книги! Та...понеже си направих една едноседмична ваканция до бургаския край, си се запасих и с една чанта книги.

Ще започна с тази, с която открих сезона на морските приключения в началото на седмицата, а именно „Когато бях морски капитан“ на Михаил Вешим.

Многократно съм повтаряла в миналото, че не се спогаждам добре с книги, писани от първо лице, от името на автора, но постепенно, минавайки покрай сър Конан Дойл и още дузина автори, сред които и едни от до момента любимите ми български, започнах да преодолявам този неприязън и да не обръщам внимание дали книгата е писана от трето лице или от първо. Затова и тази книжка ми беше толкова интересна. Бях решила да започна лятото само с книги със сини корици, но след като „унищожих“ Джон Грийн и неговата „Вината в нашите звезди“ преди известно време, се беше видяло, че няма да са само сини, само морски. Обаче тази на Михаил Вешим си пасна точно на място, на фона на бледото небе с крехки облачета, на вълните на морето и шарените чадъри. И пътеписите се разгърнаха един след друг неусетно...

Михаил Вешим е много интересен автор, журналист и редактор на „Стършел“, и през целия си живот е работел именно в „Стършел“, от където и идват пътешествията му до различните страни, командирован, за да „разузнае“ и опише обстановката в другите социалистически страни. Лично аз съм се интересувала от социализма, но само в рамките на това, което ми е било любопитно на момента или достъпно, за да го осмисля, тоест това, което роднини са ми разказвали. Но тъй като съм чедо на периода след Падането на Стената, все пак много неща остават скрити-покрити или просто хората не обичат да говорят. Пък и повечето от историите, които могат да се разкажат, са все в политическа насока – нещо трудно разбираемо, една чиста и реалистична фантастика. Затова пък фейлетоните на Вешим пресъздават една гледна точка, която би напомнила на всеки миналото с носталгия или неодобрение, а за тези, които нищо не знаем – с особено весело чувство, хумористично представено и сърдечно. Докато четеш се потапяш в пътешествията до социалистическа Русия, до Китай и Корея, минаваш през ресторантчетата, през трафика и цялото ежедневие от единя край на държавицата от Изтока, та до другия й край, срещайки се не само с честни и усмихнати домакини, но и с кисели, попарени от битовизма, подтиснати или пък все доволни от всичко...Фейлетоните от „Когато бях морски капитан“ пресъздават една равносметка на живота в България тогава, сега...може би дори и за в бъдеще, рамо до рамо с живота в съседните страни, до които героят, тоест авторът пътува, за да пише хумористичните си статии за „Стършел“. Пътуващ сам, пътуващ с колеги и приятели, срещащ се с този и онзи, с отдавна познати и напълно непознати, всякакви чешити и особняци, и всеки с нрава си, или пък на път със семейството си...Да, авторът не е Магелан или Колумб, но може спокойно да се нарече един от тези морски капитани, пътешествал до къде ли не, е, да, по работа, естествено, но донесъл със себе си спомените и приказните истории от всяко едно необикновено кътче, непознато на народа или тепърва опознавано...като същински капитан.

А всичко е така представено, че ако сега един българин тръгне да пътува за Корея нелегално, май ще му бъде също толкова забавно...

Самият език на автора е лек и приятел, толкова по родно близък, по братски и другарски равен, че хитроумието, с което са подбрани заглавията на разказите веднага би те накарало да се засмееш и да останеш да четеш с широка усмивка, представяйки си, че картините от градовете и нелепите срещи с културата, с традициите и с особеностите на другите страни, и да ти се струват, сякаш се разиграват в същия този момент пред собствените ти очи...Не се нуждаеш от кой знае колко въображение, Михаил Вешим е написал всичко така, че всеки пътепис хвърля неговото въображение върху читателя си. И раздава спомени, които остават незабравими.