Историите - Бягство от Лабораторията

Незавършено. Прдеставлява само една малка част от моите постове от Фен- фик, свързан с анимето Тринити Блъд.


Движенията бяха внимателни, но пъргави и съсредоточени, стъпваше с лекота по ръба на покрива, полу- приведена слаба фигура, която предпазливо оглеждаше земята под себе си. Лицето не се виждаше, скрито от тъмносив шал покриващ цялата глава, само искрящите лилави очи щареха безспирно наоколо, при всяка стъпка обхождаше пространството около себе си многократно с поглед. Бягаше от нео сякаш, или от някого... всъщност бяха много, въоръжени и с брони, носещи гербове със златисти гръстове по тях. Друг, срещнал ги щеше с уважение да ги поздрави ил да се поклони, може би, но точно това същество в никакъв случай. Макар и нищо да не издаваха очите й, вътре в нея гореше едно въгленче на гняв, част от него насочено към преследвачите, другата, по- голяма част към виновните за въпросното преследване.
Спусна се ловко по улука и стъпи на земята, нямаше си и понятие къде се намира, поредният град, в който навлизаше и напускаше по тъмно, не я интересуваше особено къде е, а само да открие помощ и още някой, някой от изключителна важност за нея. За момент си пое дъх и се огледа като котка по средата на лова, притвори очи за момент и пристъпи няколко крачки по тихата уличка зад ъгъла, тясна и тъмна, идеална за точно определени... създания на нощта, причакващи или просто криещи се от онези преследвачи, които не се откъсваха от петите на маскираното момиче. Стигайки средата, се обърна на зад и продължи да се оглежда, а краищата на сивия шал обърсаха прашната улица от рязкото движение, само че тя не спря, продължи да върви назад към краяната стена, дъното на уличката от която нямаше изход, а рицарите- преследвачи бяха близо, чувстваше ги.

***

Изгуби се в сенките, точно на края на уличката. Напълно безшумно, сякаш просто премина през тухлените стени от другата страна, последното което десетината червени очи от катранените сенки забелязаха, беше брошката на шала й. Котка с пеперуда в едното и гарван в другото око, обединяващи три метала и придаващи неестествен цвят на изработката. За скитница беше необичайно да носи такова бижу, де да беше единственото само. Не беше призрак, че да преминава през стени, а просто влязла през врата, досущ като самата стена. Стълбите водеха надолу, към някакво подземие и на края им стояха двама дебеловрати, разширили усмивки и сякаш пказно хвалеха острите си зъби. Отместиха се от пътя й, разбира се, това място го познаваше идеално, но мразеше тези двамата хилещи се като невестулки зад гърба й. Нищо не направи или не каза, просто продължи по късото коридорче, свършващо с ново стълбище и малка трикрака маса, до която някакъв възрастен особняк с очил кат микроскопи редеше шахматни фигури от еин и същи цвят- всички бели:
- Какво те води насам в тази част от сезона, магьоснице?- стържащият му глас беше последван от внимателното развръзване на шала, разкриващ цялото й бледо и детинско лице и кестенявите вълнисти коси, които се спуснаха до кръста й:
- Навигатор.- отвърна опростено, без да променя изражението си, не и позволяваше на различните чувства да личат външно, особено предтакива изчадия като това пред нея.
- С какъв обхват?
- Мили, в хиляди.
- Уредено ще бъде, почакай на площада пред храма след половин час.- ухили се, а нотката на хласът му стана още по- стържаща.
- Нямам толкова време.- поклати глава и обхвана косата си с ръце, като отново дигна широкия копринен шал, покривайки всяко кичурче идеално:- Побързай и ще получиш повече.
- Хубаво се работи с бегълци.- засмя се и събори шахматните фигури, изпълвайки целия коридор и двете стълбища с глухо ехо.



Дългата бяла опашка се полюшкаше по черният плат на свещеническата одежда. Мъжът беше висок и обгърнат от цялото това черно, с изключение на бялата вързана коса и златните символи. Ватикана, пак и пак... те можеше да се каже, че бяха навсякъде, появявайки се най- неочаквано някъде. Обхвана бравата и я стисна, за миг присви очи, покрити от малките кръгли стъкълца на очилата, и отвори тежката врата, която задра едва чуто в пода. Много време му беше отнело да стигне до това положение сега, връщане нямаше, никога не беше имало.


Тънка димна струйка за десети път тази вечер се вдигна от цигарата в една и съща ръка, понякога им губеше бройката, просто се увличаше и забравяше поредността им. Подпря се на плота и се оглда замислено по масите на залата. От както бяха превърнали този склад във временен приют за бездомни, му се струваше, че някой ден може би част от нещата ще се подредят от самосебе си, че ще бъде... какъвто иска, а не какъвто е. Само, че може и да няма шанс:
- Ще те убият.- процеди през зъби нечий глас и дръпна цигарата от ръката му, пускайки я в порцеланова чаша с течност:
- Де да можеха... по- скоро ти да ни запалиш със спиртоподобните напитки и моите пристрастености.- ускмихна се спокойно и въздъхна. Толкова много хора тази вечер, от месеци не се беше случвало и някак си му се струваше, че това му помага. Да наблюдава как радва нечии сърца.
- Ще спреш ли?
- С кое?
- С либсата на разумни мисли.- червенокосият, угасил му последната цигара в алкохола си поклати отчаяно глава и се подпря на плота до него.

***

Половин час, до тгава можеха да уловят следите й отново. Вече й омръзваше да бяга, трябваше да се скрие за известно време, по- точно за много дълго време, докато не решат че е разкъсана от нещо в някоя канафка. Въздъхна и покри разкритата долна част от лицето си с шала, облягайки се на статуята ангел в двора на малката черквичка. Онзи вампир беше подбрал необичайно място, но в действителност кой би се сетил за това. Навигаторът... беше от жизнена важност за да открие местоположението поне на един от всички, които в този случай тя търсеше. Беше готова да свали дори една от многоте си обеци, и без това тази на хрущяла на лявото й ухо не беше нищо особено, дори на моменти пречеше. Затвори очи и се прилепи до бетонната фигура още по- плътно, очаквайки продавача да се пръкне най- сетне, и без това беше изчезнал като плъх миг след като събори фигурките за шах.


- Нава?- повтори объркано и впи въпросително светлите си сини очи в нея:- Не аз... Името ми е Абел Найтроуд. Нежно е да поговорим.- затвори вратата без да обръща гръб на жената срещу себе си, беше заинтересован не само от това, което тя представляваше, а и от това, което изрече.


- Какво ще правим ако ни затворят?- внезапен въпрос, с не особено очакван отговор, но все пак чувстваше, че трябва да каже нещо, преди близнакът му да го е задушил с този негов нетърпеливо раздразнен поглед.
- Да ни затворят? Глупости! Това е склад, забравен и от бога, на никой не му пука какво става точно в тази част от покрайнините.
- Но все пак... на няколко часа от тук е Рим.
- Млъкни.- отвърна му троснато и потърка чело.
- Благодаря.

***

- Ей, малката?!- дращещият глас на гърбавият вампир можеше да се чуе от километри и винаги предизвикваше едно и също- отвращение. Особено пък, когато идваше от толлова близо. Очите на момичето заиграха нетърпеливо, посягайки към триъгълната платинена обечка на ухото си, другите три нямаше да ги пипа, нямаше да ги даде за нищо. Точно отлепи гърба си от статуята, обръщайки се в посока на приближаващият доставчиг, когато внезапен изстрел го повали. Сърцето й сякаш спря за миг, беше толкова близо до подновяване на собственото й издирване, толкова... Стисна зъби и без да обхожда площада с очи, веднага спря погледа си на източника. Жена с къса синьо- сива коса и... кръстът:
" Паула, няма ли най- сетне да ти омръзна, по дяволите?!"- стисна ръцете си в юмруци и отстъпи крачка назад, за първи път преследвачите й бяха толкова близо, за първи път се почувства наистина застрашена.


- Не, не точно. Дойдох по свое желание.- поклати глава и пристъпи още напред, с равномерни крачки и определено спокойствие:- От Ватикана не знаят, че искам да говорим, но и да занеха... тези, на които служех не биха ви приели като... такава.- моментното затруднение при подбора на думите му го върна малко назад, когато наистина работеше като агент на АХ

***

Изненадаа я връхлетя неочаквано, щеше да опита да избяга от Паола сама, може би с няколко наранявания, о не винаги си обръщаше внимание. Не я интересуваха толкова, колкото други неща. Вгледа се в непознатия с разширени очи, но не се дръпна от него, когато я поведе на някъде. Определено не познаваше всички места по сградите и улиците, признаваше си. Не каза нищо, просто кротко го последва, после щеше да му мисли дали е приятел или враг, важното беше че Инквизиция оставаха далеч назад.

- Не.- поклати пак леко глава и нагласи внимателно кръглите очила:- Голям проблем, засягащ всички на този свят. Преди време единствен такъв бяха Контра Мунди, но сега засякох не само следи от техни атентати, но и такива от действия на други... по- сериозни и опасни от тях, поне предполагам. Тук съм за помощ.

***

Присви очи и наклони едва уловимо глава на една страна, поставяйки ръце на хълбоците си:
- По- правилно е да попиташ на кого не му трябвам. Не са само Инквизиция.- извърна поглед в страни и стисна зъби под скриващият устните й шал:- А ти за кого работиш? Може би пак са ме натопили за нещо или се интересуваш просто така дали не нога нещо трудно обяснимо?- погледна го, впивайк лилавите си очи в неговите.


- Може би, но прекалено много невинни загиват. Колкото и висшестоящите да се опитват да прикриват атентатите и измамите, които ги заобикалят, някой прави така, че дори в самата Ватикана да се обърнат един срещу друг и да се обвиняват за неверни действия. Това може да бъде сериозно. Може да предизвика разногласия от всички страни и да довде до нова война.- не отделяше поглед от нея, дори не помръдваше, уверено стоеше на едно място.

***

Трепна. За един кратък миг очите й изписаха ужас и едновременно не естествен гняв. Ако не беше използвал онова... наименование, може би щеше да изрази по- голяма изненада към агньовете му. Но той също знаеше кои бяха, именно отговорните за преследванията й:
- Един от тях си.- изрече тихо и отстъпи малка крачка назад:- Какво искаш от мен?- стисна ръцете си в малки юмручета и отстъпи още една.


- Не мога да бъда сигурен все още за името, а не знам и с каква информация разполагат агентите от Ватикана, но... мисля, че са те.- кимна и притвори очи замислено. Улавяше нещо различно в нея, след като изрече името им.

***

" Една от тях? Глупости!"- отпусна ръцете си и стисна очи, в мига в който той се обърна с гръб към нея, тя свали рязко шала от лицето си и хвана връхната дреха за гърба му, стискайки колкото може:- Чакай! Сестра ми... можеш ли да... ще ми помогнеш ли да я открия?- пъстролилавите й очи затрепериха умолително, може би всеки момент от тях щяха да потекат и сълзи. Еднственото, което можеше да я накара да се разтрепери вав всеки един момент, бяха думи за малката й сестричка.


- Така ли?- вдигна рязко глава и се усмихна детински, притваряйки очи:- Благодаря ви.

***