Шарени перли от напуканите миди... [ форум Fallen Star ]
Беше нощ, поне така изглеждаше на пръв поглед. Мрачно, мъгливо, но и студено. дин непрогледен студ и едно глухо ехо, което кънтеше и сякаш тресеше всичко без милост и без жал. Милостиви сякаш бяха само онези, които се осмелиха да стъпят в този мрак, така внимателно и плавно, за да не предизвикат още по- силен тътетн. Един вихър, огромен и мощен, изграден от бели и червени пела, сблъскващи се едно в друго или разминаващи се, се появи на сред всичко, два блясъка, две светлини и постепенно два вихъра, които разграничиха различните по цвят пера. Тези, които стъпиха на земята, след изчезването на магиите само впиха погледи един в друг и въздъхната дълбоко:
- Неподходящо място.- промърмори единя, онзи притежател на червените пера.
- Тихо... в пещера сме, ще бъде лошо ако вдигнем шум повече.- отвърна другия, нищо не се виждаше, дори те, но постепенно очите им се откроиха, сияейки в типичните им цветове и тихи стъпки озвучиха кънтящите коридори на катранената пещера. Стъпваха невероятно спокойно, така еко, сякаш изобщо не допираха каменния под, а очите им шареха на страни, все едно ърсеха нещо миниатурно, но не, за сега те просто търсеха прохода за навън, докато наистина нощ не настанеше, тогава от прилива нямаше да могат да се измъкнат лесно.
Още няколко стъпки, няколко докосвания на стените и един процеп най- отпред, от който слаба светлинка прозираше и от нея се извиваше дълга бяла змия навътре в пещерата. Още няколко крачки и очите им обходиха въодушевено пространството пред тях. Безкрайно искрящо синьо. Морето. Все едно край нямаше... далечините бяха невероятни, а вълните които се разбиваха в скалите на които близнаците бяха, обаче бяха неблагоприятни. Тътенът, който се създаваше в пещерата зад тях, изчезваше, губеше се, сега когато бяха на вън, но след всяка вълна всичко вътре се тресеше:
- Чудесно. Сега да търсим проклетите миди.- скръцна със зъби червенокосият и се подпря на няколко камъка, слизайки още надолу, докато белокосият предпочете да се качи нагоре, любопитен от водовъртежа, който се виеше на около половин километър от тези скали. Беше толкова близо и приличаше на една чудовищна дупка от вода, увиваща и поглъщаща сама себе си. Нава настръхна, не му се искаше да вижда какво можеше да се случи с някой кораб попаднал в тази морска паст.
Обаче хич не му се търсеха миди в момента, както се беше озовал на нещо като скалиста тераса, издигаща се на няколко метра над мястото, където вълните се разбиваха или по- точно разбираха самите скали, се беше вцеплин. Гледаше на пред отнесено, вглъбен в нещо, сякаш света около него не съществуваше, а само морската шир, която там до където червените му очи стигаха, се сливаше с небето. Това небе... някога имаше възможност да се докосне до него, някога можеше да мине разстоянието от една суша до друга без да използва каквато и да е магия, някога...
Същите мисли бяха сполетяли и близнака му, но той стоеше горе, на върха на тези скалисти тераси и кристалните му очи гледаха в същата посока, сякаш си мечтаеше да върне миналото, сякаш съжаляваше. Но не беше така, никой от двамата не съжаляваше за миналото си, гледаха само на пред и се стремяха да изпълнят една тяхна обща мечта, едно отдавна загубено обещание... да дадат поне мъничка надежда:
- Ника...- проговори от горе малко на висок тон, без да откъсва очи от далечината.
- Хм?
- Какви миди ни трябват?
- Еай такива, май!- ядоса се, че го накара да мисли за друго и се намръщи, приклякайки и посягайки към една. Изненада се, беше затворена, значи беше и пълна, затова предпочете да я прибере в един от малките кожени пришифки, джобове, на колана си. Щеше да я оглежда като се приберат. Сега просто взе друга, имаше много тук, но повечето бяха като накълцани в миксер, трябваше внимателно да подбират и то най- здравите. Подхвърли му я през рамо и събра ръце в широките ръкави и стисна очи:- Генкай е побъркана... от къде ще намерим тук мидени черупки за всички от лагера?!
- Все ще намерим, имаме доста време... до утре сутрин.- отвърна, като държеше пред лизцето си, тази, която Ника му беше подхвърлил:- Колкото онези предмети... запалки ли бяха?
- Хм, същите.
- Тогава да побързаме. Истината е, че нямам никакво намерение наистина да сме тук чак до утре.- въздъхна Нава. Долу някъде, Ника вече се беше заел с това проклето подбиране на здрави миди и събираше, но от няколко минути насам само тази в брат му беше наистина подходяща. Ника се вбесяваше бавно, винаги беше така, все едно търсеха игла в купа сено... или друго яче- здрава мидена черупка в цели могили от насолени на прах черупки. Слизаше още надолу по скалите, още малко и щеше да е на нивото на разбиващите се вълни, но това сякаш не му правеше никакво впечатление:- Напомни ми... когато се върнем, да обещая на Генкай, че повече никога няма да й изпълнявам прищевките!
- Обещаваш й го от както бяхме деца!- отвърна белокосият и се засмя, горе също имаше миди. Може би беше нормално, тази скала най- вероятно някога да е била под водата или пък прилив като дойдеше, да я заливаше цялата. Той пък се качваше на по- високо, където имаше и ужасяващ вятър, но и сякаш по- здрави мидички, защото вече беше се снабдил с няколко. Прибираше ги внимателно по разните джобчета, същите като на Ника, стъпил доста нестабилно върху някаква на път да се отчупи каменна буца, и също така държащ се с една ръка за подобна. Тези двамата хич не мислеха като се правеха на алпинисти. Червените коси на единя бяха напълно мокри вече, а пък белите на другия напълно разрошени, даже малко му пречеха при изказването. Явно до магии нямаше да прибягват тук, ето това им беше смисъла на тяхното "обикновено", да се оправят с работите си като нормални хора. Само, че това тяхно нормално съществуване доста допадаше на няколко любопитни очички, няколко пеперуди, криещи се по пукнатините на скалите и дебнещи ги. Братята бяха прекалено заети обаче, да мислят за изказване и слизане, и напълно бяха забравили за предпазливост и внимателност.
Още една крачка надолу, каква проклетия, къмъкът под ръката му се оттроши с поредно разбирата се пенеста вълна в скалите под него, да, на няколко минимални метри от него. Стъпи стабилно на друга издутина и коленичи, за да се огледа и ориентира къде се намира и как да пробължи нататък. Е, поне с това имаше съкмет, няколко черупки, които му се сториха идеални за мехлемите на Генкай, тази жена:
- Сенсей... Генкай... започвам да те мразя.- процеди през зъби и понечи да се изправи, но някакво срутнаве от горе го стресна и накара да се върне в началната си позиция, приведен и коленичил на едно коляно, държейки се за камъка под себе си, който пък беше решил да се пука като мазилка:- По дяволите... Нава?!- очите му се разшириха, щеше да ругае това място, но една болка го удари в гърба все едно, все едно... Брат му, паднал?! Не, не можеше да го повярва, по- скоро... чак сега го усети, но не едно, а няколко, много... Нощни пеперуди. Червеният цвят на очите му стана наситен. Без магии ли? Невъзможно, особено като ставаше дума за това. За близнака му. Озова се горе, като от нищото, все едно преминал през скалите подобно на призрак и впи поглед в натрапниците, все познати лица:- Какво ви води в тази част от този скапан свят?!- подвикна срещу тях, имаше няколко жени и няколко мъже, но първите бяха повече на брой. Пристъпи крачка напред и стисна юмруци:- Отговорете?!- едва изрекъл го и нещо невидимо сякаш се уви около него, тънки нишки, които нарязаха ибез това вече на нищо не приличащите червени дрехи, то добре че бяха такива, поне неговата кръв не си личеше така, но Нава... той с това бяло, той беше потърпевшия от нишките, увили него главно и идващи от някаква дребна русокоса. Раните на единя бяха рани и на другия. Усещаше силите на брат си, и без това бяха намалели, колкото и да се бореше, освобождавайки се от една нишка, друга го увиваше и стягаше по- здраво. Нова прорезна рана. Червенокосият се изправи с усилие, поне той имаше достатъчно енергия, поне да опита да разкъса нещо, което виждаше върху белокосият, но усещаше и върху себе си. Стисна зъби, а една алена енелгияна вълна се разплиска навсякъде по скалите, отблъсквайки нападателите и освобождавайки брат му:- Без съмнение... ще си платите!- процеди езва едва ,приближавайки коленичилия белокос и заставайки до него, пред онези.
Преди ако тук имаше само сиви камъни и начупени миди, сега имаше и пера, много пера, парчетии от нечии дрехи и кръв. Кръвта даже надделяваше над перата. Братята бяха зарязали дългите дрехи ,подобни на наметала, пречеха им, а именно те бяха и изпоразкъсаните ипръснати по скалите. Водата все още бушуваше, разбиваха се вълна сред вълна, но идарите от разменените магии някъде нагоре, заглушаваше цялото това бушуване. Белокосият на една страна, с онази русокоска и двама рижокоси, момиче и момче, също близнаци. Докато червенокосия беше на друга страна, с една чернокоса и други двама близнаци, с бели коси обаче и пак момче и момиче. Ако бяха с по двама противници, нямаше да им е проблем явно, но по трима, тройни неочаквани атаки. Каквито наранявания получаваше единя, такива и другия, а това беше огромен проблем за тях, това отнемаше и силите им и възможностите им да ерагират на време, кои нападения от които нападалети идваха. Добре поне че успяха да се дръпнат от ръба на скалите и сега стояха с гръб един към друг. Дишаха на пресекулки, а кръв вече преспокойно капеше от раните им:
- Ника...
- Не ми обръщай внимание...
- Дръж се...
- Ти се дръж...
Поеха си едновременно дъх и случайно вдигнаха погледи нагоре, където стоеше една закачулена фигура, но руолявите й коси се повяваха от под качулката. Една злокобна усмивка се появи на потъмненото лице и фигурата вдигна жезъла си към двамата, кристалът на върха все едно гръмна, очите на двамата се разшириха изведнъж и енергията ги погълна и угасна в същия миг, в който пеперудите заобиколиха окани жена:
- Избягаха.- проговори мудно рижокосата.
- Не, още са наоколо, но не им остана нищо. Да ги оставим тук, скоро вече няма да ги има.- отвърна закачулената и изчезна, а онези след нея, превръщайки се в пеперудки. Долу, следа от братята наистина нямаше, само едни ударени като от гръм скали.
- Неподходящо място.- промърмори единя, онзи притежател на червените пера.
- Тихо... в пещера сме, ще бъде лошо ако вдигнем шум повече.- отвърна другия, нищо не се виждаше, дори те, но постепенно очите им се откроиха, сияейки в типичните им цветове и тихи стъпки озвучиха кънтящите коридори на катранената пещера. Стъпваха невероятно спокойно, така еко, сякаш изобщо не допираха каменния под, а очите им шареха на страни, все едно ърсеха нещо миниатурно, но не, за сега те просто търсеха прохода за навън, докато наистина нощ не настанеше, тогава от прилива нямаше да могат да се измъкнат лесно.
Още няколко стъпки, няколко докосвания на стените и един процеп най- отпред, от който слаба светлинка прозираше и от нея се извиваше дълга бяла змия навътре в пещерата. Още няколко крачки и очите им обходиха въодушевено пространството пред тях. Безкрайно искрящо синьо. Морето. Все едно край нямаше... далечините бяха невероятни, а вълните които се разбиваха в скалите на които близнаците бяха, обаче бяха неблагоприятни. Тътенът, който се създаваше в пещерата зад тях, изчезваше, губеше се, сега когато бяха на вън, но след всяка вълна всичко вътре се тресеше:
- Чудесно. Сега да търсим проклетите миди.- скръцна със зъби червенокосият и се подпря на няколко камъка, слизайки още надолу, докато белокосият предпочете да се качи нагоре, любопитен от водовъртежа, който се виеше на около половин километър от тези скали. Беше толкова близо и приличаше на една чудовищна дупка от вода, увиваща и поглъщаща сама себе си. Нава настръхна, не му се искаше да вижда какво можеше да се случи с някой кораб попаднал в тази морска паст.
Обаче хич не му се търсеха миди в момента, както се беше озовал на нещо като скалиста тераса, издигаща се на няколко метра над мястото, където вълните се разбиваха или по- точно разбираха самите скали, се беше вцеплин. Гледаше на пред отнесено, вглъбен в нещо, сякаш света около него не съществуваше, а само морската шир, която там до където червените му очи стигаха, се сливаше с небето. Това небе... някога имаше възможност да се докосне до него, някога можеше да мине разстоянието от една суша до друга без да използва каквато и да е магия, някога...
Същите мисли бяха сполетяли и близнака му, но той стоеше горе, на върха на тези скалисти тераси и кристалните му очи гледаха в същата посока, сякаш си мечтаеше да върне миналото, сякаш съжаляваше. Но не беше така, никой от двамата не съжаляваше за миналото си, гледаха само на пред и се стремяха да изпълнят една тяхна обща мечта, едно отдавна загубено обещание... да дадат поне мъничка надежда:
- Ника...- проговори от горе малко на висок тон, без да откъсва очи от далечината.
- Хм?
- Какви миди ни трябват?
- Еай такива, май!- ядоса се, че го накара да мисли за друго и се намръщи, приклякайки и посягайки към една. Изненада се, беше затворена, значи беше и пълна, затова предпочете да я прибере в един от малките кожени пришифки, джобове, на колана си. Щеше да я оглежда като се приберат. Сега просто взе друга, имаше много тук, но повечето бяха като накълцани в миксер, трябваше внимателно да подбират и то най- здравите. Подхвърли му я през рамо и събра ръце в широките ръкави и стисна очи:- Генкай е побъркана... от къде ще намерим тук мидени черупки за всички от лагера?!
- Все ще намерим, имаме доста време... до утре сутрин.- отвърна, като държеше пред лизцето си, тази, която Ника му беше подхвърлил:- Колкото онези предмети... запалки ли бяха?
- Хм, същите.
- Тогава да побързаме. Истината е, че нямам никакво намерение наистина да сме тук чак до утре.- въздъхна Нава. Долу някъде, Ника вече се беше заел с това проклето подбиране на здрави миди и събираше, но от няколко минути насам само тази в брат му беше наистина подходяща. Ника се вбесяваше бавно, винаги беше така, все едно търсеха игла в купа сено... или друго яче- здрава мидена черупка в цели могили от насолени на прах черупки. Слизаше още надолу по скалите, още малко и щеше да е на нивото на разбиващите се вълни, но това сякаш не му правеше никакво впечатление:- Напомни ми... когато се върнем, да обещая на Генкай, че повече никога няма да й изпълнявам прищевките!
- Обещаваш й го от както бяхме деца!- отвърна белокосият и се засмя, горе също имаше миди. Може би беше нормално, тази скала най- вероятно някога да е била под водата или пък прилив като дойдеше, да я заливаше цялата. Той пък се качваше на по- високо, където имаше и ужасяващ вятър, но и сякаш по- здрави мидички, защото вече беше се снабдил с няколко. Прибираше ги внимателно по разните джобчета, същите като на Ника, стъпил доста нестабилно върху някаква на път да се отчупи каменна буца, и също така държащ се с една ръка за подобна. Тези двамата хич не мислеха като се правеха на алпинисти. Червените коси на единя бяха напълно мокри вече, а пък белите на другия напълно разрошени, даже малко му пречеха при изказването. Явно до магии нямаше да прибягват тук, ето това им беше смисъла на тяхното "обикновено", да се оправят с работите си като нормални хора. Само, че това тяхно нормално съществуване доста допадаше на няколко любопитни очички, няколко пеперуди, криещи се по пукнатините на скалите и дебнещи ги. Братята бяха прекалено заети обаче, да мислят за изказване и слизане, и напълно бяха забравили за предпазливост и внимателност.
Още една крачка надолу, каква проклетия, къмъкът под ръката му се оттроши с поредно разбирата се пенеста вълна в скалите под него, да, на няколко минимални метри от него. Стъпи стабилно на друга издутина и коленичи, за да се огледа и ориентира къде се намира и как да пробължи нататък. Е, поне с това имаше съкмет, няколко черупки, които му се сториха идеални за мехлемите на Генкай, тази жена:
- Сенсей... Генкай... започвам да те мразя.- процеди през зъби и понечи да се изправи, но някакво срутнаве от горе го стресна и накара да се върне в началната си позиция, приведен и коленичил на едно коляно, държейки се за камъка под себе си, който пък беше решил да се пука като мазилка:- По дяволите... Нава?!- очите му се разшириха, щеше да ругае това място, но една болка го удари в гърба все едно, все едно... Брат му, паднал?! Не, не можеше да го повярва, по- скоро... чак сега го усети, но не едно, а няколко, много... Нощни пеперуди. Червеният цвят на очите му стана наситен. Без магии ли? Невъзможно, особено като ставаше дума за това. За близнака му. Озова се горе, като от нищото, все едно преминал през скалите подобно на призрак и впи поглед в натрапниците, все познати лица:- Какво ви води в тази част от този скапан свят?!- подвикна срещу тях, имаше няколко жени и няколко мъже, но първите бяха повече на брой. Пристъпи крачка напред и стисна юмруци:- Отговорете?!- едва изрекъл го и нещо невидимо сякаш се уви около него, тънки нишки, които нарязаха ибез това вече на нищо не приличащите червени дрехи, то добре че бяха такива, поне неговата кръв не си личеше така, но Нава... той с това бяло, той беше потърпевшия от нишките, увили него главно и идващи от някаква дребна русокоса. Раните на единя бяха рани и на другия. Усещаше силите на брат си, и без това бяха намалели, колкото и да се бореше, освобождавайки се от една нишка, друга го увиваше и стягаше по- здраво. Нова прорезна рана. Червенокосият се изправи с усилие, поне той имаше достатъчно енергия, поне да опита да разкъса нещо, което виждаше върху белокосият, но усещаше и върху себе си. Стисна зъби, а една алена енелгияна вълна се разплиска навсякъде по скалите, отблъсквайки нападателите и освобождавайки брат му:- Без съмнение... ще си платите!- процеди езва едва ,приближавайки коленичилия белокос и заставайки до него, пред онези.
Преди ако тук имаше само сиви камъни и начупени миди, сега имаше и пера, много пера, парчетии от нечии дрехи и кръв. Кръвта даже надделяваше над перата. Братята бяха зарязали дългите дрехи ,подобни на наметала, пречеха им, а именно те бяха и изпоразкъсаните ипръснати по скалите. Водата все още бушуваше, разбиваха се вълна сред вълна, но идарите от разменените магии някъде нагоре, заглушаваше цялото това бушуване. Белокосият на една страна, с онази русокоска и двама рижокоси, момиче и момче, също близнаци. Докато червенокосия беше на друга страна, с една чернокоса и други двама близнаци, с бели коси обаче и пак момче и момиче. Ако бяха с по двама противници, нямаше да им е проблем явно, но по трима, тройни неочаквани атаки. Каквито наранявания получаваше единя, такива и другия, а това беше огромен проблем за тях, това отнемаше и силите им и възможностите им да ерагират на време, кои нападения от които нападалети идваха. Добре поне че успяха да се дръпнат от ръба на скалите и сега стояха с гръб един към друг. Дишаха на пресекулки, а кръв вече преспокойно капеше от раните им:
- Ника...
- Не ми обръщай внимание...
- Дръж се...
- Ти се дръж...
Поеха си едновременно дъх и случайно вдигнаха погледи нагоре, където стоеше една закачулена фигура, но руолявите й коси се повяваха от под качулката. Една злокобна усмивка се появи на потъмненото лице и фигурата вдигна жезъла си към двамата, кристалът на върха все едно гръмна, очите на двамата се разшириха изведнъж и енергията ги погълна и угасна в същия миг, в който пеперудите заобиколиха окани жена:
- Избягаха.- проговори мудно рижокосата.
- Не, още са наоколо, но не им остана нищо. Да ги оставим тук, скоро вече няма да ги има.- отвърна закачулената и изчезна, а онези след нея, превръщайки се в пеперудки. Долу, следа от братята наистина нямаше, само едни ударени като от гръм скали.
Коментари
Публикуване на коментар