My_Life

 * Хавел Каин хю Челзи : Нали не си мислите, че след като съм пират, не чета? Напротив! Чета, дори чета много, както всекиедин друг от тук присъстващите или изобщо, който е попаднал тук по стечение на обстоятелствата. И на моите плещи пада честта, товара ила там каквото е, няколко месеца след прочитането на двете книги от тази нова порецица, известна като "Демонски цикъл", да коментирам автора и първите две книги... Питър В. Брет, един нов и много увлекателен автор, един разказвач, закърмен с фантастиката и фентъзито, тодаден на всяка дума, която изписва в романите си...А аз му се кланям, от момента, в който прочетох "Защитеният", нямах търпение за "Пустинното копие", а сега направо жадувам за "Дневната война", това тябва да е третата книга с много красива и женствена корица (после за кориците) и не знам как ще дочакам "Черепът-трон"...Много отдавна не ми се беше случвало някой съвременен автор да ме окове така със стила си на

Трябваше да напиша това много, много отдавна, но чак сега някак си успях да наредя мислите си и да сформирам своето искрено мнение. А още повече и след като прочетох първата книга два пъти. И дори втория път се смях още повече на бележките под линия. Става дума за Бартимеус, вече е споменаван веднъж, но само мимолетно и без нищо конкретно да се описва за него - тъжно, но не само за джина, ами за всички покрай него, за авторът му  иза цялата поредица "Трилогията за Бартимеус", от която първата книга "Амулетът на Самарканд" взех от Пролетния панаир на книгата тази година, признавам с лек скептицизъм, защото не съм от почитателите на поредици книги, ако не е една, трудно мога да я възприема, заради опасението, че всяка следваща ще разваля героите, стила на автора, сюжетите ще са промити, така да се каже...Обаче сгреших.Това, което най-много ме плени в книгата първоначално ,преди да я купя, беше горгойлът на корицата, а тя е една червена, матова, доста интригуваща.

   Х удожникът подхвана здраво твърдата плоскост, голяма колкото улична плочка от тротоарите, с прикрепени върху нея листове. Рисуваше само така, още от както беше загубил старите си скицници, а вече никъде не можеше да намери същите. Светът се променяше, твърде бързо и твърде не навреме. За някой като него това беше тежък и труден период. Мъчително време, от което зависеше животът на много. Не и неговият.    Т ой, човекът без чувства, човекът със спящо сърце, биещо лениво и тихо, едва усетно. Само очите му подсказваха за животът в него. Очи от топъл кехлибар, толкова жълти и толкова ясни, като разтопено злато. Два неземни ириса, които поглъщаха света в своите дебри, дълбоко в себе си. Бяха така живи, така чисти и искрени, а горящото любопитство в тях бе като на малко дете, опознаващо света, постоянно и никога не се променяха, никога не трепваха. Вечно.    С лабата му, крехка ръка, подхванала внимателно писалката и се плъзна с фино движение, а мастилото пропи с първата

"Пръстенът на Соломон" от Джонатан Страуд       (Тр илог ия та за Бартимеус)   The Ring of Solomon by Jonathan Stroud Сюжета се развива 950 пр.н.е. и цар Соломон у правлява Йе русалим със стоманена ръка, ръка , на която блести магически пръстен с огромн а и непримирима мощ .   Соломон току-що започнал работа по Своят чудесна храм и нарежда на К хаба , страхотен магьосник в царския двор , да наблюдава неговото изграждане. Работната сила е не кой да е, а много зле " възпитани" демони , заедно с особено непокорения джин (дух) на име Бартимеус сред тях. Верен на съдбата си , Бартимеус незабавно е задъ лжен да започн е изграждането на храма и проекта, и бива нагърбен  с още по- неприятната задача да преследва бандити в пустинята. Там той пресича път я си с с Асмира, високо квалифициран и лоялен капитан на Кралицата на пазача Шева , поела на самоубийствена мисия да спаси страната си от предстоящот

Не беше идвал насам от кога? Година-две или дори повече. От кога не беше стъпвал в Абоба изобщо, не можеше да си спомни точно, но помнеше поне последния път. Да, точно преди няколко години и точно на това място, из тези тесни и мрачни подобия на улици, където дори обедното слънце не искаше да се показва понякога. Но сега беше едва изгрев, пълзящи бледи лъчи по небето. Сви зад един от ъглите, разклонение на главната улица. На Прокълнатите я наричаха и с право. Имаше известни спомени от тази част на града, затова и не се нуждаеше от ориентир, тук беше преживял достатъчно, за да му е познато почти толкова, колкото и библиотеката на храма. Но от тук си беше тръгнал много по-скоро и идваше от време на време, връщаше се при...старите физиономии, колкото да ги поздрави и да види дали някой не е умрял заради безразсъдството си. Не, че той беше много разсъдлив в момента, просто вървеше целеустремено. Знаеше къде отива, знаеше кого ще срещне. Набързо си позволи да направи едно пре