~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2016-04-09

Едно палто на цената на един меч - Легендата за Илай Монпрес продължава с "Бунтът на духовете" (Рейчъл Арън)

Втората книга за най-известният крадец започва от там, до където беше свършила предишната. Илай води двамата си придружители по далечни и непознати пътища, общавайки, че онзи, когото ще срещнат, ще се погрижи за проблема им. А този проблем е сериозен, особено след като Нико загуби палтото си и сега всички духове усещат какво е тя. Уплашена и подтисната се опитва да се държи настрана, за да не плаши магическия свят около тях, а Илай започва да я обвинява, че духовете не желаят да разговарят с него заради нея. Джоузеф пък постоянно роптае по крадеца и негодува, заради решенията му.

И тук отново си задавам въпроса защо Джоузеф и Нико наистина вървят с Илай, след като тримата са коренно различни един от друг?

Много хитро и интригуващо вмъкване от Рейчъл Арън в началото на "Бунтът на духовете" (MBG Books, 2013) е онзи момент от миналото за едно момче, което бяга в гората и бива открито от Бялата дама.

Самият образ на тази въпросна Бяла дама, Пастирката, се развива повече в тази част от историята, света, който тя обитава и истинските й намерения са все още тайнствени, но все пак става ясно, че тя иска нещо от Илай...нещо, което той няма да й даде. Колко ще издържи да се инати обаче?

След всичките проблеми, които създаде в Мелинор, в първата книга, сега Илай е готов да продължава да се вихри, да дразни Духовния съд, Съвета, че дори и онези специалисти, които тръгват по следите на Нико, за да унищожат демонският кълн в нея.

Но Илай няма да остави момичето, нито пък Джоузеф и именно заради това тримата сключват сделка с един магьосник с мечешка глава, живеещ в къща, която сама се движи и върви на пилешки крака (малко като вещерските истории) за едно палто, което струва не парите, откраднати от последния обир, ами един меч. Много специален меч. И единственото място, от което могат да го вземат е обявено като най-непробиваемата и защитена крепост, охранявана и недосегаема буквално за нищо и никого.

На крадец като Илай това му и трябва, за да демонстрира себе си и да повдигне репутацията си - обявлението, че никой не може да влезе в тази крепост. Е, Илай може, и то не като крадец. Само че се оказва изпреварен - някой друг е обрал съкровищницата малко преди него.

В "Крадецът на духове" Рейчъл Арън запознава читателите със света на магията и какво представляват самите духове, обяснява се и какво е поробването, дори съвсем ясно се демонстрира (главният враг е именно поробител на духове). В херцогство Гаол, от където Илай трябва да открадне меча, за да плати на магьосникът с меча глава Слорн, се случва нещо, което крадецът не може да проумее. Духовете не желаят да разговарят с него, но не защото са поробени, волята им е подтисната от страх.

Разгръщат се няколко сюжетни линии, освен планувания обир на Илай, в центъра е поставена и Миранда, вече носеща цяло древно море в себе си, но тя е обявена за съучастник на Монпрес и името й е опетнено, и за да го изчисти тя трябва да залови крадеца. Отново. И отново й се налага да прекрачи границите на моралните си разбирания, с които е обучавана и отраснала като спиритуалист в името на своите духове и на тези от Гаол.
В тази книга Миранда заема доста централна роля, заедно със своето велико море - духът Мелинор.

Хуморът тук е малко по-малко, от колкото в първата част на поредицата, за сметка на това драматичните ситуации, битките и трагичните моменти стават повече и вкарват допълнителна динамика в книгата и изобщо в цялата история. Идеалните планове на крадеца Илай започват да се пропукват малко по малко, и дори неговото преимущество над други магьосници с уменията си относно духовете започва да отслабва, намират се хора от йерархията, които са толкова вманиачени в делата на Монпрес, че всяка негова стъпка в един момент се оказва предвидима.

Но Илай Монпрес не е показал всичко, което крие в ръкава си. Харизмата му отново го измъква, пък дори и от тъмницата, точно когато нещата изглеждат безнадеждни...

Двама крадци, двама Монпрес, които впечатляващо успяват да изиграят картите си така, че дори без необходимост от разгръщане на духа и магия, а просто с думи духовете успешно биват убедени, че те не са роби, не са ничии слуги и страхът им може да бъде победен...

И духовете се вдигат на бунт...заради себе си и заради Монпрес.


Рейчъл Арън разгръща света на магията с всяка следваща глава, героите й стават все по-интересни и пълноценни, и е неизбежна вманиачеността по Илай Монпрес и компания. А постепенно и някои мистерии покрай тримата започват да се разкриват, както и връзката им с други герои в миналото.



Арман Гамаш: "Собствените ни тайни ни съсипват" - ["Жестокият месец" от Луиз Пени]

 photo quotes_zpsmdkyosgk.pngАприл е най-жестокият месец, ражда
люляци от мъртвата земя, смесва
спомен и желание, движи
тъмни корени с пролетния дъжд.

Т.С. Елиът, из поемата „Пуста земя“

Точно този цитат дава вдъхновението за заглавието на романа, а за мен това е първата среща с гениалният инспектор от квебската полиция - Арман Гамаш. Макар "Жестокият месец" (Софтпрес, 2016) да е третият роман на Луиз Пени за инспектор Гамаш и най-вероятно образът му да е много по-разгърнат в другите две книги, то Гамаш определено успява да плени със спокойствието и находчивостта си още веднага.

Признавам, че първоначално книгата ми тръгна малко трудно, но най-вероятно защото не обичам разгръщането на битовата ситуация до голяма степен, а съм почитател на бързото действие, на престъплението от първите страници. Обаче през цялото време си напомнях, че за да бъде петкратна носителка на наградата "Агата Кристи", то Луиз Пени трябва да е силно вдъхновена от творчеството на световноизвестната криминална писателка. Затова и се потопих с битовата обстановка на квебекското селце Трите бора. На читателите се предоставя съвършената възможност да се запознаят добре с жителите на Трите бора, и то достатъчно добре, за да може всеки да си вади сам преценка за героите, дори и за новопоявилите се като медиумката Жана.

Техният живот е спокоен, щастлив, всички се познават, всички са приятели, влияят се един от друг, шегуват се, но привидно никой на никого не се сърди и не мрази.

 Докато един от героите не решава, че на Разпети петък трябва да проведат сиритичен сеанс за призоваване на духове, и то не поради други причини, а просто за да се позабавляват месните. И увещава новата гостенка в хотела си да изпълни сеанса. Някои се забавляват успешно, други са наплашени, а уиканката Жана решава да пообработи нещата допълнително и да предостави на "публиката" си по-сериозно преживяване...

И следва втори сеанс. Следва трагедия. Смъртен случай от страх в старото призрачно имение.

Само че има нещо подозрително в цялата работа и случаят е поверен на инспектор Арман Гамаш.

Той и екипът му от млади полицаи се настаняват в Трите бора и започват щателно проучване, разпитване и оглеждане на местопрестъплението. Гамаш вече се познава с месните, те също го познават и го приемат топлосърдечно, затова откриването на убиеца става по-трудно.

Да, оказва се убийство и то доста жестоко, в което са намесени не свръхестествени прояви, както се смята от месните, а специфичен медикаменти в твърде висока доза. Това става ясно още от началото на разследването, но кой би могъл да бъде виновен е истинска мистерия. 

 В сюжета се сблъскват много човешки взаимоотношения, много обич и омраза, ревност, съчувствие, одобрение и гняв. Всеки един от жителите на Трите бора пази своя тайна, която никой друг не знае, тайна, която може да превърне всеки един в убиец или в съучастник на убиеца.

На фона на всичко това и един стар случай на инспектор Гамаш се оказва все още неприключен. Случаят "Арно" зее като черна дупка над полицията и застрашава да повлече Гамаш по ужасяващ начин. Инспекторът се оказва заобиколен от предатели, от хора, които не му мислят нищо добро, а той изобщо не подозира...или поне не демонстрира да подозира нещо.

Действието не върви напълно динамично, Луиз Пени обръща внимание на всеки един детайл, не претупва нещата и дава пълно описание дори на деликатесите и вечерите, които жителите на Трите бора си дават, за да се разсеят, въпреки убийството.

Постепенно множество тайни започват да излизат наяве, да се разкриват и да се възприемат остро или със снизхождение, но това е работата на Гамаш и хората му - да открият истината зад смъртоносната доза, убила очарователната, вечно усмихната Мадлен.

Но Мадлен е като слънцето, а всички останали около нея приличат на Икар, който в легендата толкова се доближил до слънцето, че восъкът от залепените му криле се разтопил и героят паднал.

До този извод стига инспектор Гамаш, докато разпитва и разследва, той не оставя случая нито за момент като държи железен самоконтрол и спокойствие, уверявайки всички около себе си, че всичко е наред, въпреки болезнените статии във вестниците, които се сипят една след руга.

Луиз Пени е докоснала най-съкровените човешки чувства, дори и е представила уязвимостта на Арман гамаш (отбелязвам го заради един друг мой любим детектив - Шерлок Холм, защото сър Конан Дойл оставя своя герой като свръхявление, като нещо мистично). Гамаш е човек и се засяга от съвсем нормални човешки проблеми, а те го заобикалят все повече и повече, подлагайки психиката му на натиск, оставяйки го погълнат не само от случая на странно убийство, намек за свръхестествено влияние, но и от тревогите по семейството му и това как да ги спаси.

В крайна сметка разкриването на убиецът ме изненада, а също и развръзката по случая "Арно" и младите полицаи, замесени в него...

В екипа на Гамаш наистина има предател, но и още някой, който играе двойна игра и точно това беше частта, която най-много ми хареса в целия сюжет.

А се възхищавам на умението на авторката да описва природата, използвайки толкова леки епитети, но толкова влиятелни, чак ми се прииска да отскоча до някое близко селище с повече борове и то точно по това време на годината. 

Но да не забравяме - април е изключително жесток месец.


Още за книгата: 




 

translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *