~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2016-04-04

В търсенето на херцогинята - "Ще се видим в Париж" от Мишел Гейбъл

Не знам дали съм споменавала някъде, че не съм кой знае колко стар читател, все пак до преди десетина години направо си бях скарана с литературата. Затова пък сега, когато открих това, което да ме води напред, да ме кара да чета и чета много внимателно подхождам към книгите, много внимателно избирам, чета първата страница, чета и последната и чак тогава купувам. 
Е, Милена Ташева май ми научи вкусовете по някакъв начин, защото за трети път ме изненадва по невъобразим начин с книга, която ме просълзява и чието влияние мога да поставя почти наравно с "Граф Монте Кристо" от Александър Дюма (а това е за мен е книга, която поставям на пиедестал).

"Ще се видим в Париж" от Мишел Гейбъл ("Софтпрес", 2016) е една история за Ани и майка й Лоръл, две жени, за които на света не е имало нищо друго освен те двете - една за друга. Е, истината е малко по-различна и една книга, която случайно попада в ръцете на Ани е причината за това.

Заминаването от САЩ за Европа е едно приключение, в което Ани иска да се потопи, докато годеникът й е на военна мисия. Майка й не е особено очарована от годежа им, но не казва нищо конкретно, само се заема с един проблем върху имот, който по нейни думи й е бил подарен. И докато Лоръл като адвокат се занимава със сделките около този имот, тъй като той не е само нейна собственост, Ани опознава историята на Гладис Спенсър-Чърчил, изчезналата херцогиня Марлборо и в това й приключение като гид се явява съвсем непознат мъж, който среща в едно барче, от където започва всичко.

В градчето, в което някога е живяла Гладис Спенсър някои все още си я спомнят, други имат само легендарни представи за нея, за лудата жена, тичаща гола из града, само с едни панталони, сламена шапка и...пистолет, и от време на време разбиваща колата си в някоя витрина, заради модата, която нашумява. Но тя е деветдесет и две годишна жена, въпреки това е истинска фурия.

Гас, представящ се за граф, разказва на Ани това, което знае за госпожа Спенсър, допълва съдържанието на синята книга, която Ани е взела тайно от майка си, като допълва сюжета със своите истории.
Дали обаче госпожа Спенсър е била херцогиня Марлборо?
Ани е убедена, но Гас никога оставя историите си с една идея тайнственост, така че да пропука със съмнения заключенията на Ани.
Не само разкриването на изчезналата херцогиня е проблем, но и тайните, в които Ани започва да подозира Лоръл.

Наистина, начинът по който Мишел Гейбъл е написала тази книга, повлияна от истинската история за Гладис Спенсър-Чърчил, силно ми напомня на историята на Монте Кристо, и както ми  етрудно да опиша възхищението зи за романа на Дюма, така не знам дали ще съумея да подбера правилните думи, за да опиша и мнението си, настроението, която "Ще се видим в Париж" оставя у мен.

Ани тръгва по стъпките на героинята от книгата на Уин, посветена на херцогинята, и Пру се оказва едно момиче за възхищение, след като е успяла да изтърпи сарказмът и сприхавият нрав на госпожа Спенсър, животът в почти разрушеното имение и натрапчивият писател, в който в последствие се влюбва. Колкото повече задълбава в миналото и в живота на Пру, Уин и госпожа Спенсър, Ани разкрива все повече и повече тайни, които майка й е криела, и я улавя в лъжи, които не може да си обясни. А и отношението на Гас към нея се оказва странно особено, той продължава да поднася на Ани само частични истории, но никога не завършва целия си разказ до края. 

Обичам този стил в литературата, настояще и минало разказвани едновременно, така че парченцата пъзел около историята да се подреждат сами, едва ли не от само себе си. 

В крайна сметка кротката и послушна Ани захвърля всичко, пренебрегва дори майка си и хваща първия влак за Париж, където се надява да открие най-голямата тайна на Лоръл, а именно своя баща - тема, върху която Лоръл винаги е поставяха капак, преграда, така че с минимални и нищожни думи за каже на дъщеря си, че не трябва да знае нищо за баща си.

Но Ани е толкова близо, само на една ръка от разкриването на истината.
И отново, отново истината не е такава, каквато Ани е очаквала, каквато и читателят би очаквал.

На няколко пъти си мислех, че е следващото събитие в книгата е предвидимо и точно преди да бъде разкрито, всъщност нямаше нищо общо с представите и идеите ми. Мишел Гейбъл много успешно обгръща героите си в мистерия, те са съвсем обикновени хора, но свързани помежду си чрез името на Гладис Спенсър. 

 

А дали тя е херцогинята? 
Коя е Пру, който е Уин? 
Кой в действителност е Гас и коя е наистина майката на Ани - Лоръл?
Тайната си е тайна. 
Отговорите се намират в Париж.




Обожавам книги като тази, с толкова лек език, така приятни диалози, лек сарказъм и дух у всеки един герой. Докато прелиствах страниците и се запознавах с имената, с хората, които истинската херцогиня е познавала,с хората, които госпожа Спенсър се е срещала, имах чувството, че правя едно стогодишно пътешествие из Европа, из салоните на Париж, Лондон, Рим, галерии, имения, библиотеки и музеи. 

Бележките под линия ми даваха допълнителна информация, на която се наслаждавах още повече, заедно със сюжета на книгата и се очаровах все повече, че дори и след второто прочитане съм сигурна, че някой ден пак ще протегна ръка към "Ще се видим в Париж" и ще изчета на един дъх отново тази книга така, сякаш я чета за първи път. 

Госпожа Спенсър е незабравим образ. Херцогиня Марлборо (Гладис Дийкън) е най-прекрасната жена в историята, приятелка та Пруст, Пикасо, Болдини и още много, много имена.

 Когато затворих последната страница, сякаш бях изживяла моментите от живота на всеки един от героите в книгата, сякаш ги познавах и ми бяха станали толкова близки.  Мишел Гейбъл е изключителен автор с още по-изключителен литературен език, а като голям плюс към разкошът на книгата е и това, че е включила реални цитати от истинската Гладис Дийкън.

Това не е просто романтична история, това не е просто биография, това е едно възхитително пътешествие сред тайни и връзки, започващи от една жена и простиращи се до края на света.

______________________________________________________
Още за книгата:

Задава се буря... - Либа Брей и "Ясновидците"

Все съм смятала, че "йънг адълт" литературата не ми е по вкуса, след като съм оставала с лошо впечатление от някои други книги в ранните ми студентски години. Но човек трябва да опита от всичко, да вкуси от всеки един литературен жанр, за да се убеди...или разубеди.

В последно време започвам да се затруднявам при писането на някои ревюта, но не заради нещо друго, а защото попадам на такива книги, които напълно ме оставят без думи и ми трябва време, много време, за да си подбера правилните реплики, така че за мога наистина да кажа нещо смислено за въпросните книги.
 
За тази година "Ясновидците" от Либа Брей (Издателство "Емас", 2015) е именно една такава книга.
Либа Брей потапя читателите си в епохата на джаза, по време на сухия режим в Щатите, когато консумирането на алкохол води до затвор, но това е най-малко засегнатата тема в книгата и макар да принадлежи към "йънг адълт" жанрът, предназначен за тийн публиката, всъщност "Ясновидците" заслужават достойно място и сред по-тежката публика.

От началото се запознаваме с блясъка на перли и пайети, късите накъдрени прически и все още осезаемото разделение на обществото на бели и тъмнокожи. Но няма по-добри джаз музиканти от тях!

Главната героиня е седемнайсетгодишната Ийви О'Нийл - една млада дама, престъпваща закона по всички параграфи, просто защото не е свикнала някой да й казва какво да прави, а тя винаги иска внимание, внимание и още внимание. Себичността й е забележима във всяко едно нейно изказване или решение, макар нещата да изглеждат правилни за нея, винаги създава неприятности за останалите. И именно заради това Ийви е изпратена при чичо си в Ню Йорк, уж за да се вземе в ръце и да си научи урока, само че там тя се развихря допълнително и навлиза дълбоко във водите на новите си популярни приятели и едновременно с това около нея се затяга една примка от мистериозност и тайнственост.

Но Ийви не е обикновено момиче с прекомерно високомерие и даже нарцисизъм. Тя има нещо уникално, с което никой не може да се похвали. Ийви притежава дарба, тя вижда моменти от миналото на хората, части от живота им, когато задържи в ръце нещо притежавано от конкретния човек. И именно тази й дарба е причината да бъде изпратена от Охайо в Ню Йорк. И именно тази й дарба я прави и част от разследване, в което чичо й - Уил Фицджералд е включен.

Из Ню Йорк се развихря убиец.

Сектант, извършващ някакъв маниакален ритуал, с който белязва жертвите си  и полицията не може да открие никакви следи, затова се нуждаят от човек, който е експерт в окултното и паранормалното - собственикът на Музея по окултно или известен още като Музей на гадните усещания (така го наричат нюйоркчани).
Само че дори и той попада в затворена улица, докато не разбира за дарбата на племенницата си...и изглежда знае нещо повече от това...

С всяка следваща страница се потапяме в блясъка на Голямата ябълка през 20те години на ХХ век, в музикалните клубове и представления на танцьорки, в незаконното подпийване от младежи, но и с всяка следваща страница над сюжета пада една сянка. Убийствата стават все повече, страхът у героите нараства. Държанието на Ийви създава още повече проблеми и тя постепенно осъзнава грешките си,  започва да вижда нещата по различен начин. Започва да свързва нещата и да подозира за познанията на чичо й относно нейната дарба.

Но. Тя пък не е единствената.

 photo quotes_zpsmdkyosgk.pngНие сме Ясновидците. Били сме и ще бъдем. Това е сила от огромната енергия на земята и хората й, страна, отредена за заклинание, докато то е нужно. Виждаме мъртвите. Разговаряме с непокойните души. Ходим насън. Прозираме смисъла на всяко нещо в ръката ни. Бъдещето се разгръща пред нас като карта на моретата, по които ни предстои да плаваме. Сигурността не струва цената на свободата.. Сърцето на съюза няма да издържи… Небесата горят с необикновен огън. Вратата на безкрайността е отворена. Мъжът с цилиндъра ще дойде с бурята… Окото не вижда. Ясновидците трябва да се възправят, иначе всичко ще рухне.

Сюжетът плавно обгръща още герои,  някои от които приятели на Ийви, но всеки от тях пази тайната си, пази дарбата си.

Убийствата зачестяват, Кометата приближава, а техните сънища са недостатъчни...

Либа Брей ме изненада с чудния си литературен изказ, с начина по който съчетава така нещата, въпреки че епохата, в който се развива историята е кажи-речи преди около век от нашето време. Героите имат своята уникалност и плътност, всеки се отличава категорично от останалите и е достоен за възхищение със своите постижения, с това колко млади могат да са някои, а каква сила притежават, за да държат главата си високо вдигната. Всеки е имал някакви проблеми в миналото, всеки е изоставил някакъв стар живот, но продължава напред, съществува.

Докато четях, понякога прелиствах няколко страници и назад, за да се запозная по-ясно с някои от персонажите, които постепенно разкриват своите мистерии, своето минало, но все пак оставят по нещо тайнствено, нещо неразгадаемо, така че читателят да грабва още и още от страниците, за да ги опознае, за да научи цялата истина. А мистерия има дори и около най-незабележимите - и около чичото на Ийви, около слепият бездомник, около едно мъничко момченце и неговата учителка по математика...Но всеки живее със своите тайни, затворил една врата от живота си назад, за да продължи да съществува напред в настоящето.

А желанието за съществуване е още по-голямо от страна на престъпника, окултния убиец, който жадно поглъща времето и изчаква момента на последното приношение.

Тук трябва да си кажем - демоните съществуват.

 След всичко изписано все още ми се струва трудно наистина да изкажа колко ми е харесала книгата. Всяка страница е ново откритие, всеки герой е нова история и сякаш от всяко споменато име в книгата може да се започне нова история в нова книга. Всеки един заслужава.

А...отделно. Корицата пък е прекрасна. Кадифеното усещане, златистият кант...
Абсолютно бижу.
Като много похвални са и бележките под линия, към каквито имам слабост, защото обичам всичко да ми е исторически ясно и от време на време даже да си търся някои неща като допълнителна информация.

Продължението, предусещам, че ще е също толкова добро...пък дори може би и повече.
И съм благодарна на Йоана Ванчева, че ме насочи към тази книга. :)





 Още за книгата:
Книголандия
Lira 
the crazy admins 
Writing is fun
booklover99
Stormy-garden




translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *