~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2015-11-08

"За литературата" - Умберто Еко

Първата ми среща с Умберто Еко беше в "Как се пише дипломна работа", когато писах първата си дипломна работа, но в крайна сметка се явих на държавен изпит и избрах именно тема по литература. За втората ми дипломна работа, неговите есета не ми бяха необходими, но и след "Името на розата", Умберто Еко ми се струваше твърде философски автор, твърде описателен, дори повече от любимите ми Гогол и неговият Плюшкин. Но все пак избрах "За литературата" (БАРД, 2015) именно заради литературните теми, а и защото смятам, че една такава книга трябва да има във всеки дом и да бъде ползвана от всеки ученик, кандидат-студент или изобщо от студент...така де, в този ред на мисли колекцията от есета на Еко е едно мъничко съкровище, което може да бъде от полза по всяко време, ставайки на въпрос нещо за литературата.

Няма да коментирам всяка тема по отделно, а само ще вмъкна, че всяко едно есе отразява колко силна е страстта на автора съм литературата и с какво внимание той  е подбрал темите, изпипал ги е и е описал всичко, което е сметнал за нужно и полезно, а и от личен опит. Жалко само, че има цитирани произведения, които ги няма преведени на български, но да се надяваме това някой ден да се поправи и книгата да има цялостната полза от себе си.


Първото есе е лекция, четена на Фестивала на писателите в Мантуа през септември 2000 г. и се отнася до функциите на литературата. Това е и най-лесният за смилане текст от сборника, езикът е много по-лек и приятен, не задълбава чак толкова, както в другите теми и отваря очите на читателя си за предстоящите разисквания по различни въпроси във всяка една отделна глава.

Има един интересен прочит на "Рай" от Комедията на Данте Алигери, едно есе, което ако някой ден реша да се захвана с преподаване на литература, т.е. да избягам от малките дечица, с които работя от няколко години, то това есе определено ще е едно от основните, с които ще работя в часовете, в които се изучава Комедията.

"Портретът на художника като млад" (петото есе в сборника, което е на латински, но давам превода) ми беше една от най-интересните глави.
Умберто Еко обръща много обстойно внимание на манифеста, на парадоксите и афоризмите в определени произведения. Уайлд изглежда му е много на сърце, така да се каже, а ми допаднаха и възгледите върху някои части от "Хамлет", макар и само за малко.
Споменава се Орфей, Борхес, Енциклопедия Британика и няколко възгледа за "Дон Кихот", все имена и заглавия, които по един или друг начин са безценни за литературата, а Еко е успял да отдели внимание на всяко едно от тях, и за страха от влиянието...В другите есета се срещаме с Пруст, Бодлер, Стендал, като върху Пруст набляга основно в темата "За стила". 

Еко не е пропуснал Аристотел и Цицерон, както и подробно, но много внимателно представяне на няколко техники в литературата или по-точно за пространството на думите (денотация; подробно описание; изброяване; натрупване) и точно в тази част от сборника е много интересно как са представени чуждите текстове с превод на български, за да може сравненията да станат по-лесно и внимателно. А и бележките под линия са в голяма полза.

"Интелектуална ирония и нива на четене" е също една много интригуваща тема, която си заслужава дори по-обстойно обсъждане и разглеждане, а не просто едно есе, но авторът ни предоставя достатъчно, особено с онзи въпрос - Може ли да се чете "Божествена комедия", ако не се разбира аналогичното й послание? - спомням си, че подобна тема "дъвкахме" и "предъвкахме" в университета преди няколко години, но така и никой от колегите-студенти не стигна до отговор за себе си дали наистина разбира Комедията. Често казано иронията, насочена към автора, а не към текста беше най-осезаема.

В предпоследното есе пак можем да се върнем на първа тема, така че редом със силата на неистината да обходим пак функциите на литературата. А последната глава, естествено, е любимата ми, защото Умберто Еко разказва за себе си, за това какъв писател е...бил, какъв е сега и как всичко е започнало. Докато четях, ред поред и от тук, от там, намирах по нещо сходно с моите литературни издевателства - започваш нещо, повлияно от определена илюстрация, а след няколко глави, написаното отива по дяволите, пък и жанрът му е неопределим. Такъв бил случаят за Умберто Еко и някак след като прочетох това последно негово есе...стана ми по-приятно, по-близко. може би ще препрочета "Името на розата" скоро и ще погледна на автора с по-различно око, имайки предвид как той описва начина, по който пише.
 photo quotes_zpsmdkyosgk.png


  • - Началото отдавна
  • - Есеистът и разказвачът
  • - От къде се тръгва?
  • - Преди всичко да се създаде свят
  • - От света към стила
  • - Изключението на "Баудолино"
  • - Ограниченията и времето
  • - Как пиша
  • - Компютърът и писането
  • - Радостта и тъгата
  • - Писателят и читателят

Подозирам, че направих един малко по-обстоен поглед върху книгата, от колкото исках, но беше удоволствие да я прочета и да пиша ревюто.

___________________________________________________________
Още за книгата може да прочетете в "Изумен" "На по книга, две"







Четиридесет години кралица на съспенса - Мери Хигинс Кларк със "Смъртта носи маска за красота"

Последните няколко седмици се бях оставила изцяло да бъда погълната от криминалния жанр, трилъри и хоръри, които ме изправят на нокти и ме карат да чета още и още, и още. Но все мъже писатели. Мери Хигинс Кларк е една от онези жени-автори, които ме карат да вярвам, че дори и жена, може да е истински майстор на криминалето (точно, както и Агата Кристи). 
За първи път чета нещо от тази авторка и съм силно впечатлена от сила й, от начина, по който завръзва сюжета и изгражда героите си, а престъпленията или мистериите й са нещо, което наистина държи под напрежение до самия край. Съвършен Съспенс.

"Смъртта носи маска за красота" (БАРД, 2015) е сборник с разкази, поднесен по повод юбилея на Мери Хигинс Кларк - четиридесет годишната й писателска кариера. Десет новели с невероятни сюжетни линии, пленителни случаи и престъпни издеяния, мистерии и тайни, и загадъчна, лека романтика.

Първият разказ носи и името на самия сборник. Точно той потапя най-силно в целия стил на писане на Мери Х. Кларк, модната индустрия, проблемите с медиите, звездите и точно той е толкова объркващ в разгадаването на случая - дали манекенката е мъртва и кой е извършителят? На няколко пъти новелата подвежда с доказателствата и заподозрените и точно това е изключително вълнуващото...

"Гратисчията" е къс разказ, по-скоро написан за да създава много силно напрежение през цялото време, защото още от началото се знае кой нарушава правилата  и закона и какви последствия може да има, но до самия край читателят остава с едно тръпнещо усещане за разобличаването.

"Когато клонът се счупи" е една от онези загадъчни истории, битова и дори силно романтизирана, описваща мъките на една майка, болката и омразата, загубата й и обвиненията към другите и към самата нея, докато едно дете не й показва истината.

"Гласове в сандъка за въглища". Кошмарите са нещо ужасно, особено ако са кошмари, които навестяват човек всяка нощ в продължение на месеци. Тяхната тайна се крие в една зловеща история с фантастичен елемент...

"Маскарад в Кейп Код" е един от любимите ми разкази, леко в стила на Шерлок Холмс. Едно престъпление, извършено преди твърде много години, един липсващ свидетел и жена, която си бута носа на всякъде, но винаги й върви в разкриването на престъпленията...хмм, или може би по-скоро в стила на сериала за мис Фишър (без световната конспирация, но все пак с една такава конспирация за пари - много пари).

"Определено  е престъпление от страст" също ми е един много любим разказ от сборника на Мери Хигинс. Сюжетът се завърта около политици, един от които е бивш президент на Щатите, неговата обикновена съпруга - адвокат и едно убийство на жена, която върти конспирации за изнудване на богати...старци. В този разказ, както и в другите си личи силно колко голямо внимание обръща авторката на семейния живот на героите си, тяхната романтика, а именно заради това и силата им да се справят в напрегнати ситуации един за друг.

"Съседът" е новела, която вкарва читателя в живота на един сериен убиец, психопат, съвсем нормален привидно, спокоен за пред другите, дори притеснителен, но изключително умен и находчив, готов с алиби за всеки момент, но една грешка, заради притискащото го време, му проваля плана...

Един такъв провален план имаме и в последните четири разказа, като "Не сме ли се срещали и преди?" е силно засягащ психическите разстройства на серийните убийци...или пък за прераждането. Мери Кларк изгражда своите престъпници като гений, идеалните извършители, независимо от своите проблеми, плануващи до последния детайл и изпипващи всяка брънка много внимателно, но винаги, абсолютно винаги, докато през цялото време напрежението нараства неимуверно, в края, в последните няколко реда, в които разказът приключва, приключват и плановете на престъпника.

"Нещо странно се случва напоследък" е разказ за отмъщението и омразата, таени в продължение на петнайсет години. Едно отмъщение, също много внимателно планувано, подтиквано от болка и омраза към хора, които реално не би трябвало да са виновни, но с течение на обстоятелствата всеки, засегнат по такъв начин като главният герой-убиец, би си мислил същото.

"Издайническото мъркане" е единственият разказ в книгата, написан от първо лице, от герой, който иска да убие...баба си. Той планува различни варианти, обмисля, вади положителните и отрицателните страни, докато в крайна сметка идеята как да извърши всичко се появява от идеята на едно малко момченце, любител на Едгар Алан По. Котките можели да бъдат и страшни...

Направи ми голямо впечатление, както споменах и по-горе, че Мери Хигинс Кларк обръща специално внимание на семейните отношения, а всичките й главни герои са обикновени хора, които имат добри отношения с полицаи, следователи и детективи. Всичките й герои са интелигентни и находчиви, а всеки един от престъпниците й е хитър като лисица, но съдбата изиграва лоша шега точно в последния момент. И именно това е впечатляващото, цялото напрежение, което нараства постепенно до момента на кулминацията, от който всичко за престъплението се разкрива изведнъж.

Едно наистина напрегващо и изненадващо четиво, написано на много лек и приятен език, от който си личи, че Кларк е автор с класа.



translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *