~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2015-07-18

"Бъди ми приятел" - Юлия Спиридонова-Юлка (илюстратор: Пенко Гелев)

"Някога, много отдавна... Или пък не чак толкова, кой знае, имало едно жабче, което се почувствало нещастно в родното блато.
Един ден няколко жабчета забелязали, че всички са гладки и зелени, само едно било... Хм. Доста пъпчиво.
- Какво му е на това жабче?
- То е  от породата на краставите  жаби – отвърнали големите  жабоци.
- Пфу, крастава  жаба! Не искаме да си играем  с него – заквакали малките.
Краставото жабче се огледало във водата. Олеле, колко било грозно! Вместо гладко и лъскаво, цялото било на бучки и цицини. То се разплакало:
- Кой ще  си играе с мен?
- Никой.
- Добре! Щом никой не ме иска, ще замина.
Жабчето скочило на едно листо от водна лилия, после на второ, на трето и се озовало на твърда земя."

Юлия Спиридонова е една неверотяна българска авторка, а Пенко Гелев - чудесен илюстратор. И те двамата са създали една вълшебна книжка за деца, малки или големи, не е от значение, защото поуката от книжката може да бъде полезна за всеки един, прочел я.
А аз проявих огромен интерес към нея, защото би ми била много полезна в работата (пък и за дипломната ми разработка върху литературата за деца) и останах очарована от книжката. Текта е лек и достъпен, интересно представен и силно поучителен, който определено може да накара всяко дете да се замисли за това на кого иска да бъде приятел и какъв приятел да си търси, а илюстрациите са истинско вълшебство - така реалистични, толкова ярки и приятни. Но пък аз си обичам илюстрирани книги по принцип, затова и тази стана една от любимите ми (заедно с рисуваната книжката за уличният котарак Боб).

Мога да я чета многократно и не само за себе си, но и за децата, с които работя, и съм сигурна, че ще им бъде толкова интересна, колкото и на мен.

 Пътешествието на малкото краставо жабче, нежелано от никого, започва с неговата смела постъпка да поеме на път и да открие свой истински приятел. Срещата със самодивата, с таласъма, с триглавата ламя и на прага на Долната земя, после със Стопана от езерото, който прави най-добро впечатление...с ехото и с вятъра, с огнедишащия змей на Горната земя, показват на малкото жабче, че не е важна красотата, не е важно богатството, нито силата или властта, среща се с непостоянството и завистта, и не е от значение дали е Долната или Горната земя, щом на Средната има някой, който може да бъде истински приятел...И този приятел е в образа на горската вещица, която развълнувано признава, че наистина се нуждае от жабчето. Защото е краставо жабче, а те имат най-силната магия, такава от каквато вещицата се нуждае, за да може да помага на гората и на загубилите се в нея. А самата вещица всъщност е добра, което за децата, при които е въведена представата за злата вещица, би било също така полезно и поучително - външността е измамна, старите приказки не винаги са верни. Грозното жабче отркиа приятелство и любов при старата и грозна вещица, която всъщност е добра и милосърдна. И това е най-важното.

"Казваш, че съм ти нужен? Защо не си вземеш друга жаба? - пита малкото жабче, за да чуе най-сетне, че – …не ми трябва друга жаба. Трябва ми точно крастава жаба! В тях има най-силната магия."


Книга-игра типично по български - "Българ" от Неделчо Богданов

Знаете ли кой е Аспарух? А Българ? А Пешо Слепия, а...айде стига!

Не знам какво бих могла да напиша за тази книга, но определено ми беше като животоспасяваща доза...смях и забавление, след като бях приключила с "Домът на корпината" от Хоровиц (за Шерлок Холмс) и се радвам, че това малко четиво попадна в ръцете ми на последния Панаир на книгата в НДК. Идеята да взема книжката беше на брат ми и той самият (сигурно трябва да се съветвам и с него, докато пиша) разигра книгата три или четири път, лично аз два, защото първия път загубих от злия капитан (пък и имах сравнително малък екипаж - само шест души).


Но книгата е забавна и прият...трябва да я изиграя пак, трябва... Лека за четене и неусетно Главният Герой (тоест Ти; тоест ГГ; тоест Гого :D ) се впуска в приключението и става част от него. Минаването през страниците, епизод след епизод е вълнуващо и занимателно, шегите са често срещани, а загадките водят до още по-интересни събития. И нищо, че с решаването на проблемите в пиратското приключение на Гого, заедно с един кораб особняци, кой от кой по-странен и забавен (особено пък Куката - този ми стана любимец) са заложени съдбата на Несебър...и на целия свят, всъщност. Та добре, че е черният гларус, който прилича на гарван, но е черен гларус, пък и с помощта на Баба Кукуруз морското пътешествие е пълно...

А пък образите на героите, тези, които срещаме на различните острови, особено като Граф Монте Криско или Лейди Гага от острова с амазонките, и дори господин Грей (забавна закачка от автора - басът за това кой е чел Петдесетте нюанса и отмъщението към читателя, заради евентуално загубения бас, хахах), предизвикват постоянна усмивка, дори  и на някои моменти приключението да среща спънки и затруднения, изход винаги има...

Няма да издавам спойлери по играта, книгата определено си заслужава и то не веднъж да бъде четена и играна, защото пътят, по който може да се стигне до първия остров или до последния през приключенията по картата на Несебър, да се открие тайния епизод (внимавайте за него, защото е едно хвъркащо листче между страниците!), да се съберат парчетата от картата, могат да бъдат няколко и все различни.

Едно чудесно пиратско българско приключение от Неделчо Богданов хич не е за изпускане!


...трябва да я изиграя пак, трябва...






"Последно сбогом, драги ми Шерлок..." ["Домът на коприната" от Антъни Хоровиц]

Не знам до колко е известно отношението ми към разказите за Шерлок Холмс, изобщо към приключенията му, към самия му литературен образ. Той е един герой, който сякаш съществува в един магически свят, а едновременно с това проницателността, с която е надарен разобличава всичко и срива и най-малката капчица магичност, превръщайти фантастичното вълшебство в една още по-вълшебна реалност, но по един особено приятен и увлекателен начин, който изглежда толкова сложен и толкова елементарен едновременно. 

Накратко - това е любимият ми литературен образ. 

Незабравим, незаменим, неповторим. 

И сега може би дори още повече след като прочетох "Домът на коприната" от Антъни Хоровиц. Признавам, че се затрудних малко с четенето, но не защото имах проблеми със сюжета или с текста, а защото това беше едно истинско последно "сбогом" и всеки път, когато се намекнеше за това в книгата, сепринуждавах да я затвора и да си припомня някои по-стари разкази от сър Артър Конан Дойл, особено първите, когато Холмс и Уотсън се запознават...Има една приятна носталгия, сякаш описаните от сър Конан Дойл събития са нещо преживяно реално от читателя (или поне аз така ги възприемам)...
Трудничко ще е да изкарам това ревю достатъчно добро, за да изразя, че всъщност книгата на Антъни Хоровиц ми харесва. И то много. Авторът е успял да се отъвре от тежеста на века, в който пише, успял е правдоподобно да опише епохана на Холмс, визията на "Бейкър Стрийт", на Лондон и околията, усещането за мъгла и дъжд, отношението между героите, уважителните им обръщения, задругата им...не е пропуснато нищо, дори и мъничките, може би назебележим фрази, които героите - Шерлок, доктор Уотсън, Лестрейд си разменят - едни кратки фрази, които са като отличителни белези между тях и ги идентифицират като истинските им образи. 
Сюжетът пък е достатъчно сложен, оплетен, изпълнен с приключения и напрежение, с достатъчно имена на хора, забъркани в какви ли не събития и съдбата на всеки един, дори и на едно дете, е обвързана с всички останали и е от възможно най-голямото значение. В книгата се обръща голямо внимание на онези улични хлапета, които Шерлок Холмс ползва за проучванията си, и на които госпожа Хъдсън постоянно се ядосва и мъмри...за съжаление в книгата се описва един смъртен случай, който коренно променя Холмс. Завинаги. 
Трудно ми беше да възприема, че има всмешателство във времевата линия от разказите на сър Дойл, но с идеята на Хоровиц за текст, който доктор Уотсън е запечатил в сейф и е пожелал той да бъде отворен сто години след смъртта му, изглежда като една много добра и също правдоподобна идея, без да нарушава наистина времето, в което истинският автор и създател на Шерлок Холм е творил. 
Но най-трудно ми беше да възприема, че това всъщност е последният разказ, последният случай...не, не реално, но Уотсън пише за своя приятел, за Холмс, пише да пчеларя, в който видният детектив се е превърнал, пише за спокойния му живот в провинцията, пише...за последната цигулка, за спокойствието на детектива, открит в дома си...спомените на Джон Уотсън са толкова живи, толкова реалистични, точно като за биограф, описващ най-скандалния случай в живота и кариерата на своя най-добър приятел, несравнимият детектив.

Антъни Хоровиц успешно се справя с описанието на героите, не само главните, но и второстепенните, успешно представя загадъчният си домакин (който може би някои биха се досетили веднага, а най-вече пък, когато се споменава гара "Виктория" и еднократното зърване), решен на всяка цена да освободи Холмс от затвора, но и никога да не бъде разкрит...И по някакъв начин Уотсън му се доверява. А Майкрофт Холмс е с вързани ръце. Защото Домът на коприната не е обикновено място, не е обикновена организация...а едно нистина зволещо и противно свраталище на богати и известни, на лордове, генерали, учители, лекари, съдии, полицаи...и ако онзи човек от другата страна на масата, който нарече себе си престъпник, но престъпник, следващ неписани правила, който се възмущава именно от тази престъпност в Дома на коприната, е наистина Мориарти, то образът му може да бъде възприет дори като приятен...и действията му похвални.

Похвално е за Хоровиц, че се е справил с героите, с епохата, с конфликтите и развръзката, но да си призная - не бих желала да чета още нещо за Холмс, което не е написано от сър Дойл (е, освен онази поредица за детските години на Шерлок, но тези книги нямат нищо общо - ревю: Младият Холмс - Началото на легендата (Андрю Лейн)).

Хареса ми. Определено ми хареса. Може би не чак толкова сюжетът и изобщо, ама изобщо онзи миг, в който авторът се е осмелил да сложи край на живота на безсмъртния детектив, който сър Конан Дойл е съживил след срещата с Мориарти при водопада, заради страстта и интересите на читателите си. И това ме натъжава...

Хареса ми самата среща с Шерлок Холм, с доктор Джон Уотсън, уютът на Бейкър Стрийт 221Б...и споменът за всички други разкази от сър Артът Конан Дойл, споменът, че въпреки края на една измислена литуратурно-детективска кариера на един още по-измислен герой, той въпреки всичко ще липсва...

Шерлок Холмс е от онези литуратурни герои, които остават завинаги запомнени и завинаги така близки до читателите си.
И играта, веднъж започне ли, никога не свършва...



В Аз Чета също има ревю върху книгата.

translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *