~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2015-06-10

Ужасът от действителността и чудовищата в сънищата ни ("Отвъд стената на съня" - Х. Ф. Лъвкрафт)

Една от книгите, които взех от Пролетния базар в НДК и на която отделих доста внимание, не поради друго, а защото Лъвкрафт е “учителят“, “първият“ отворил вратите за хоръра и всяка една дума в разказите му заслужаваше специално внимание, за да се разтълкува, за да се разбере значението...

Първоначално обаче, още щом зачетох първия разказ от сборника "Отвъд стената на съня", носещ именно същото име, по някаква причина първата ми асоциация беше с Едгар Алан По, в последствие и дори със самият сър Артър Конан Дойл - двама автори, които много харесвам. Но и нищо чудно, все пак Лъвкрафт и По ги дели някакъв си половин век, плюс-минус. А сър Дойл...е, той е друг въпрос, просто криминалната нишка, която се простира в разказите на Лъвкрафт ми наподобява неговата логика.

Истината е, че сборникът ми създава противоречиво мнение, не мога да кажа, че харесах всеки един от разказите. Принципно обичам тази описателност, подобна на разтягането на локуми и детайлността като при Пушкин и Гогол, обичам картината да е толкова подробно описана с думи, че да мога да си я представя съвършено във въображението си и това именно харесвам в Лъвкрафт. Минусовата черта в разказите му е и също това - прекалената описателност в действията на героите му (ставането, обличането, разхождането - на някои места ми се струваше излишно), но все пак ще игнорирам това леко досадно усещане и ще обърна внимание на разказите, които обожавам и ме развълнуваха най-много. А именно първият разказ - "Отвъд стената на съня" - там има нещо, но и едновременно го няма, страхотна сюжетна линия. "Къщата" също се превърна в един от любимите ми разкази със своята типична пикантна искра, точно в стила на автора, описанието на мистериозните съновидения, невидимият враг, побеждаван накрая и разкриващ първата непреодолима действителност в света на Лъвкрафт. И сякаш като проход към следващия разказ - "Котките на Ултарк". Все пак щом има котки няма как да не го харесам, пък и разказът намеква за Древен Египет и силата на свещените, божествени котки...
След "В стените на Ерикс" нещо много специфично ми направи впечатление. лъвкрафт е почитател на фантастиката с приключения по чужди светове, на гущероподобните същества, които се появяват неведнъж в разказите му, както и на маймуноподобните с бяла козина - също носещи много специален символизъм.
"Обреченият Сарнат" - божествената роля в разказите на Лъвкрафт също е значима и често срещана, но и не само ролята на древните божества...в последствие и демоничните се проявяват.
"Артър Джърмин". Ето го. Онова бяло маймуноподобно създание, онази личност и тайната в сандъка на Артър Джърмън, докарала го до предприемането на драстични мерки...
"Гравюрата" е изпълнена със символика, с много символика. Или поне моя милост открива много от това...Все пак съм си символист по душа и откривам и в най-малкия елемент някакво определено значение, закодирано в текста, което може да остане дори скрито от някои читатели, но когато уловя подобна символичност, вече обръщам внимание само на този елемент.
"Звярът от пещерата" не ми остави особено впечатление, а дори го изчетох доста бързо и доста разсеяно, уви.
"Улицата" обаче се превърна в един много любим за мен разказ. Това плавно преминаване през епохите, година след година, поколение след поколение...Улицата е просто една малка уличка, но и тя има своето самосъзнание.
А "В криптата" препрочетох два пъти, тъй като още от началото ме улови с мистериозното си и на пръв поглед напълно обикновено развитие на нещата. Просто едно гробище, една крипта, един гробар...развоя на събитията беше напълно неочакван, все пак психиката изиграва лоши шеги, особено ако очакваш нещо ужасяващо, нещо свръхестедствено да се развилнее...Е, има си ги следите от това, но и следите от човешката глупост, безсрамност. Финалът беше покъртително вълнуващ и едновременно ужасяващ. Това определено е най-силният разказ за мен, но и този, която определено винаги ще свързвам с името на Лъвкрафт.
"Той" ми заприлича доста на някакво фентъзи, доста приятно при това, хах. Беше доста лек разказ, по мое мнение, в сравнение с предходния.
"Съновидения във вещерския дом" много ме изтормози. Не знам, цялото това Окултно, сънищата, привиденията, проклятията...краят си беше перфектен, но самото съдържание на разказа не ме грабна.
"Неназовимото" пък ме накара да осъзная още нещо за Лъвкрафт - обичам разказите му, в които има повече пряка реч. И ме накара да се замисля дали Лъвкрафт не е правил някакви експерименти със себе си, някакви проучвания и всъщност разказите му да съдържат реални събития и места (като дома на вещицата от предходния разказ), доукрасени с мистичност, магия, окултно и демонично...
"Краят на човечеството"  беше много силна фантастика за гибелта ни, може би намек за това, което някой ден наистина ни очаква, че Слънцето всъщност е врагът...
"Дебнещият страх" - няма да погледна повече в сенчестият ъгъл над камината вкъщи! Честно! Въпреки че очаквах подобен разказ като за накрая, с всичките му разнообрадни епизоди, героите - доста описателни в действията си...Все пак специалното отношение на автора към окултното не спира да се проявява, даже от време на време прекалено ярко. Както в разказа-бонус "Кошмарът в Дънуич". Цялото проследяване на историята, етап по етап, срещата с предшествениците, със заниманията им, изобщо с произхода, подсказваше, че ще си имаме работа с чудовище, с демон, с изчадие от пъкъла, но и всичките тези намеци в текста, водеха все по-напред и напред до края на разказа. Човекът, демонът, призованото...не е призовано наистина, а е близнакът...Поредната неочаквана развръзка.
 И в края на всичко това - напълно с основание Стивън Кинг се е "учил" от Лъвкрафт...


~ ~ ~ ~ ~
Още едно ревю в Книгоядец~

translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *