~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2015-06-04

По-остър от Червен и по-твърд от Златен: "Червен изгрев" от Пиърс Браун

Втората книга, заедно с "Фалшивият принц" , която взех по повод 23 април и трябва да призная, че "Червен изгрев" е и първата книга, чието резюме на задната корица не чета, а просто я харесах, не знам по какво, просто я харесах и я взех от промоцията. И сега й дойде времето. 
Честно, малко я поизмъчих тези дни, не защото я сравняват с "Игрите на глада" (не съм я чела, никой да не ме линчува!), знам за какво стана на въпрос, но по някакъв начин езикът на Пиърс Браун ми беше малко тегав, пък и историята не вървеше особено гладко. Всъщност беше обратното - плавно, съвсем ненатрапчиво, въпреки вулгаризмите и тягостните положения на главния герой - Дароу, някои ситуации до толкова биваха представяни на бързи обороти, че дори се замислях: "кърваво проклятие, кога пък се случи това?!" - типично в стила на героя. Няма я излишната описателност, както при Питър В. Брет, за което самият Брет трябва да си вземе поука от Браун за развой на история, обхващаща около две години нон-стоп но на такъв оборот, че в тези четиристотин и няколко страници нямаше нищо излишно и нищо пропуснато. 

Героите са ошлайфани, всеки с индивидуалния си нрав и специфична характеристика, всеки с особено държание, което постепенно от изумително противно или някак си свръх прекрасно се преобръща и гаднярът, чудовището може да ти стане любимец. Точно така - реално погледнато аз май си харесах всичките основни герои без особени изключения, просто всеки  е до толкова странен, едновременно ужасен, но и впечатляващ и изпъква по свой начин над останалите (особено пък Виещите, тези психари с техните вълчи кожи и воят - има нещо, напомнящо на някогашните български войски в тях). А и техните жаргони, постоянните подхвърляня, резкият диалог с остри грубости, които се възприемат често и като комплименти или само като шега, едни уникални литературни индивиди...И това са хубавите страни. Лошото е, че до двеста или двеста и някоя страница доста трудно напредвах с историята, просто не е достатъчно динамична за книга с такъв сюжет, но след като Дароу оглавява армия от връстници и се превръща в такъв главатар, който уважават и подкрепят, за който биха дали живота си, дори  и да знаят, че ако му останат верни, няма да получат никаква награда и почести, а това в тяхното Златно общество е недопустимо и непременно важно. Но всички те започват да приемат Дароу, Жътварят за свой водач, за свой идол, за бог, който сваля боговете от Олимп.
Буквално!
Имаме колонизиран Марс, разделение на йерархии, не една, а няколко във всеки съществен Цвят. Дароу е Червен, роб, слуга, миньор, който бива малтретиран и подтискан, гладува и страда, но е щастлив с Ео - съпругата му, а са само на шестнайсет. Докато не я убиват. И той преминава през ада, почти през ада в ръцете на един хирург, за да се превърне от мижаво човече в исполин, в грамада, в чудовище, носещо стоманени кости и златна коса на мястото на ръждивата, а червеният плам в очите му е заменен от златен. 
И идва първото му убийство. Първото му сприятеляване с враговете. А през цялото време той е воден от ярост и омраза, от жажда за мъст и злост срещу тези, в които самият той се  е превърнал и по външен вид и по маниер. Златен. 
Но той не е Златен. Червен е.
Повтаря това, не го забравя през цялото време, но постепенно открива, че и Златните на неговата възраст не са по-различни от другите Цветове, тези деца умират, за да получат позиции в обществото, да се издигнат, да бъдат уважавани и почитани. Да бъдат господари. И са готови на всичко. Докато Жътварят не променя възгледите им. Докато Жътварят Дароу не ги повежда по един нов път, на бунт, на война, която никога преди не  е водена и предприема действия, които биха ужасили всеки един Златен във Вселената. Обаче техните деца, на онези Златни господари му служат вярно. Той им отваря очите по съвсем нов начин и заедно с тях и той отваря своите очи за истината. Реално...всички са роби на йерархията. Докато не убият, не плячкосат, не измамят и тогава се изказват, тогава доказват, че са достойни да владеят светове и народи и битката от средновековна касапница се заменя от коприна и кристал. Но ръцете на всеки един вече са покрити с кръв и душите им са омърсени, гниещи, точно като душите на децата им.

Това е една доста поучителна книга, дори може да се възприеме като реалистична демонстрация в литературен вариант на това, което представлява и нашето общество, на това как се делим и кой над кого властва, кой с какви усилия трябва да се издига, за да бъде уважаван. 
Малко е жалко и малко тъжно, но макар и фантастична представа за космични войни далеч от унищожената Земя, книгата на Пиърс Браун е самата действителност на нашето съвремие. И съвсем към края си, в последните стотина страници книгата се превръща в нещо...разкошно, дори  и по малко болезнен за осъзнаване начин.
Всеки носи нещо Червено в себе си, но не всеки може да бъде Златен ако не даде нещо от себе си...дори било то и загърбване на рода, на принципите си, на морала си...доста болезнен за осъзнаване начин.

translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *