~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2014-07-24

Приказка за трите кедрови дръвчета


Една древна легенда разказва, как някога в прекрасните гори на Ливан се родили три кедрови дървета. Кедрите растат много много бавно, затова и тези три дървета прекарали векове наред в размисли за живота и смъртта, за природата и хората.

Те видели как на Ливанската земя дошли пратениците на цар Соломон и как след това в битките с асирийците тази земя била напоена с кръв. Те станали свидетели, как застават лице срещу лице заклети врагове - Иезавел и пророк Илия. По тяхно време била измислена азбуката. А животът продължавал, дните се изнизвали така, както преминаващите покрай тях кервани, натоварени с пъстри шарени платове.

Един ден трите кедъра решили да си поговорят за бъдещето и мечтите си.
- След всичко, което видях досега - казал първият - аз искам да се превърна в трон, в който да седи най-могъщият цар на земята!
- А аз искам да стана част от нещо такова, което ще успее навеки да преобрази Злото в Добро! - казал вторият кедър.
- Моето желание пък е - добавил третият, - всеки път, щом ме погледнат хората, да си спомнят за Бога.

Изнизали се още много години. И един ден най-после в гората се появили дървосекачи. Те отсекли кедровите дървета и ги нарязали на дървен материал. Всеки кедър до тогава си имал своето заветно желание. Но реалността не винаги се съобразява с онова, за което си мечтаем...

Така, от първото кедрово дърво направили обор, а от остатъците на дървесината му сковали малка ясла.

От второто дърво сглобили груба селска маса, която по-късно продали на търговеца на мебели.

Дървата от третото дърво не успели да продадат. Нарязали ги на дъски и ги оставили на съхранение в склада, намиращ се в близкия град.

Кедровите дървета горчиво роптаели срещу сполетялата ги съдба:
- Нашата дървесина беше толкова хубава, а никой не й намери достойно приложение... - оплаквали се те.

Времето продължавало да си минава. Веднъж, в една звездна нощ, някаква семейна двойка, търсейки си подслон до сутринта, решила да пренощува в обора, построен от дървесината на първия кедър. Жената била пред раждане. В онази нощ тя родила сина си и го сложила в яслата, върху мекото сено... И в същия миг кедърът разбрал, че мечтата му се е сбъднала:
Той послужил за опора на най-великия Цар на Земята!

След години, в един скромен селски дом, край масата, скована от дървесината на второто кедрово дърво, седнали хора. Преди да започнат да се хранят, един от тях произнесъл няколко думи пред хляба и виното, които били на масата... И тогава вторият кедър разбрал:
В същия миг той е послужил за опора не само на чашата с вино и чинията с хляба, но и на съюза между Човека и Божеството!

На следващия ден от две дъски, рендосани от третото кедрово дърво, сковали кръст. След няколко часа довели някакъв човек, целият покрит с рани и го забили с гвоздеи върху кръста... Виждайки какво се случва, третият кедър се ужасил от своята участ и започнал да проклина жестоката си съдба. Но не минали и три дни и той разбрал онова, което му била приготвила съдбата:
Човекът, който висял на кръста, станал Стожер за Света. Кръстът, скован от дървесината на този кедър, се превърнал от оръдие за изтезание в символ на тържеството...

Така се изпълнила съдбата и на трите ливански кедъра.
Както това винаги става с мечтите, желанията им се сбъднали! Но по съвсем друг начин от този, който те преди това си представяли...



   
Притча от Паулу Коелю                  




Какво е да си блогър... { един поглед над нещата }

~ До скоро не бях особено запозната с хаштаговете, макар че от време на време ползвах по някой, просто за разнообразие или по-скоро за да насоча себе си в един момент, така че да се ориентирам и да открия това, от което имам нужда - било то във Facebook или Twitter (още не съм ги пробвала в Google+, но и това ще се промени скоро).
Инициативата на хатаговете нараства, особено благодарение на фейсбук групата на Ади - Всички български блогъри на едно място, от където аз лично съм особено очарована, защото откривам нови  и нови страници, в които се помещават от интересни по-интересни "работи", всички поучителни и идейни постове. И докато човек следи блоговере, блогърите изобщо, разбира каква общност представляват те...не, представляваме ние е по-правилното.

В този случай инициативата започна от този таг - #‎my5blogs‬ (Пет любими блога? Как?), през който вече преминаха мнозина и събраха в една тема своите мъчителни пет любими блога (а някои дори лекичко нарушиха правилата и скупчиха на едно място по повече от пет ;] Но никой не се сърди). И това е едно продължение, едно развитие на таговете, които да съберат блогърите, да ни подтикнат да разберем себе си не просто като писатели или читатели едни на други, но и като...колеги, предполагам, в това виртуално измерение.
И точно затова сега се захванах със задачата, която от много дълго време обмислям  с насоченост "мемоар" и ще се опитам да разкажа своята история и историята на блога ми. Присъединявайки се внимателно към #‎bgbloggertalk


Блогът, в началото на този месец, навърши седем години, поне по мои изчисления от първата ми публикация и се бях замислила, правейки си една равносметка - Защо? Да, защо започнах блога, защо го поддържах и защо продължавам да го правя? Истината е, че първоначалната ми идея беше насочена към блог, където да споделям всичко, което съм писала от училище - есета, реферати, разработки на теми. Тази идея се роди от пламналата ми страст към писането и навлизането в нови среди, от гимназията и това, че исках да творя, а най-вече от форумните роул плей игри или още РП-та, към които имам влечения и до сега, макар и не толкова отчетливи.
Постепенно това прерасна в превъплащение в електронен дневник. Така го наричам и до днес, тъй като релано точно така изглеждаше - пишех за всичко, което ме вълнува, споделях свои мисли и терзания, разочарования, радости...общо взето наистина всичко. Но го правех не толкова за да бъда четена, не блогвах заради тези, които попадаха тук и си запълваха времето с безмислени теми за нещата от живота, а по-скоро за да освободя своя ум от тези неща, макар че повечето публикации прерастваха в иронични  икомични подхвърляния с честа жаргонна и сленг украса. Все пак може и да е било забавно...някога.
После историята беше друга, за тези седем години блогър претърпя доста промени - от такъм за училищни теми, за философски разсъждения, стигна до блог да снимки и до такъв за филми, музика и азиатска култура. Беше доста украсен и натруфен, доста бавен, в тъмни цветове и много искрящ, нямаше допълнителни страници, нямаше никакъв ред. Дори сега, когято си го припомням, малко се изненадвам от себе си, но всепак - нали темата на блога трява да си личи и по външния му вид. 
В крайна сметка постепенно го занемарявах, забравях да поствам, губех муза, от време на време публикувах някой свой разказ или антонация към поредица разкази с общ сюжет, които така и все още си стоят запаметени на една флашка, без да бъдат редактирани, но изтрити от тук. Ну знам, може би просто исках нещата в My_Life да изглеждат по различен начин...И се постарах да го направя. 

Докато не стана това, което е сега.

Една обща тема даде предвес над всичко останало, една мания и страст, любов към литературата, към авторите и издателствата, към езика и буквите и заради това допринесе филологияга, която завърших. И макар все още да откривам свои грешки, макар да мразя да редактирам това, което вече съм написала, защото ако го прочета то няма да ми хареса  ище се наложи да започна от начало, но тогава вече целият смисъл на публикацията ще се унищожи. Пък и никой не е съвършен, а аз искам да оставям белези в блогването си, по които след време или когато ми хрумне през няколко месеца да препрочитам стари публикации, да си напомням какво трябва и какво - не, какво има и какво липсва. 
И въпреки, че съм си казала: Този блог ще е за нещата от живота ми и в крайна сметка това са тези неща от живота - сферата на литературата, купчините книги, запознанствата с автори, с идатели, с художници на корици, с други блогъри, преводачи и редактори!
Старая се да го поддържам жив, да не забравям за съществуването му, защото забелязвам, че има хора, кито влизат и четат, които споделят свое мнение за книгите, за които аз съм споделила мнение (колкото и да са малко ревютата все още), защото виждам, че някои мои публикации са споделяни от други...и това ме прави щастлива, това ме мотивира и ми дава стимул да продължавам! Дори и да са само шепа онези, които четат постовете ми, достатъчно ми е и за мен е истинско удоволствие да споделям мнението си за литетарутара, от време на време да правя по някоя снимка, да следя новини за няко имои любими автори, за конкурси и така нататък и така нататък...

И знам, че не съм перфектният блогър, колкото и дълго да поддържам блог, знам, че има още какво да се желае, затова и често нанасям корекции по шаблона, вмъквам нови страници, притурки и подобни, опитвам се да бъда изчерпателна в постовете си, дори да вмъквам в тях изображения (за разкрасяване) и да пренареждам от време на време разположението на връзките, така че да ги направя по-лесни и достъпни. Защото всичко това е част от ангажимента на блогъра, част от страста, част от Общността, към която принадлежим...
И следя много други блогове (и влог канали от време на време), и черпя идеи от всички тях, и още и още, и още...защото работата на блогъра ще бъде постоянна. 
Нищо никога няма да е идеално, но важното е ти, който си блогър, да пишеш за това, което ти доставя удоволствие, защото в тази българска блог-общност има много читатели, които ще се радват именно на тези твои постове.



Като за завършек, подканвам всеки, който пожелае, да се включи в инициативата, тагвайки се с #‎bgbloggertalk‬, благодарение на Nina Haveheart's blog и Mannierox Blog


translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *