~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2014-01-28

За принцесата без титла

Песента на вълните, песента на вятъра, това успокояваше, вдъхваше чувство на истинска хармония, от каквато понякога тя се нуждаеше. Наричаха я дете все още, но нищо не разбираха, за повечето тя продължаваше да има детския разум, разбирания и възгледи, макар отдавна да не беше така, да бе загърбила повечето си детинщини и в действителност сега да се държеше като по-възрастна от повечето. Но пък имаше дете, което да й напомня къде се намира, от къде бе тръгнала и на къде отиваше.
С малкият русокос хлапак се познаваха от четири години, беше връхлетял на дребното драконидче пред един магазин за декоративни растения, от които момичето искаше да си вземе няколко по-специфични за да си забърка една от защитните отвари, някакви парещи и пушещи течности, с които се пазеше по пътищата, когато някой я доближеше. Тя също беше дете тогава, но само тогава. Сега детето беше останало момченцето до нея, което държеше дървената писалка и несръчно чертаеше по белите пергаменти, които Сахара беше подготвила специално за него. Листове, които сама беше изработила. И Питър им се разваше, понеже не беше виждал нищо по-бяло от това. Освен някои от нейните дрехи, но тя рядко комбинираше бялото с нещо друго, сякаш се боеше, че ще направи някаква грешка, ако предпочете този цвят за себе си.
- Опитай да направи тази малко по-обла, като колелце - обясняваше безумно нежно и внимателно, сякаш това русо момченце, което учеше буквите на общата азбука сега, беше по-скъпо съкровище и от зратните му коси или от очите в теменуговолилав цвят. Необикновени очи, изпълнени с безкрайно любопитство и  пакостливост. По погледа му Сахара можеше да разбере кога е намислил някаква беля, а Питър често имаше такива идеи. Но не му се сърдеше или ядосваше, както правеха други, той й беше наистина скъп, по-скъп на нея от всичко друго и всеки друг. Тя му беше помогнала да преодолее загубата на родителите си, а той й беше помогнал за друго, за да намери тя, онова момиченце тогава, мястото си в правилния свят...да бъде приета веднъж и завинаги от някого като съвсем обикновено същество, а не като зверче или демонче, каквито мисли пораждаха червените й очи и черната коса, а още повече гласът й...глас, с който понякога пееше. Поне тогава, а сега това се случваше толкова по-често. Сега тя дори бе търсена от някои, за да им разказва истории или да пее на децата им. За това й плащаха, а Сахара се радваше, че може да даде на някого усмивките и радоста от историите си, радваше се, когато виждаше чуждата радост. Това я стопляше. А още повече, когато това русо момченце беше щастливо, защото го обичаше.
- Така ли? - вълнуваше се от всяка нова буквичка, която драконидата му показваше, а и понеже му беше обещала, че ще го научи и на нейния роден език, той се вълнуваше още повече и нямаше търпение първо да изучи своя, после да изчете нейните книжки и тогава...винаги го убеждаваше, че за всичко има време, само му трябва търпение и такава бе уговорката им. Питър само трябваше да внимава  и да се старае, щом толкова много искаше. Поне нямаше да го пращат на друг вид училище или да му търсят друг учител, тя му беше достатъчна, щеше да го научи на всичко, което самата тя за три години в храма бе научила, а после и за още някоко извън...все пак и тя имаше още какво да учи. И сигурно затова гледаха на нея като на поредното дете. Но нищо не разбираха.
- Точн та-...
- Хей, принцесо! - прекъсна я и я подразни. Винаги се чувстваше така, когато се появяваше от нищото, нахлуваше в личното й пространство и говореше безочия. Този пират, който миналата година бяха спасили от заточение в някакъв зандан, Сахара дори не беше запомнила правилното име на селището, но капитанът на кораба, на "Тереза", познаваше този човек и държеше на него. Затова драконидата трябваше да направи услуга на Хайнек Крейг, за да освободят Рейв Дарм от белезниците. Толкова подкупни бяха хората, особено когато златото им биваше предлагано от млада драконида. Все едно тя се отказваше от него, но всъщност...о, въпросът беше много сложен. Не го разбираше още, обаче знаеше, че този Рейв я дразнеше. Искаше да му издере очите, само ако можеше.
- Пречиш ми - почти изсъска. Наскоро бе започнала да го прилага, това типично драконидско съскане, още малко и щеше да му свикне, само още малко, навярно, освен ако нози, който й се явяваше учител за последните два-три месеца, не беше изчезнал безследно, оставяйки всичките си чираци в неведение. Е, поне беше взела от него нещо ценно и важно, някои умения, които никой друг не би могъл да й ги предложи, сега само трябваше да ги осъвършенства  и може би някой ден наистина щеше да прилича на нормална драконида, нищо че не вярваше това да е възможно. Зависеше от чувствата й.
- Стига бе, принцесо, стига вися тук - намести се до нея, този човек с безбожно дълги плитки и разръфани дрехи. Винаги ходеше така облечен, винаги в като проядени от мишки панталони и намачкана риза, която само ако благоволеше да я потопи  и за миг дори в солента вода, пак щеше да изглежда по-изправена на раменете му. Поне всеки ден подменяше тези негови страно подбрани дрехи, все едно беше някаква нарочена визия. Но какво ли можеше да очаква Сахара от някой, скитащ по цели нощи из бардаците,  а през деня досаждаше на нея? Само ако можеше да му издере очите. Но не можеше...нямаше смелостта да го стори, нямаше силата, а и ако посмее дори, тогава...тогава как ще гледа на нея детето, което в момента особено ядосано гледаше Рейв. Дори Пирът му се дразнеше, но все пак за него Сахара беше...и тя не знаеше, но чувстваше, че както Питър е специален за нея, така и тя за него. Може би?
- Имаме работа, Рейв, моля те, остави ни намира - почти през стиснати зъби промълви и го изгледа мрачно, но това като че ли предизвика единствено неговото любопитство. Още не познаваше напълно психиката му, обаче знаеше, че никога не би намерила общ език с него. Дори да беше брилиянтен математик и стратег, беше си пират и й нахалстваше.
Сега отново.
Уви пръста си около един по-дълъг черен кичур, който падаше, неприбран от златните фиби, представляващи пеперуди с малки прозрачни кристалчета, които улавяха синия цвят на небето и преливащите сини нюанси на морето, докато корабът се движеше. От това Сахара настръхна и рязко избута ръкана му, изтръпна и стана внезапно от възглавниците си, тропвайки с крак.
- Напусни веднага! Напусни, Рейв, говоря сериозно! - изсаше...искаше...да му издере очите, не, искаше да го залее с щипещ прашец, едиин от химикалите й, от които щеше да го сърби лицето  и врата цели четири дни и нищо нямаше да му помогне, каквото  и да прилагаше. Искаше, само да й беше под ръка сега.
А той се изправи, дори когато Питър запротестира и го задърпа за ръкава с малките си ръчички. Мастилото се разсипа по масата и дори кучето, което спеше отдору залая раздразнено. Изправи се прекалено застрашително за драконидата, напомни й, по дяволите, напомни й...нейните някогашни притежатели...мислеше, че за седем-осем години ги  е забравила, обаче не беше.
Ужаси я. И потрепери, когато той вдигна ръцете си към нея. Очакваше...очакваше...не точно това...Рейв постави ръцете си на раменете й, когато тя стисна силно очи. Това я изненада, но следващите му думи я подразниха отново.

- Станеш ли на двайсет, принцесо, ще те направя своя жена, да знаеш - празвуча като закана, същинска закана, на която той се усмихваше арогантно и съвсем убедено сякаш до тогава оставаха не пет години, ами пет дни. Сахара не пропусна да се усмихне в отговор, но с насмешка, насилена, театрална насмешка.
- В някой друг живот можеш пак да си помечтаеш.
- О, бъди сигурна, че ще стане, ще те убедя в това.
- Рейв...ако беше поне с пет години по-млад, можеше и мъничко да си помисля, но когато стана на двадесет...до тогава обаче ти ще си станал на тридесет и пет - драконидата поклати глава и отблъсна наново ръцете му, точно когато един още по-ядосан вик ги застигна.
- Проклет пират, сега те пратих при тритоните! - червеното чудовище. Възрастната жена, но с алени коси и розови очи, жена-пират до мозъка на костите си, навигаторката и осиновителката на един от членовете на екипажа, едно нямо драконидско момче, а може би дори и явяваща се един вид като майка на самата Сахара, от както се бяха запознали. Най-близката на капитана, беше страшна, тази Алга! Страшна, определено, защото Рейв пребледня  и заотстъпва назад, когато я чу да се качва по стълбите.  - Я, не ми бягай! - изръмжа. За възрастта си от почти петдесет години имаше мощен глас и достатъчно нерви, за да не й личи колко време е вече по море, а всъщност цял живот.
- Ха! Стига сега, Алга, не може ли...
- Никакви уговорки! Кретен, скачай сам или съм те хвърлила!
- Ама той кораба се движи?!
Е, късно беше. Сахара само закри очите на Питър, когато детето дотича до нея, за да се скрие от гнева на червенокосото чудовище, когато навигаторката наистина събори Рейв зад борда, понеже досаждал...заслужаваше си го, в това нямаше съмнение, но поне можеше да плува. Драконидата се усмихна с доза благодарност и съчувствие на Алга, когато жената й махна с ръка за успокоени е и с русото дете се опряха на перилата.
- Рейв...може би десет години.
- Ккаво?! - онзи поне плуваше, да, нямаше и как, в открито море не се знаеше какво може да има, нищо че беше срещал всичко вече. Почти.
- Ако беше с десет години по-млад, тогава със сигурност щях да си помисля малко - сега поне имаше право да му се подиграва и надсмива повече, докато пиратът с плитките гонеше някое въже, висящо от кораба, че да се качи на време. До тогава...щеше да бъде обект на шегите на Сахара и момченцето. За урок. Тези дни щяха да се повтарят още дълго време...убедена беше в това.

Венчавка в хаос

- Ще млъкнете и за момент? Всички. - почти с отегчение правеше забележка, но кой ли му обръщаше внимание. Стоеше в центъра на малката зала, в една изоставена къща на края на градчето, на нещо като пиедестал, който някой от гостите сам беше сглобил.Стискаше дразнещата книга с молитви в ръцете си и се мръщеше на спорещите роднини. - Сериозно, остават само още няколко реда. - и сигурно до края на тези няколко реда щеше да започне да ги моли да млъкнат ако не искат да си тръгне от тук, но нямаше  да може и така да се оправи с тях. Най-проблемен се оказваше дългокосият рус мъж с мътнозелени, ронещ остри, но безстрастни думи по един от драконидите. Те винаги бяха така, още от детските си години и този, русият, Люи, никога не беше свикнал с обожанието на братовчедка му към синекосия с розовите очи. Бяха на една възраст, а Люи и братът, лилавокосият драконид със сини очи, който сега се правеше на сянка в ъгъла, бяха близки приятели, но що се отнасяше до братовчедката и бившия й вече годеник, нещата зарубяваха. Семейните проблеми и спорове отново почваха, но разликата с други подобни беше, че русият не се впечатляваше от съскането и ръмженето на Харука, само дето още не беше започнал да се прозява, когато високият с тъмносинята коса започна да точи нокти пред лицето му. Никога не го приемаше на сериозно. И това дразнеше наемника.
- Викни им, де. - подкани някой друг от страни и белокосият го погледна, спирайки кехлибарените си очи на нефритенозелените, скрити зад мъничките очила с телена рамка. - Няма да те чуят, ако си мърмориш под носа, а аз вече се дразня, Ян! - съскаше редом с драконида на няколко метра от тях, държащ под ръка руса жена със тъмносини очи. Аорин и Харука трябваше да се венчаят тайно, защото никой нямаше да разреши на поклонница, а още повече знахарка като нея, да се омъжи за драконид, явяващ се наемник и главорез на един от черните търговци с нелегално пребиваване в тази страна. Но кой ли им обръщаше внимание вече? Вече беше късно и тяхното забранено семейство щеше да стане факт...както след няколко месеца щеше да е факт и семейството на Янниз.
Той въздъхна и потърка челото си с пръсти. Нямаше никакво желание да се занимава с тях в момента, а спорът им идваше от идеята за обетите, които Харука и Аорин трябваше да си разменят по някаква стара традиция. Белокосият не искаше и да разбира значението им, макар да знаеше, че може би скоро и на него щеше да му се наложи. Аорин беше приготвила своя, обаче нейният...почти съпруг още не беше, а  и не искаше, затова Люи се дразнеше. Той беше биограф, хронологист и обичаше традициите повече от живота си. И техните спорове продължаваха с дни понякога, двамата се бяха тренирали взаимно все пак, именно това отегчаваше Янниз.

Но не само драконидът със зелените очи до него се дразнеше, той размахваше нервно опашка и ръмжеше като диво животно, а от другата страна на белокосият в белите дрехи стоеше момиче. Млада и красива, невинна и объркана, стискаща лакътя на своя годеник. Топлите й, бежови очи скачаха от единя на другия, и още по-объркано си разменяше погледи с Аорин. Но русата мълчеше, сякаш нищо от това не я засягаше. Поне си личеше, че й е все едно, обаче за братовчед й явно не беше така. Дори не обръщаше внимание на опитите на едни кестеняв младеж с множество плитки и пъстър поглед, който се опитваше да ги отдалечи един от друг на по-голямо разстояние. Геро винаги правеше такива опити, жалко, че рядко му се получаваха. Поне беше по-миролюбив от повечето.
- След малко си тръгваме, Маря. - успокой я нежно белокосият и се усмихна...усмивка, която драконидът до него, Махат, можеше да разтълкува като влюбена такава. Затова и се подсмихна високомерно.
- Следващите сте вие, да знаете! - прозвуча даже като заплаха, но Янниз отвърна на хищната му усмивка със своя такава. Махат се радваше, дори му личеше по блясъка в единственото му здраво око зад стъклата на очилата, че е така, от както белокосият беше започнал да се усмихва. Познаваха се от седемгодишни  и това беше за него като мана небесна.
- Но тогава ти ще ни венчаеш.
- Ха! Разбира се! Само си приключи ритуала сега, че вече ми писва! - изсъска пак и скръсти ядно ръце.- Хаджиме! Няма ли да се включиш, пясъците те взели?
Отговор не последва, само едно жужене или шум като от смачкани сухи листа. Лилавокосият изпрати един леден син поглед на опашатия Махат и го подмина, но той сякаш не стъпваше на пода, робата му не показваше да прави и една крачка. На това Янниз никога не облъщаше внимание или просто беше свикнал до толкова с неговите движения...с тях изобщо ,с всички тях, а и те самите се държаха с него повече от нормално. Всъщност бяха единствените, които се държаха нормално, сякаш беше...наистина просто човек, едни от тях, от тяхното семейство дори. Макар че то йне можеше да ги приема за такива, не му харесваше и вечно се мръщеше на подобни подхвърляния. То йпросто нямаше семейство. Те се наричаха побратими обаче. И се радваха на неговия годеж за кестенявокосата девойка, затова и му бяха обещали, че никога няма да ползват истинското му име пред нея, защото той и без това вече девет години се наричаше Янниз, а Кедър в техните спомени просто беше загинал. Така беше и най-правилното, и се съгласяваха.
- Сватба с мечове. Виж, Маря, какво не бива да допускаме на нашата. - държеше се с нея безумно нежно, макар да осъзнаваше, че чувствата не бяха напълно истински, че не можеше да я обича така, както тя обичаше него, все пак й даваше това, което тя пожелаеше. Онази любов, просто привъзраност от неговастрана, желание да бъде до някоя като нея и нищо повече. Малко измислена и фалшива, но поне тя беше благодарна и на това.
Мечовете наистина си бяха на мястото след миг, пред очите им, един към русия и един към синекосия. Хаджиме, той беше странно същество, Янниз отдавна му се беше чудил, но с него също така се разбираше най-добре, защото и двамата бяха лишени от чувствата си по еднакъв начин...Хаджиме обаче нямаше как да покаже дори раздвазнението си, по лицето му отсъстваха трептенията на различните изражения.
- Ще има повече цветя, нали? - а гласът й беше нежен, като очите й. Това му беше направило най-голямо впечатление преди време, когато се запозна с нея, когато срамежливото момиче беше донесло в работилницата му някакъв автоматичен нож на баща й, месният дървар, тогава очите й бяха останали в него, а той...Янниз хареса гласа й. Колко странни мигове бяха.
В края на краищата ги венча, онези двамата, какво друго можеше да направи, след като го бяха хванали в онзи цветарски магазин, докато избираше букет за годеницата си и едва ли не насила го бяха домъкнали до тук, някой сигурно беше казал ,че го отвличат, но бяха негови познати все пак. Поне Маря бяха довели доброволно...за жена свидетел, не че им трябваше друго. И Янниз беше благодарен, но вътре в себе си обаче, че не я бяха уплашили. Заради това беше склонен да се скара и дори пак да се хване за гушата с Махат. Не че не го правеха странно често, но поне техните все си бяха приятелски сбивания, отмъщения за неправилно изказване например. Случваха се такива работи. Никой не беше очаквам единствено това, че белокосият ще се сгоди, даже доброволно, по свое решение  и съвест,  и че ще иска да е плътно до момичето, което дори беше с две години по-малка от него. А беше толкова запленена, затова не биваше да знае нищо за него и миналото му, затова и другите шестима присъстващи в момента си мълчаха за всичко. Просто се радваха. А днешнитя ден...трябваше да бъде повече от радостен. Никой друг нямаше да разбере за тази сватба и за нейните свидетели.

Адът на улиците като лабиринти

Прекосяваше улицата. Мразеше този град, мразеше този свят, мразеше...всичко. Хората, сградите, разговорите, себе си...Беше просто едно момче, малко момче, преживяло твърде много за възрастта си, но не му личеше. Преглъщаше всичко, таеше всичко в себе си и подтискаше всичките си чувства, беше безразличен и напълно апатичен към заобикалащия го свят. Беше пораснал твърде бързо за да бъде наистина дете. Не можеше да приеме заповед от никого, не можеше да приеме съвет или молба, правеше каквото пожелае, но само когато го пожелаеше и то винаги, и само защото иначе му беше скучно, защото иначе трябваше пак да потърси...изход в чуждата омраза Онова бесило. Да, още усещаше паренето в тила си, макар да беше минала цяла година от тогава, от както летвата падна, от както краката му пропаднаха и жълтите му очи за последно преброиха лицата в бяло и главите, покрити с черни воали. Бяха траурни одежди, мрачни хора, цяло едно селище, изпращащи на сигурна смърт две десетгодишни деца. И го направиха с удоволствие...Но тогава той надхитри смъртта. А не биваше. Така му казваха, беше оцелял, въжето се бе скъсало точно в мига на пропадането.
Беше чул свистящата стрела, но не беше сигурен дали тя беше виновната за продължаването на неговото съществуване, не беше сигурен дали изобщо е била предназначена за това или е било случайност. А и не го интересуваше...но от тогава той повече не облече черната риза  и сивите панталонки. Насинен и мръсен, целият в драскотини, желаеше да избяга и да се върне може би у дома, макар да знаеше, че щеше да свърши пребит, не го интересуваше, после всичко щеше да мине, дори нямаше да помни, а щеше отново да се обвие в тишината и самотата, така както обичаше, така както беше правил до преди години...До преди да се превърне в това, което беше сега. Осъзнаваше сгрешения подход и неправилния начин на живот, но беше вече късно. Сега можеше само да бяга и да моли студът да го настигне по-бързо.
Но той беше стигнал до онази малка дървена ограда, бранеща царевичната нива, а мътните, почти безжизнени очи се опитваха да обхванат върха на камбанарията. Дъждът бодеше като иглички от лед, впиващи се в лицето му. А брадичката му трепереше. От яд, от необуздан гняв, самосъжаление и огорчение от самия себе си. Мразеше се, че е слаб, че е неспособен да отмъсти, мразеше се и че беше вършил всичко друго, което искаха от него. Мразеше, защото плачеше...за първи път.
 А Храмът. Белите одежди, помнеше ги толкова ясно, дори не искаше да е така. Помнеше онзи старец с шапката  и бастунчето, който го въведе вътре, на топло, далеч от държа навън и дори не го попита къде отива. Погрижи се за него, възвърна силите му, даде му нова надежда. Само ако момчето обаче можеше да я приеме. Беше невъзможно обаче. Кедър, тогава все още Кедър, просто искаше да избяга колкото се може по-далеч от всичко, да се скри е и да бъде сам...но не бе успял. Сега беше под крилото на възрастния свещеник, заобиколен от двете му жрици и се беше превърнал в част от храма. До ден днешен...сигурно?
Вече носеше бялото, вече държеше дългата си коса вързана, вече не се интересуваше от хазарта, от побоищата, от подмолните игри, от смъртта,  а само от книгите, но все пак понякога пак му се налагаше. Имаше ги децата, срещаха се онези, които го сочеха с пръст, защото косата му беше бяла досущ като снежинките, защото очите му бяха като топено злато, защото лицето му никога не показваше каквото  и да е изражение, никакво чувство. Защото вече не можеше. Дори болката не чувстваше,  а само паренето в белега от куката на врата си. Само това...Но пак беше в този град, вървеше по улиците, прекосяваше ги като сянка, преоблечена в бели одежди. Те искаха да стане проповедник един ден, може би трябваше, не знаеше, не беше сигурен, двоумеше се, но и не го интересуваше, ако така щеше да бъде оставен намира, да прави наистина каквото пожелае, без някой да крещи по него, без никой отново да иска нещо от него, да вдига ръка срещу него, щеше да го стори без дори да се замисля...Щеше. Все пак беше още дете с някакви смътни надежди.
Спокойствието на тъмната нощ, отредена за последни покупки, се разруши. Това същество се блъсна в него. Бягаше, ужасено, плачещо, не, изпаднало в истерия. Ранено. Защо ли, защо ли това породи нещо, някакво чувство у коравосърдечното момче? И Кедър пое рязко дъх, сякаш за първи път от години наред успяваше да почувства въздуха в дробовете си. Момиченцето с бледо лице, оцапано сякаш от сажди, с черна косица, сплетена на безумно дълга плитка, но разрошена, проскубана, с дрипавите дрешки, сякаш съставени от кръпки на парцалки. Просяче беше, но ранено просяче. Кръвта обливаше лицето й от дясната страна като ручейче, не спираше, а беше по-ярка и от червените й очи, червени като квърта й, червени и ужасени, очи които споделяха сякаш последните мигове от живота на това момиченце. Но тя беше уплашена и се беше сблъскала с момчето случайно, беше дребна  и крехка, едва държаща се на крака и това му напомни на него самия от преди година, когато той бягаше, но...други бяха неговите преследвачи. Чернокосото момиченце се отскубна от ръцете му, беше много по-малка от него и навярно не й оставаше много, но все пак те бяха решили да я довършат.
Крясъкът. Викът някъде от задната алея. Изцвилиха и коне, а Кедър ги позна, конете на каруцата, с която трябваше да се върне обратно в храма, по пътя извън столицата, извън този така противен му град. Сега щеше да го намрази още повече. Кръвта на драконидското дете беше останала по ръцете му и това, именно това сякаш за миг го уплаши. Не беше се плашил никога, от нищо и никого, не, приемаше всичко с високомерие или безразличие, обаче сега...Още някой се блъсна в него, събори чантата от рамото му  и разпиля червените ябълки, които беше намерил така трудно по пазара, заради онова така желано лекарство от неговия ментор в храма, свещеникът, дал му покрив, стая и библиотеката си изцяло и само на него. Това лекарство можеше да излекува белокосото момче, до такъв извод бяха стигнали лечителките. Съвсем скоро. Подразни го обаче, така безумно го подразни, че не усети кога се беше обърнал след двамата мъже, тъкмо стигащи бягащото момиченце, препъващо се по улицата. Сграбчиха я за ръчичките като грабливи птици и независимо от писъкът й, те я надвиката, изкрещяха й да мълчи, стреснаха я, а единя разтресе раменете й, за да спре да пищи, макар сълзите й да продължаваха са обливат оцветеното в червено личице. И Кедър, в онзи момент Кедър забрави за ябълките, за конете, за храма, за себе си...
Кожена торбичка с тънко шнурче падна в краката им. И златните монети заляха улицата като лъскава локва, преди да бъдат събрани с треперещите и нетърпеливи ръце на единя от двамата.
Час по късно белокосото дете подаваше ръка на ридаещото момиченце, докато всичко около тях се обвиваше в пламъци. Беше се наложило да стори нещо неприемливо навярно за повечето, беше се наложило да нападне един от стражите, които като часовои обикаляха по улиците, само защото онзи не му обърна внимание, когато той съобщи за нападението над дете. За момент беше сметнал, че е необходимо, обаче беше сбъркал. Кой обръщаше внимание на едно момченце в бели дрехи, момченце с бяла коса и очи, които не подсказваха никакви други чувства, освен...гняв и жажда за мъст, дори да бяха някак странно топло жълти? Това съществуваше у него от много дълго време, макар да го подтискаше в себе си, този път излезе наяве и беше дошъл моментът да го покаже и на заслужилите се. Поне не вярваше да е наранил онзи войник много серизоно, той порсто искаше пушката му. Онзи му беше говорил за наказание от магьосниците, но Кедър беше виждал магията и не вярваше в нея, независимо от фактите, просто отбягваше истината, защото така се чувстваше по-спокоен, по-истински. Магията беше шарлатанство. Така твърдеше и доказваше други теории, с които надделяваше...Отново. Сега пак. Едно сребърно острие на бръснач беше много по-голямо доказателство за сила, от колкото някаква магическа захлаха, а и белокосото дете не се интересуваше...нищо не можеше да го уплаши. Никога вече.
- Искаш ли да живееш? - беше странна реплика. Не знаше от къде му беше хрумлана, но просто се отрони от устните му, докато разпиляната бяла коса попиваше от кървавите дири по пода на барачката, малка схлупена постройка на пристанището. Краищата на кичурите му се потапяха в червената локва, стичаща се от огнестрелната дупка, колкото орех, в челото не един от мъжете, онзи държащ тесла, когато Кедър беше нахлул и това бе първото нещо, което стори щом го видя. Казваха че крадците не се нуждаят от палеца си, за да джебчийстват и навярно това беше идеята на онзи, идеята да отреже пръстите на момиченцето, да я осакати. Сякаш не им беше достатъчно другото?
Отдавна не беше чувствал топлината на чуждия ужас в очите им, отдавна не беше изпитвал задоволството от това да...отнема нечий живот. Това го правеше спокоен.
Още държеше пушката, а четиримата бяха мъртви, още държеше пушката с една ръка и подаваше другата на момиченцето с червените очи и отрязаната черна коса. Плитката й гореше, беше се запалила. Беше негова грешка, осъзнаваше я, макар отново да беше странно за някой с неговите липсващи чувства и забулен разум. Грешката, че запали колибата преди да влезе, но го беше сторил инстинктивно, знаейки, че ще приключи с престъпниците преди всичко останало, но не беше и предположил, че това драконидче ще бъде оковано...Ръцете й, ожулени от стоманата на оковите, глезените й, вратлето...Какво й бяха сторили? А тя само плачеше, сякаш нямаше сили за друго. По-рано беше изпищяла. Веднъж? Или два пъти? Но само това. Не беше молила, не беше крещяла, не беше...отронила дума. Сякаш я беше страх, че ако го стори, ще бъде наказана. Но те не й ли бяха причинили болка? А тя мълчеше. Твърде уплашена. Затова се беше принудил да стреля по оковите, за да ги разбие, затова  и се беше принудил да отреже горящата плитка с бръснача, преди огънят да погуби и лицето й още повече, допълвайки това, което вече й беше сторено.
Проклети да бяха!
Но белокосият беше отмъстил. И сега беше удовлетворен, протегнал ръка към момиченцето, очакваше я, обаче щеше да я остави безкрупулно, ако тя не пожелаеше, ако отхвърлеше неговото спонтанно предложение. За първи и последен път, се зарече тогава, след като тя хвана ръката му и му позволи да я изправи на крака, а след това да я изведе навът, докато дървесината някъде назад, зад тях, се сриваще в пламъците  и поглъщаше четирите тела на нейните малтретатори. Прегърна я, за да скрие раненото личице и уплашените очи от дима и овъглените останки. Някак това сякаш беше съжаление.
Тя беше проговорила чак на третия ден. Беше я завел в храма, беше говорил, за първи път, съвсем сериозно със свещеника, беше получил благосклонността му и се беше погрижил за момиченцето. Но тя не приемаше нищо, нито храната, нито водата или чайовете, нито билките и лекарствата, нито превръзките за раните си, или пък новите дрехи. Стоеше в ъгъла на стаята, която жриците отредиха за нея, свила се почти на кълбо и тихичко ридаеше, а когато някой влезеше при нея, тя започваше да трепери от страх. Сигурно мислеше, че ще я накажат, за дето беше дребна джебчийка, принудена с обезобразяването си да предизвиква съчувдтвие и да краде повече. Беше разбрала обратното много след това обаче. Само на Кедър беше позволила да почисти раната на лицето й ден по-късно, преди да се бе възпалила, зейнала прорезна линия, достатъчно дълбока за да остави вечев белег. Но не беше само на лицето, а се простираше  и по вратлето й, като разклонението на стебло, на бодлива клонка...от камшик с три ремъка, странно нараняване. Но той никога нямаше да разбере какво  е това, тя, това момиченце, което на третия ден проговори, и се нарече Сахара, никога нямаше да му сподели какво бе оставило този белег върху нея. Тя искаше да го забрави...уви, не можеше, споменът вечно щеше да цари в съзнанието й, в кошмарите й. Те бяха останали единствените, дори и години след това.
Дори  и години след това той  пак я пазеше, държеше я за ръчичка, прекосявайки улиците и я наричаше своя сестра. Години след това не оставяше ненаказано никого, посмял да застане пред Сахара, да каже нещо против нея или да я посочи с пръст дори. В тези години той често се прибираше с дрехи, нашарени от  червено, но не винаги само негово червено багрило, надявайки се че някой ден би усетил и изпитал болката, която тя беше чувствала. Години след това тя се усмихваше, а и той също. Щастливо и безглижно. Години след това тя поиска да притежава още по-голяма свобода, защото вече бе станала уверена и смела, за първи път в малкия си живот и дори като дете го постигна, с едно елементарно бягство, това беше нейнитя смисъл, а той не й попречи...все още търсеше смисъла за себе си. Дълги години...

Пиратската дъщеря и Наследственият син [дъщерята на Хавел и синът на Янниз]

Този трясък, този болезнен крясък на стъклени звънчета, ударени от отворената със сила врата...а, той знаеше какво значи това, знаеше, че не носи нищо добро, никога не носеше, особено щом беше толкова рано сутринта и с шумът нахлуваше и морски бриз. Тя...
- Къде си мислиш, че се намираш, момиче?! - звънчетата още не се бяха успокоили, когато съскащият драконидски тембър посрещна очарователно развълнувания момичешки смях.
- И аз се радвам да те видя, чичо Махат! - тропот на тежки ботуши. Господи, тя никога не носеше нещо по неин номер, никога и беше толкова дразнещо.
- Ще ти острижа цялата косица, хю Челзи, и ще я продам на черния пазар! Чуваш ли ме? Къде тръгна?! - а търговецът винаги й се ядосваше, повече от колкото на всеки друг, та тя си позволяваше толкова много, все едно драконидският дом беше неин. Само че не, но това носещо морска сол със себе си същество винаги си намираше оправдание, понеже баща й беше едноок, а пък и самият драконид, който все така крещеше по нея. А и по него...
- Стига си се мотаел, господин Сърдитко! - повторното нахлуване, повторно тресната врата и тропащи като копита ботуши. Той не искаше изобщо да я поглежда, стоеше с гръб на бюрото си и си сглобяваше новата придобивка, някакъв джобен часовник, по поръчка на едни от лордовете.
- Остави ме намира. - тросна й се и стисна зъби, за да не каже нещо повече, само че така или иначе на нея не й пукаше...Никога.
- Сърдитко! Вдигай си задника и идвай, ще чупят бутилки със скъп ром и мента в новия корпус на "Тереза Втора", Питър Крейк-Лаг ще е ръководител новата експедиция до Далечните острови! Хайде, хайде, не ме карай насила да те извличам от тук! - говореше сериозно, но все пак се смееше почти при всяка дума. Имаше жестока жизненост, това момиче...
Той въздъхна дълбоко и се обърна рязко, заедно със стола си, за да срещне онези тъмносини очи, които винаги блестяха някак прекалено хитро и лукаво, самата тя винаги се гмуркаше с главата надолу в каквато и да е щуротия. От както я познаваше, все му навличаше бели, а той искаше само да е примерен и достоен за уважение. Само искаше обаче.
- Божичко, какво си облякла? - едва ли не щеше да изпадне в истерия, а усмивката й се разшири победоносно, май беше постигнала желания ефект да види тези негови вечно спокойни кехлибарени очи изпълнени с ужас.
Малката петнадесетгодишна пиратска дъщеря отметна рошавата си, златисторуса коса назад и се завъртя в пирует около себе си, прихнала искрено и някак плашещо чаровно.
- Това...това от ветрилото на Махат ли е?
- Аха! Хубаво е нали? Като се оплакваш все, че не нося нормални дрехи, ето, това е нормално.
- Откраднала си голямото ветрило на Махат...и си го превърнала във... - опита да си поеме въздух, преди да му се е завило свят. Не, не можеше, как беше възможно, та тя беше по-голямо бедствие и от баща си, минаващ през казината. Кога беше отмъкнала ветрилото?
Само две години по-малка беше и все пак го пращаше винаги в шок, когато се появеше на вратата с гръм и трясък, добре че не носеше и мълнии със себе си поне. Само ухание на сол и корали, по дяволите. Добре и че Махат недовиждаше напълно.
- Корсет е! Хайде, за последно ти казвам да тръгваш доброволно!

- Чакай, Челзи, аз...аз още не съм...
Какъв ли смисъл имаше всичко това? Никога не можеше да се справи, беше същинската противоположност на своя баща и затова все още беше тук, нали? По-далече от него и от неговия апатичен свят, макар че и той се показваше в друга светлина от време на време, да, от време на време...и съвсем рядко. А казваха, че му е одрал кожата. Да, друг път. Той никога нямаше да се възприеме така, беше растял достатъчно дълго време под грижите на...един едноок драконид и неговата група смахнати изобретатели на нещо си, все едно...А после и тази му се беше набъркала в живота. Но той пък беше същия като баща си и в едно друго отношение, никога не се притесняваше, че някой ще го хване за ръката и винаги, абсолютно винаги подаваше своята...Нищо, че все го предупреждаваха, русокоската постоняно надделяваше.
- Къде хукнахте? - вярно, забравяше понякога, че именно този драконид беше по-отговорен от баща му и по-загрижен също така, но той май беше свикнал, вече цял живот се занимаваше с деца, които не са негови. Беше нормално да вика така по всеки, влизащ и излизащ от дома му, от магазина му, а дори и понякога се нахвърляше на бой, на което момчето се смееше искрено...никога никой не си патеше достатъчно, че да си вземе поука. Дори и самитя той, дори и когато трябваше да се сбогува с няколко дълги бели кичура. Но не помнеше вече кой от познатите му връсници беше изсипал пчелен мед върху главата му докато спи.
- До скоро, чичо Махат!
-  Не искам да те виждам повече! И пак ли ще го водиш някъде, хю Челзи? Само да видя аз баща ти, хубаво ще си поговорим с него...
Гривата от  снежнобели кичури се извъртя в дъга и момчето спря на прага, усмихвайки се загадъчно. Досущ като баща си. Той знаеше, че прилича на него и глупак би познал, че наистина му беше одрал кожата. Тази бяла коса и тези златисти очи, и лицето, и някои маниери, а и дрехите... Поне това момче обичаше да смесва черното и бялото, така се харесваше повече.
- Добре, добре, изчезвайте. - примирие, придружавано от тежка въздишка и присвити зелени очи, обрамнечи с бръчици. Да. Винаги го постигаше, когато погледнеше така драконида. Извъртя се на пети и се ухили заговорнически на русокосата младши-пиратка, имитирайки до някъде нейното постоянно усмихнато лице. - И Инназ, да знаеш, ще кажа на баща ти, че не си се прибирал цяла нощ! - момчето пак се усмихна, сви радушно рамене и хукна след момичето надолу по улицата...нека се опиташе да му каже нещо, баща му, щеше да срещне същия инат и хаплива логика. Бяха прекалено еднакви. Прекалено...

translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *