~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2013-08-21

Скитащият творец

   Художникът подхвана здраво твърдата плоскост, голяма колкото улична плочка от тротоарите, с прикрепени върху нея листове. Рисуваше само така, още от както беше загубил старите си скицници, а вече никъде не можеше да намери същите. Светът се променяше, твърде бързо и твърде не навреме. За някой като него това беше тежък и труден период. Мъчително време, от което зависеше животът на много. Не и неговият.
   Той, човекът без чувства, човекът със спящо сърце, биещо лениво и тихо, едва усетно. Само очите му подсказваха за животът в него. Очи от топъл кехлибар, толкова жълти и толкова ясни, като разтопено злато. Два неземни ириса, които поглъщаха света в своите дебри, дълбоко в себе си. Бяха така живи, така чисти и искрени, а горящото любопитство в тях бе като на малко дете, опознаващо света, постоянно и никога не се променяха, никога не трепваха. Вечно.
   Слабата му, крехка ръка, подхванала внимателно писалката и се плъзна с фино движение, а мастилото пропи с първата щриха в листа. Още едно такова движение, писецът отново се плъзна леко, концентрирано, досущ от ръката на майстор. Той можеше да рисува всичко, абсолютно всичко, но без лица. Човешките лица винаги му бяха убягвали и само веднъж бе посмял да рисува такова. И в онзи единствен път беше превъплътил своята обикновена скица в творение, което с времето се наложи като нещо страшно, нещо зловещо. Творение всяващо ужас и носещо със съществуването си кошмари. Макар тя да беше красива, девойката от рисунката му...
   Младежът, беше млад, да, много млад за тази работа, но и самият той никога не се бе учил да рисува. Всичко, което създаваше върху хартията, беше нещо, което извираше от нямото му сърце, от волната, изтерзана душа.
   Беше седнал на сянка под едно ябълково дърво. Обичаше ябълките повече от живота. А и как иначе? Този художник с коси от снежни перли, бели, сияйни, с каквито се беше родил, отдавна не знаеше какво всъщност е животът, отдавна беше загубил смисъл в това да съществува, а единственото, което все още държеше съзнанието му и го подтикваше да върви напред, беше любовта му именно към ябълките. И птиците.
   А най-любимите му бяха гарваните. Те му напомняха за нея...Онази, която някога бе опитал да рисува, онази с очи на феникс. Наричаха я дракон, защото във вените й течела кръвта на древните дракони. Една нация от същества, отдавна избити от простите хора, срещу които дори магьосниците не можели да се изправят, защото били дали клетва. Клетвата, която ги беше прокудила от света на нормалните...А всъщност те бяха нормалните. За белокосия това беше смешно, но и трагично. Беше такова, само защото хората го наричаха така, но той не познаваше трагедията, той нямаше чувства и не знаеше как би могъл да ги изрази. Съзнанието му съхраняваше думи, термини, описания, причинители, но нищо истинско, нищо реално почувствано. Само омраза. Да, омразата. Нея познаваше до болка, такава болка, която го превръщаше в създание, желаещо огън и гибел навсякъде. Природата възкръсва от огъня, му беше казала някога принцесата с драконово сърце и той й беше повярва.
   Разбира се, че беше, все пак тя го бе научила да се усмихва.
   Още една линия, съвършена, така внимателна, сякаш рисува върху стъкло с игла. Мастилото от писалката пасваше на твърдата хартия все едно беше създадено специално за да се отбелязва върху нея по един специален начин. В следващия момент младежът превъртя въпросната писалка и я улови с другата си ръка. Той можеше да рисува и с двете, и рисуваше еднакво прекрасно. Хората му се възхищаваха. Същите онези хора, които бяха отнели мечтата му, породила се изведнъж в един стар хан, докато наблюдаваше в далечния ъгъл един странник, особняк с рошава зелена коса да си говори сам. По-късно разбра за онзи, че беше не луд, както го наричаха, а необикновен, мъдър и впечатляваш. Младеж на неговите години, но господар на магията, покровител на земята и гадинките. Лудият магьосник, разговарящ с животните. Беше тръгнал с него, беше преоткрил нов свят, беше си създал мечта...и я беше загубил.
   Една тежка въздишка се откъсна от устните на белокосия. Седеше отпуснат под дървото, опрял плоскостта с листовете на коленете си и рисуваше. Щеше да рисува до края на дните си. Защото беше син на самодива. Щеше да търси нова мечта, защото и без това си нямаше нищо. Само силата си, само любопитството си. Птицата, която рисуваше литна в същия момент, в който отново смени ръката си. А подире си остави черта от блестящ прашец, сияещ във всичките цветове на дъгата. Това накара белокосият да се усмихне топло, щастливо и очаровано. А когато прашецът попада по гъстата, свежа тревичка под дървото от другата страна на прашния път, там израснаха мигновено къпини. Магията още бе жива. Но хората се бояха, затова и той вървеше, скиташе от град на град, от местност на местност и не спираше никога, не и за повече от ден или два. Вървеше и търсеше, макар и да не знаеше какво, щеше да продължава да търси, каквото и да е, което да му напомни, че някъде има такива като него, но и те се крият от света.
   Някога мечтаеше да разговаря с животните, досущ като онзи зеленокос, който го беше посочил в хана, крещейки му, сякаш бе сторил нещо непростимо. Но онзи си беше такъв и затова Янниз се възхищаваше. Онзи беше своеволен, безгрижен, обичан от всички животни, макар и да всяваше страх сред другите, имаше си животните и те си имаха него.
   Янниз, младежът с белите коси и бледото лице, с очите от кехлибар, художникът, се изправи бавно и лениво. Изтупа белите дрехи и закрачи през тревата към пътя, но не я смачкваше с крака. Обувките му не оставяха никаква следа, не напомняха за неговото съществуване, за присъствието му.
   Той беше магьосник все пак, повече или по-малко, той беше Кедър. Това беше име, което му бяха дали в деня, в който го бяха открили, безмълвното бебе под стария кедър в градината на възрастната вдовица. Тя го беше нарекла така, посвещавайки му ориста на божественото дърво, дървото на вечността, на здравето, на Всевишния. Дърво с тънки иглички в бяло и зелено. Бяло и зелено бяха цветовете на магията му, крехки сияния, които се увиваха около китките му подобно на окови всеки път щом освободеше своята магия. И само сивите ръкавици и дългите ръкави можеха да крият тези блестящи символи от чуждите погледи.
   Най-сетне стъпи на прашния път, водещ в едната си посока към големия град, а в другата – към хълмовете, където много от вълшебните птици свиваха своите гнезда. Там щеше да отиде, безшумно да застане отново под някоя ябълка и да рисува. Отново щеше да си спомня миналото, което така мразеше, миналото, което страстно желаеше да забрави, но не можеше. Все, все изплуваха спомени, едни или други, разнообразни и понякога го влудяваха, понякога го болеше, а понякога го караха да се смее. Янниз, който не знаеше да се смее докато не се запозна с нея. Нея нямаше да забрави, нямаше и да пожелае да забрави. Момичето с очи на феникс.
   Лицето й се появи пред жълтите очи в момента, в който закрачи нататък по пътя, напред към вълшебните птици. В града нямаше да се върне, нямаше да мине отново от там и да прекосява сенките като призрак, от безпокойство, че някой ще започне да сочи дългите му бели кичури и да го клевети. Не, че щяха да сбъркат. Той беше магьосник, все пак. И този магьосник за момент спря, минал едва три-четири крачки и се приведе бавно, а в момента, в който допря бледата си длан до пясъка, земята се разтвори. Дупка, голяма колкото кошница погълна подадената й плоча с листовете и веднага след това се затвори, пропукващо, както пукат клоните в огнището. Земята му се подчиняваше, а той беше всеотдаен, беше й обещал някой ден да стане част от нея и тя го чакаше. Земята под краката му щеше да го чака вечно. Но жалко, че другата не можеше да го чака. Той все още я виждаше пред себе си, момиченцето с четири години по-малко от него, с коси от камък оникс, буйни и вихрени и очи, блестящи и живи, наподобяващи жарките въглени...и лице от порцелан. Беше красиво момиченце, макар и тъмният белег, подобен на бодлива тел, обрамчващ дясната част на малкото й лице и спускащ се по гушката й, криещ се там някъде, под яката на плътната рокличка. Беше красива. Беше му сестра. И другите я обичаха повече, от колкото той заслужаваше.
   Виждаше я пред себе си по средата на зимата. А зимата всъщност се беше появила внезапно, дошла от съседния край на света, където беше вечната зима и където живееха създанията с ледени лица и празни кухини на мястото на очите. Тогава беше видял своята Сахара за последно, тогава я беше и видял за първи път, от както преди седем години се бяха разделили. А тя му липсваше. Макар да беше създание, оплювано от другите, момиче родено със знанията за магията и силата да я управлява без да се нуждае от учител, тя не го беше плашила никога, а напротив...Тя го беше научила какво е усмивката и как да може да я прилага върху себе си, и от тогава, сега си спомняше още по-ясно, че от тогава рядко допускаше усмивката му да си отиде. Защото й бе обещал.
   Белокосият разтърси глава и вдигна поглед нагоре към небосвода, отдавна вече не син, тюркоазен, ами зелен като брашлян, върху който той виждаше всичко. Дори и сега, когато денят беше в своя апогей, когато Слънцето гореше непоносимо ослепително, Янниз отново виждаше звездите, съзвездията, кометите, прелитащи в разнообрази посоки. Той виждаше и чуваше дори птиците, които с гласовете си караха дърветата да раждат още и още плодове, постоянно, неспирно. Тези гласове го успокояваха, те му вдъхваха надежда, че не е сам и че има други като него, които също чуват тези магични песни.
   Щеше да върви нататък, след далечните вълшебни гласове, които вятърът му носеше и вплиташе в косите му, докато си играеше с тях пакостливо, щеше да върви и да търси. Щеше да се надява някой да открие картините му под земята, защото само друг вълшебник можеше да стори това и щеше да ги познае, щеше да различи неговите творения и да му съобщи. Или просто растенията щяха да му предадат съобщението, или водата, или самият вятър, който никога не го изоставяше. Щеше...А сега отново се усмихна и пъхна ръце дълбоко в джобовете си. Щеше да стигне в края на пътя привечер, когато звездите започнеха да пеят своя песен и да го приспиват. Само те можеха да сторят това, само те и той им беше благодарен. Защото знаеше, усещаше и това понякога го плашеше, а Сахара Драконовата му беше казвала преди, че очите му са разтопено злато, и колкото да противоречеше с нея не можеше да спори, тя бе упорита, постоянно твърдяща това за очите му...Очите от разтопено злато са отровни нощем. Затова и нощем спеше, пазен от горски духове и сестри на самодиви, единствените, които очите му не можеха да наранят, те ляха негови сестри повече от всичко. Те го пазеха от собственото му проклятие, онова с което беше роден. И макар денем да беше носител на живот, носител на лек и успокоение за наранената природа, за животните, които идваха при него, но уви – не можеше да ги чува, то нощем той беше смъртта и разрухата, и тогава само духовете бяха с него, а звездите пееха за да успокоят очите, пропити с отрова, очите изсмукващи живота и душата.
   Каква ирония беше съществуването му и колко жалко бе, че е безсмъртен.

translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *