~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2013-08-13

Янниз споделя за...

Не помня от кога не бях чел книга, към която да няма абсолютно, напълно никакви забележки или разочарования.

"Принцът на мъглата" ми взе ума...почти буквално, след като щом затворих последната страница ми се прииска отново да отворя първата и да прочета книжката наново, а това ми се беше случвало до сега единствено и само с "Граф Монте Кристо" на Дюма...това говори много за Сафон, по моето скромно мнение поне...

В действителност това е една история, която привидно може да се стори скучна, съвсем банална - преместване на едно семейство от големия град в един по-малък, за да избегнат войната през 1943, за да могат да поживеят поне малко по-спокойно. Кой каза такова нещо обаче? Местят се в дома на семейство, загубило в инцидент единствения си син...и от тук тръгват мистериите. Сънища, мъгли, тайнствени градини, статуи, които при всяко мигване менят позата си, смеят се, движат се, намигат, а очите на котката от гардероба блестят зловещо, като огледала на слънчева светлина...
Обожавам, когато има такава наситеност едновременно на страх, напрежение и смях, това е нещо толкова вълнуващо и не може да ме пусне, докато не прелистя и не погълна всяка дума...дума по дума, по дума, докато стигнах до Каин, мистър Каин, доктор Каин, клоунът Каин! Всъщност това беше причината да искам толкова много да взема тази книга, мъничката ми привързаност към това име, породена най-вече заради една библейска история и всичко за Каин и Авел, дори и да няма нищо общо със самата легенда, пак ми е вълнуващо...Въздействието на Каин не закъсня. Един човек съвсем мимолетно споменат в приказката на един дядо, пазач на фар, оживя, веднъж, после пак и пак, докато най-сетне цялата му мощ и магия не се изля над морското градче, над няколко деца и един старец, готов да даде живота си, само за да се върне "Орфей" отново под водата и Каин никога да не вземе дълга си от преди десет години, това което му е било обещано за награда...Той всъщност е изкусителя, добре ,дори може да се сравни със самата Змия на дявола от Райската градина, но той е магьосник, чародей, вещер, самото зло, толкова мистериозно и вълнуващо. Признавам, като образ ми стана много любим, дори и да е изцяло антипод на всичко останало ,защото е онзи, който всъщност взема душите на далите клетва пред него, онзи който има едно лице, а в следващия момент още десетки лица, онзи който има и безброй имена и не помни дори от кога броди по този свят, но той може да бъде на едно място и на няколко други едновременно, и да се смее с бучащ глас, докато говори изискано на малката си пленница в капитанската каюта, докато подава ръка гальовно като баща и едновременно с това някъде другаде, удря грохващият старец...Каин е този, който вдига мавзолей, едва ли не само с махване на ръка и призовава буря, способна да погълне цял град, онзи който изважда над водата отдавна потъван контрабандитски кораб и дори с дългата пробойна в корпуса, отново го кара да плава...Магьосникът, превръщаш себе си в статуя, а после в сянка, в котка, в мъгла...във всичко и то едновременно. Защото той е Принцът на мъглата, безсмъртният, предлагаш услуга за услуга, но понякога цената не може да бъде платена...тогава се натрупва лихва и Каин взема двойно от това, което някога е поискал. Ако първородният син оцелее, той ще вземе душата на бащата, с когото е сключил сделката, а след години ще се върне и за своето обещано...момче. И нищо не може да го спаси.
Не можа. Нищо не можа да спаси Роланд, защото в последните си мигове на потъващия кораб, той сключи сделка с Каин, предавайки се на смъртта смирено, за да може да спаси приятелката си Алисия, която се бори за последна глътка въздух, а Макс, малкият й брат, предприема нещо безумно, за да успокои страха си и ужаса, които вечноменящите цвета си очи на Каин, вливат в него. Каин е очарован от момчето все пак, предлага му договора, но понякога се случва така, че някои хора просто нямат мечти и няма нещо, което магьосникът да може да стори...но може да предложи на сестра му живот, в замяна на...неродено дете.
Изобщо книгата е изпълнена с толкова много призраци, сенки, могъща магия, срещу която никой не би могъл да се изправи, толкова много хорър и страх...тръпки те побиват докато четеш и не знаеш какво ще се случи на следващата глава, защото в тази има толкова много тайни, които сякаш никога няма да бъдат разкрити...но те постепенно стават ясни, с дързост, с примирение, с малко късмет...всичко излиза наяве. Един малък шанс на тримата герои да разберат от какво да се пазят, защото Каин не би ги наранил умишлено, ако не може да вземе от тях нещо в замяна...на всичко. Защото той познава бъдещето и миналото, може да пренася предмети и лица, думи, образи навсякъде, независимо дали часовникът загубен онзи ден, ще се озове в едни момент на снимка, правена преди десет години. Каин това го може, доказва го именно с джобния часовник, доказва че за него време не съществува, защото времето за магьосника, по-стар от сами свят, не е нищо...не значи нищо. И стрелките се въртят на обратно...

В края на краищата...книгата не свършва банално. Не. Не побеждават чародея! Не успяват дори да го докоснат. Той взема това, което желае и отнася бурята със себе си, отнася кораба и всичката мъгла, защото това, което му  е било обещано, вече е негово и друго за момента не го интересува...обещаната душа е изядена, а той ще чака момент, в който да предложи услугите си на някой друг, в замяна на невъзможна цена.
Старецът, Виктор Крей, който двайсет и пет години е бдял над потъналия кораб, чакайки завръщането на магьосника, за да вземе внука му, връчва своето най-голямо съкровище на тринайсетгодишният Макс и потегля, далече, далече, но ще се върне, защото фарът, който сам е построил за две десетилетия е единственото, което му е останало от живота, който яростта на Каин е прояла бавно и неосезаемо.
Сега Макс е Пазачът на фара, сега Макс ще чака завръщането на Каин за да завършат и онзи разговор, който бяха започнали по средата на бурята, в момента, когато магьосника се възхищаваше от хитростта на момчето.


Сафон, отново казвам, пише удивително увлекателно, толкова наситено и пъстро, толкова ярко и не пропуска и една подробност, която да се пропие през текста едва ли не по пръстите ти, докато държиш книгата. Не знам за другите му книги, но това, което до сега четох от него, "Принцът на мъглата" и "Огнената роза", заявявам направо, че си намерих нов любим Автор.

/Чет 27 Юни 2013 - 11:56/

Янниз споделя за...

"Дарът на змията" от Лине Кобербьол
(боя се, че никога няма да успея да се науча да произнасям това име)

Една от поредните книги, които взех от Панаира на книгата май месец. Тогава ми казаха, че е първата, но лекичко ме излъгаха, нищо...ще приема и че там не бяха наясно, то  и без това беше само тази книга.
Трета книга от поредицата "Жрицата на срама".

Беше трудно всъщност да осъзная ,че книгата не е първа, защото е написана по такъв начин, че изобщо няма да се замислиш докато четеш дали онези неща за отвличания, тъмници, убийства, които се споменават между героите, или те самите си мислят за тях, не са просто събития от някое далечно минало, което не е кой знае колко съществено...добре, важно е наистина, но самата книга е като едно отделно произведение, едно приключение много слабо повлияно от каквито и да било други книги преди него...И точно затова най-много го харесах!

Дина, дванайсетгодишното момиченце е главната героиня и един от разказвачите, другият е по-големият й брат Давин, полу-брат трябва да е най-точната дума, защото в един момент се оказва, че единственото което свързва двамата е само майка им - самата Жрица на срама, могъща жена, която избягва погледите на хората, но е умела знахарка и все пак, стори ли го, погледне ли някого в очите, то тя може да го принуди да стори всичко, защото от найнитя поглед и нейният мразовит глас, човекът срещу нея осъзнава всеки свой грях и страх и бива пропит от мъка и съжаление. Затова и ми харесва...дарбата й и самата й власт над тези, които посмеят да й противоречат или да накърнят семейството й. И макар да е жена, едва ли не като от стомана, вечно сериозна, ледена, толкова остра дори, тя е майка на три деца и като всяка майка, е склонна да призове всичките сили на света, колкото и могъщи да са, каквито и да са рисковете, за да опази семейството си.
Дина е безотговорната...признавам, не очаквах че някое такова хлапе може наистина да предприема подобни рискове, особено когато тръгна да търси Тъмния магьосник, но всичките й подбуди са, заради майка й, заради силата на майка й, която е направила децата си силни  и смели ,че да могат да оцелеят в целия този свят, ненавиждащ Жриците, магьосниците ,вещиците и всички онези, които са покрай тях...А от горе на всичкото е и следвоенно време, така да се каже. За това как големия син на Жрицата е убил потенциалният престолонаследник, но не за друго, ами защото той е искал да отнеме трона като тиранин. Заслужавал си е смъртта, но никой не види Давин, все пак обаче той трябва да бъде внимателен и постоянно нащрек, защото не знае кога някой ще го разпознае и ще му отреже главата. Той  е типичното буйно момче, неподвласно, вироглаво, устремено да постигне всичко, което желае  и не се интересува, че е бил убиец, до еди момент...

...малък...зъл...убиец...без чест...

Е, не съм мислел, че някое ехо може да дразни толкова, но това беше наистина дразнещо, особено когато прекъсваше думите на героите по средата на техните диалози, с които се опитваха да се поддържат все още с всичкия си...а ехото, добре, шепотът не спираше и не спираше, и не спираше, може би с дни дори, постоянно ,дори когато те не говореха, милионите лица с отворени усти и мъртви очи, издялани по стените ,тавана и пода продължаваха да шептят, да вадят най-дълбоките душевни тревоги и тайни да затворниците си...в Залата на Шепота!

Давин едва ли не се побърква, но в крайна сметка, след като осъзнава, че всичко това са внушения на "учителите" (слагам ги в кавички, защото такива учители-сектанти няма никъде! А самият Образователен дом си  е една цяла секта, наподобяваща дори до някъде затвора Алкатраз...)...и пак вдига меч срещу графа!
Уви, в онзи момент цялата му психика е разбира, защото разбира, че може би е загубил приятеля си, брата по оръжие, онзи който сестра му Дина е освободила от тъмницата, истинският и законен наследник на трона. Нико изчезва в черната вода, под съмнението, че Змията го е погълнала, а тя наистина огромна змия...

Просто самата наситеност на сюжета ,събитие след събитие, тъкмо нещо се оправи и отново бягащите от Тъмния магьосник и от неговият ученик, Санката, изпадат пак в беда, в нова задънена улица, а всеки избягва Жрицата  и нейните деца, от горе на всичкото едното й дете е дъщеря на въпросния магьосник...Сезуан, на пръв поглед зловещ, отмъстителен, изтъкан само то зло и от нищо друго, но всъщност той е баща, който се възпротивил на рода си и иска единствено и само да опознае дъщеря си...дори и тя да го мрази, както го мразят и всички останали.
Не мога да повярвам колко много се привързах към някои герои обаче, и то само от една книга...а какво ще стане със другите, когато ги взема?! о.О

Сезуан, магьосникът е наистина уникален персонаж, особено впечатляващ с магиите си и с чувствата си...за миг го оприличих на себе си, но за миг оприличих и Нико на себе си, а него също страшно много харесах, както и неколцина от затворниците, дори и да имаха толкова мимолетно явление в книгата, имаха обаче толкова силна роля, показваща воля, стремеж, жажда за живот и упоритост...безброй ценности, които би трябвало да са им отнети през последните четиридесет години, но не, те се борят със зъби и нокти.

И признавам от името на създателката, тя се разплака заради смъртта на Сезуан, защото той загина за да защити дъщеричката си и да изпълни обещанието си към Нико, да спаси всички онези деца, затворници, военни, всеки един от крепостта-затвор, преди драконите да са ги погълнали (защото имаше и дракони)...и той самият, този Сезуан наистина се показа като нещо напълно открояващо се на фона на всички други ,защото той се ръководеше от една специфична цел, идея доста близка до тази на Нико и искаше не друга, ами...спокойствие и хармония...заради спокойствието и хармонията му се наложи дори да убие с музиката си своят луд брат, но музиката на флейтата донесе спокоен сън на лудият, на Сянката, дари го именно с това спокойствие, от което Сезуан се нуждаеше до самият край...докато не затвори очи с усмивка ,че е опознал дъщеря си и че е изпълнил обещанието си, че най-сетне е възприеман не като Черна змия...

Споменаваше се ,че авторката е отправила предизвикателство към "Хари Потър" с книгите си и определено е спечелила, още с първото си изречение.


А сега, сега..."Принцът на мъглата" от Сафон. Най-сетне я взех, най-сетне!

/Вто 25 Юни 2013 - 20:19/

Янниз говори за...

Най-общо казано, за
 "Пустинното копие" на П.В. Брет няма да коментирам, Джо каза достатъчно, а аз само ще допълня, че съм малко разочарован единствено от женския бой...искам нещо много по-мащабно, по дяволите, но както и да е...и още нещо - вече нямам търпение за третата книга!




Докато Сахара четеше "Огнената роза" на Сафон, влюбвайки се в сита на автора, аз пък се радвах на "Амулетът на Самарканд" от Джонатан Страуд (Джонатан, много хубаво име, между другото...както и да е) - и това няма да коментирам по-мащабно, защото е първа книга от трилогията, а не ми се иска така да накъсвам "живота" на Бартимеус. Особено интересен демон, най-вече с превъплъщенията си, отделно слагаме сарказма и хитростта му, много забавен, много приятен, дори и в кървавите сечища, така да се каже, пак е интересно това което си мисли и това, което прави...не всеки ден се срещат
такива демони, до толкова могъщи и едновременно някак...ами, не знам, човечни може би, странно е да го определя, но е факт че ми стана любимото свръхестествено същество. А имаме и магия, много магия, много окултно, ритуали, свещи...Добре бе, хора, не можете ли да си режете главите нормално поне?! Определено демона и това, в което се вплете, още със зададената му задача от онова хлапе, си беше интересно...плени ме от началото с един такъв, ярко наситен от фрази стил, толкова много, толкова шарено, дори и да беше мрачно и зловещо, пак беше приятно, почти си представях паяците и мухите, които летят около дяволчетата и "клюкарстват", и искрите на магиите, и окръжностите, пак ще спомена свещите, но това е защото принципно обичам свещи (и виня Сахара за това!)...

 Разбира се, пак пиша пълни глупости, а това трябваше да е пост, посветен единствено и само на една книга, а не на онези от изминалите няколко седмици, но...е, последното прочетено все пак...

Кой съм? Къде съм? Защо съм? 

...това са въпросите от романа на Николай Табаков - "Да", любимият ми, фантастичен български роман на 21 вък все пак, но трябва да кажа, дори да се опитам да докажа ако е възможно, че тези въпроси отговарят най-точно, болезнено точно  и на...

"Крал Гарван"  на Майкъл Стюарт

Признавам, зачетох я преди няколко дни, отделяйки по минимално време за нея, но днес всъщност осъзнах, че това е книга, която не може да се чете така и затова я започнах от начало и...я прочетох, чете се лесно, чете се бързо и е разбираемо...И по-психарска книга не бях срещал! Богове и демони, и каквото още там има! И това се води тийнейджърска, или юношеска? - или и аз не знам вече? 

Признавам и че я взех в момента ,в който исках да взема Ритматистът, но никак, никак не съжалявам...беше книга, която чаках от месеци, от момента, в който прочетох заглавието "Крал Гарван" - крал и гарван, гарван...обичам гарваните, толкова много ги обичам, а в тази книга има толкова много, много, и много други птици, толкова много птици, толкова много имена, описания, полети, звуци, всичко, абсолютно всичко...в едни момент си представих, всичките онези птици, описвани една по една, в своите шарки, гласове, среда, размах на крилете, размерите им  и дори разликите между женските и мъжките, представих си ги на едно място и над блатото на Джо например, над мочурище, където Гарваните танцуваха, в пируети, излитаха, усукваха се, гмуркаха се със свити криле и пак ги разперваха, за да погълнат вятъра  и да се издигнат отново и отново, и отново...повтаряха това толкова време, толкова дълго...докато не нападнаха трупа на човека и не изкълваха очите му...брутален момент, но на фона на гарвановия танц, нищо друго нямаше значение...Птици, направо се поболях от птици...
Стюарт има особено странен стил на писане, в първия момент си мислех, че няма да мога да прочета книгата и ме хвана яд, защото авторовият стил е много важен за критическото ми око, проклет да съм и аз, за дето така се получава от няколко години насам, "повредиха" ме на юг...
Но за стила му, странен е, едновременно в първи лице, едновременно в трето, едновременно в сегашно време, в минало, в бъдеще...откачена работа и докато схвана наистина за какво трябва да е тази книга, стигнах до средата и...я започнах от начало, за да я изчета цялата наведнъж (да ме прощават темите по литературна теория за държавните)...
Минават се осем дни в цялата книга, осем дни, но ти се струват като едни - наркотици, стрелба по престъпници, бягство, кражби, купони, убийства, катастрофи, пак бягство, издирвания от полицията, влизания с взлом...и всичко това от две шестнайсетгодишни хлапета, добре де, три, но момичето по някое време изпада в ужас, когато осъзнава ,че всъщност едното момче...не е истинско! Не е, да, ролята на психиатърката е интересна, макар и мимолетна, едва забележима, но пък много интересно подкарва главният ни индивид - Пол, да убие своят най-добър приятел със съзнанието си, за съжаление обаче, когато Пол убива Ашли и го погребва, той убива и своята най-голяма страст - птиците, своята мечта, огънят в себе си, духът си да гледа птиците, да им се наслаждава, да ги рисува, да ги преследва и да открива нови и нови, така както преследваше гарваните, за да ги види най-сетне в реалната им среда...да види как убиват и те, как се хранят, така както видя и всяка друга птица в онези гористи места от Великобритания към Шотландия, карайки открадната кола, преследван от полицията, с дъщерята на богаташи, избягала от вкъщи заради тръпката и един нереален приятел, който всява смут в обстановката с яростта си.
Добре, книгата е хубава, шантава, побъркана, ненормална, не знам какво още да кажа, но ми харесва заради птиците, заради тях. Главният, Пол, иначе е абсолютен психопат, неосъзнаващ себе си...и накрая дори се отрича, през цялото време вярва ,че може да лети, че може да е бил птица в предишния си живот, и в един момент "Аз съм откачалка, разбира се ,че не мога да летя!" - беше странно...но и беше вълнуващо, цялото това приключение, извиращо от най-тъмните дебри на едно младежко съзнание, с изкушенията и целите, с непокъртимата воля и чувство за дълг, за отговорност, за самосъхранение, когато...ами, когато се намесиха възрастните и развалиха цялата картинка. Къде се бъркаха онези полицаи, онази майка и нейната любовница? Психиатърката...? Е, нищо де, радвам се за птиците, бяха толкова много...Но стига толкова ,стига птици, че и аз ще сънувам африкански щъркели, както главният герой, но за него те са птици-кошмари...
Интересно ми беше това, което срещнах на едно-две места, че гарваните не се срещат в градовете, а да добавя - самото търсене на гарвани беше все едно търсят пещерата на Али Баба, - та за гарваните, не се срещали в градовете вече, нямало ги никъде, а от двеста години дори и на гробищата...
Уважаемият автор да заповяда в България, ако не  е виждал гарвани на живо, да заповяда на някое гробище и да гледа, и да трепери, да, защото там тези прелестни, черни създания, са по-големи от котки и са толкова много...в мига, в който полетят, небето почернява...страшно си е, ужасяващо, но и...интересно, когато са толкова много...

Е, май попрекалих? Не казах нищо съществено обаче, но какво да се прави...сега май ще минавам на, ами, хм... "Дарът на змията", името на автора още не мога да го произнасям обаче хD


                                                                                                        /Съб 22 Юни 2013 - 0:45/

Сахара споделя за...


И тъй, когато дойде 23 април, затворниците се обърнаха

към Давид Мартин, който лежеше в сумрака на килията си

със затворени очи, и го помолиха да им разкаже нещо, за да

пропъдят скуката. "Ще ви разкажа една история", рече той.

"Сказание за книги, за дракони и рози, както повелява тази

дата, но най-вече за сенки и пепелища, 

както повеляват времената..."



Така започва една малка книжка, състояща се от по-малко от 20 страници, но успешно съхранила в себе си сюжета на цяла една биография, цял един цикличен живот...че дори и повече.

Става дума за "Огнената роза" и става дума за Карлос Руис Сафон.


Да, след като се подхвана темата за него и за, от скоро доста коментираната от някои литературоведи и критици, "Принцът на мъглите", както и "Сянката на вятъра", казах си - Защо пък не? - нека да видим какво представляват книгите му. И съвсем случайно намерих Розата, след като просто имах за цел да удовлетворя своя егоистичен интерес и любопитство, насочено изцяло към резюмета на всичките му до момента излезли книги от различни погледи, че едно резюме никога не е достатъчно (защото винаги по такъв начин избирам какво и от кого да чета, по навик, уви). И след като това разказче-книга се оказа свободно четиво в интернет, вече окончателно се запознах със стила на автора. И го заобичах...

А Сафон е един доста интересен автор, трябва да отбележа. Подбора на думите и похватите, с които си служи и превръща една привидно проста картина от три изречения в цяло съчетание от образи, които дори и без въображение могат да изникнат в представите...очарователно.

А и самите случайности, завързаните линии и контакти на героите, та били те и едва шепа хора, но с такова огромно значение...Император Константин, нападението на Мехмед Втори над Константинопол, разгрома на Османската империя...тайното знание, така желано от майстора на лабиринтите, който вече няма какво повече да иска от света и живота, защото той има всичко, освен...безсмъртието, може би. И тогава Императорът му предлага шишенцето с кръвта на последния дракон, но знаейки за алчността на простия човек-чужденеца, му дарява и своето най-голямо съкровище - Сълзата на Христос, преди Изтокът да падне...

Едмон де Луна се изживява в ролята на "Шехерезада" за наемниците, които може би биха го убили, само защото не е човек на Ориента...и все пак тях ги сполетява една съдба, ето затова понякога прекаляването с виното не е на добре...но той оцелява, само за да попадне в ръцете на Инквизицията и безумните, злонамерени инквизитори, готови на всичко само за слава и пари. Още едно голямо разкритие за Църквата по принцип, което така или иначе се знае от всички, но винаги, когато присъства, се взема толкова много под внимание...защото тук османлиите са добрите, до една степен може да се каже, а католическите свещеници - точно обратното. 

И кой обича легендата за Свети Георги Победоносец и Дракона? О, толкова много обичам да я разказвам, дори просто да си я припомням...И тук инквизиторът краде кръвта на дракона, смятайки я за божия благословия и...пепел, гибел, смърт, разруха, това е всичко което обгръща Барселона през онази година...и само Христовата сълза, малкото медальонче от императора, спира дракона от кръв, преобразявайки цялото небе в една роза от огън, от чиито листенца се сипе бяла пепел...Драконът погубва стареца, но това което той оставя след себе си за света е едно неразгадаемо съкровище, внимателно скрито и чакащо най-подходящия...



И ми харесва, толкова много ми харесва, дори  и така кратко, е толкова описателно! 

А си мислех, че само Мери Шели може да пише такива красиви, фантастично-зловещи разкази, които могат да се превърнат по единично в книги...е, Мери Шели е от старата генерация все пак, а Сафон...един тайфун от великолепие, започващ толкова реалистично, развиващ се трагично и в крайна сметка, в щастливия си край всичко е изцяло и напълно фантастично и митологично, оплетено с логиката и смисълът на всеки един символ, споменат в редовете...от имената на героите, през имената на градовете, на църквите и хронологиите, та дори и в тази дата - 23 април.


Вече ще празнувам Св. Валентин по каталунски обичай!

И определено, без съмнение вече съм убедена, че ще си взема и другите негови книги.

/Съб 15 Юни 2013 - 15:54/

Янниз споделя за...

Решат Нури и "Чучулигата" му...ех ,тези турски писатели, имам чувството че са маниаци на тема драми и трагедии, така описват събитията в Турция, че на човек да му се свие сърцето, някаква абсолютна гротеска, ама тази книга, точно тази...Сахара, защо трябваше да чета нещо, което на теб би ти харесало повече...къде се излъгах, не, къде ме излъгаха? Заради изпита по Балкански литератури е! Знам си аз, по дяволите, твърде много сърцераздирателни любовни терзания има до към средата на книгата...Но както и да е, Фериде е наивно девойче, какво да се прави, че даже в братовчед си се влюби, не я е срам! А той, негодникът, с други си споделя свободното време...Но го зарязва де, доказателство за детската й своенравност и пакостничество, нищо че е сираче...Анадола вече през параболата на текста е...бе, май Ад е меко казано, но пък Фериде е Чучулигата за бедните и просяците, нейните проповеди и песни ги спасяват...хубавото на романа, най-хубавото даже. Решат Нури има много интересен език за писател на миналия век, от горе на всичкото един от едва ли не дамгосаните заради тайните, които разкриват в книгите си...същата история е и с Орхан Памук в неговия "Сняг", но "Сняг" си е направо зловещо...турските провинции в кръв, пепел и сняг...
А снегинката е един живот, цикълът на човешкия живот, радостите и мъките, в нея поне има повече философия и това ми харесва особено много, та да се замисли човек...не напразно Памук е бил осъждан, а после награден с Нобелова награда заради именно тази негова книга. Вижте, Европа, каква е истината!


За публицистиката на Ботев няма какво да кажа, политика, политика и само политика, някой крал да отиде да чете, аз от това не разбирам, нищо че писах анализи на "Смешен плач" и "Политическа зима" -.-
Или за анималистичната литература на Емилиян Станев. Вече всичките му животни познавам лично и с всичките мога да си говоря хD Той сигурно също си е говорил с животните, един много приятен български автор...животинската му литература е най-чаровната.

Под следващ номер от последната седмица ми е "Защитения". Брет е гений, един наистина пръкнал се от нищото гений в днешно време. А си мислех, че само книгите с подобна тематика от преди десетина години струват и са настина добри, е, да, ама не баш...Арлен е приятно момченце, някак си пак малко преувеличено за единадесетгодишно, само мъничко де, но какво от това, той така се научава и затова радва. По отделно няма да ги коментирам героите, ясно е кой какъв е, ясно е какви изобретатели са...Бруна ме радва най-много обаче, ех, това бабче, тая лечителка! Няма втора! Повече такива трябва да има из книгите...Иначе светът на Брет, толкова мрачно, толкова гибелно, описателно, да, обичам да е много описателно, това не е като Гогол например, но пак е достатъчно задоволително, че да си представям картините визуално в главата...егати въображението само. И създателката е щастлива, щастлива е, затова и аз трябва да съм, разбира се, без съмнение! Искам "Пустинно копие" вече!




Сега, Джо, сега минаваме на твоя Фиц, "Тайните на занаята"...мразя книги от първо лице, само Шерлок на Конан Дойл съм изтърпял до сега, с него си приличаме, но ето на, появи се още едно такова, което мога да погълна на един дъх, че даже да не забележа от кое лице е писано, все едно, толкова е, толкова е...абе, ааа~ не, до средата съм му, няма да го коментирам повече, че изпадам във възторг от този свят на Робин Хоб, възхитителна авторка...
Минавам съвсем скоро на "Сирената" от Триша Рейбърн, малката братовчедка я даде, последната й поредица, пък аз пак като си нямам друга работа, това ще си чета, във влаковете е скучно все пак, и макар да се опасявам, че може да е малко по-лигаво от колкото криминалистично, все пак ми е интересно от какъв зор група сирени ще убиват едно момиче-туристка, при положение, че си имат цяло крайбрежно градче от заблудени мъже, които да малтретират...но е обещаващо, все пак, много смърт се очертава да има по плажа...



/Нед 19 Май 2013 - 13:16/

translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *