~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2009-03-10

В търсене на отговори! [ откъс от Рп история във форум "Световете" ]

Зидът беше мрачен и зловещ, навсякъде се чуваха гласове, множество и различни гласове на измъчени души, духове и призраци. Не далеч прелетя дракон:
" Слез тук..."- Джули държеше книгата, която Грегор и Зини и дадоха и прелистваше внимателно. Анаю се насочи надолу, отдалечена от Зидът и се приземи зад някакви скали:
" Какво търсим тук?"
" Не знам... следвам този текст!"- вдигна рамене момичето и зачете:" Зазидани във камъка на мрака, Зидът ще ги държи завинаги. Но дойде денят, във който ги освободиха и Светът покри се с мрак."
" Какво трябва да значи това?"
" Не съм сигурна, но ако нещо е било зазидано тук, значи е оставило следи някъде..."
" Езикът на книгата не ми е познат?"- драконката надвеси глава над момичето и погледна потъмнелите страници, книгата беше с тъмна кожена корица и потъмнели от времето страници, на някои места шрифтът беше избледнял или размазан, а на други самите страници бяха разкъсани.
" Семеен език, от раждането си го знам... мисля, че на него Калисто е изричала заклинанията си. Гаден е за четене, а още по- гаден за произнасяне!"- смръщи се тя и продължи:" Зидът беше изграден от първите на този Свят, черни създания властващи навсякъде, бяха го скрили в техните земи, долу под нас сега и там пращаха слугите си, невинните които избиваха. Появиха се Светлите и избухна война, Зидът се издигна над повърхността и мнозина от тъмните се скриха във него, мнозина измряха и Отвъдното ги погълна, а скритите техни пазачи бяха. Съдбата ги наказа, Боговете не се месиха, бяха се отрекли от Света, делото беше извършено от Първият... там горе на Острова на Съдбите..."- Джули въздъхна и вдигна поглед към стените на Зидът:" Значи ще започнем от тук!"
" Джули, ако ти трябва помощ... ще бъда тук, повикай ме и се пази!"- Анаю потърка глава в Ездачката си, момичето я прегърна и се усмихна:
" Благодаря ти!"
Заваля и всичко наоколо се отрупа с пухкав и ярък сняг, Анаю бързо се покри, а Джули все още стоеше под крилото й и четеше книгата:
" Първият също не бе безгрешен, неговото наказание е едно... да стои горе върху Острова и да плете Съдбите с векове, до края на Света, до новото начало и след това. От тъмните и светлите нямаше и следа, войната беше свършила, но земята бе пропита от смъртта на невинните.
Тъмните и Светлите се разпростяха из Света и контролираха живота, измениха се, изчезнаха и ангели и демони се появиха."
" Това ме плаши!"- смръщи се драконката.
" И не само теб, дочитам това и тръгвам!"
" Постой още малко, ако те видят в този сняг може..."
" Няма нищо, ще се оправя и сама!"- усмихна се момичето и продължи:" От демоните Седем бяха най- известни, седем от едно семейство, седем всемогъщи и непобедими... сееха разруха, докато другите се бояха от наказанието на Първият и Нира, от Боговете и Съдбата, от Светлите и ангелите... Разделиха се отново при Зидът, от там започна техният живот и там приключи за повечето.
Шест демона във мрака, вървят и сееха злокоба, шест демона останаха, далече от най- малката... Калисто, тя остана жива, там някъде по света. Шест демона загинаха, сами себе си погубиха и молиха да ги затворят, и молиха да ги прикрият, Калисто Драяне- най- малката от тяхното семейство, най- малката със чиста кръв не пожела, избяга от това и скри се далече от роднините си. Горгодия, сестра й, не беше с чиста кръв, не беше демон, а човек на половина, на нея й беше поверено от баща им- Уайдет... да открие Калисто и да я затвори някъде, а той от себе си даде... скритото място за другите, затворени в черните книги, затворени в Зидът, в стените... открити след хиляди години, пренесени в Пустинните пещери и пак Горгодия ги скри, но Калисто остана..."
" Стиховете?"
" Да, това което липсва и това което не помня... тръгвам!"
" Пази се!"
Джули се изправи бавно и прибра книгата в чантата, пристъпи напред и дръпна качулката си, снегът започна да се трупа по черното наметало, но момичето продължи бавно напред, промъквайки се близо до скалите зад които се беше скрила.
Джули отмина скалите и се снижи, известно време постоя на едно място между скалите и Зидът. Вгледа се напред, не се виждаше ясно от снегът и мъглите, които прикриваха далечините. Наметалото й вече се беше покрило от снега и не се забелязваше. Момичето вдигна леко ръка и очисти снежинките от лицето си. В основите на Зидът съзря няколко бледи призрака, вероятно войници- пазачи въоръжени с копия, който не приличаха много на призрачни оръжия, а очите им бяха кухи и черни. Запълзя бавно напред, не забеляза други същества или още стражи. Приближи се до няколко отронени каменни блока, гласовете на призраците се усилваха, разнесоха се крясъци, от които Джули потръпна. Двама от стражите отпред спряха и се втренчиха нататък, сякаш гледаха към нея. След малко се обърнаха и тръгнаха гневно към момичето. Тя се надигна леко, трябваше да се върне назад поне малко или да се скрие зад каменните блокове. лекото движение отстрани част от снега върху наметалото и то се открои на бялата покривка. Това привлече вниманието на още няколко призрака, които до сега Джули не беше забелязала, бяха прекалено много за да се изправи срещу тях. Разтрепери се, но се смръщи и посегна към жезълът в ножницата, дори не беше усетила кога мечът беше придобил тази форма, усети топлината на черния кристал и отдалечи ръката си от него. Призраците я приближаваха бързо, стиснаха копията и ги насочиха към момичето. Изведнъж нещо я хвана за раменете, стисна я силно и я дръпна към каменните блокове. Точно навреме, копията се забиха в снега, където до преди малко стоеше Джули. Призраците спряха и се огледаха, развикаха се, гласовете им бяха зловещи и някак заглушени, след това копията изчезнаха и се появиха в ръцете им. Обърнаха се към Зидът и образите им избледняха, след малко всички отново бяха при основата, охранявайки.
Джули се хвана за рамото, усети силна болка която я беше принудила да затвори очи. Отвори ги и погледът й се спря на гневното изражение на Джиерда:
" Радвам се... да те видя..."- промълви момичето.
" Браво!"- изсъска елфката:" Знаеш ли какво щеше да стане ако получиш и една драскотина от тези копия, мъртва си... душата ти ще умре, което означава че няма да можеш да отидеш дори в Отвъдното?! Глупаво момиче!"- развика се и стисна Джули за раменете.
" Но съм добре, нищо ми няма... пус... пусни ме!"
" Знаеш ли как ме уплаши?!"
" Извинявай, не съм искала, но не искам и помощ!"
" Но ще получиш помощ!"- елфката се огледа:" Достигнала си до тази част от Зидът, където се намират затворническите отдели."
" Какви са тези затворнически отдели?"- замисли се Джули.
" В тях за затваряли духове и призраци, чието място не е било в Отвъдното или не са били подходящи за стражи на Зидът."- обясни Джиа.
" И какво от това?"
" Влезеш ли вътре... ще умреш, в тази част можеш да си само дух за да се движиш, живите тела не могат да издържат и духът напуска тялото си."
" Ще умра?!"- трепна момичето:" Я стига, не забравяй коя е майка ми!"
" Дано си права... да се връщаме!"
" Къде, няма да се върна... ще вляза! Сама!"
" Точно сама няма да си... идвам с теб, остани за малко тук, ще разсея призраците за да влезеш!"
" Ще се примиря с теб!"
Двете се спогледаха и кимнаха с глава, Джиерда се изправи бавно и изчезна, Джули погледна към основата, зеленокосата беше там и се приближаваше към няколко призрака, те спряха да се движат и се насочиха към нея. Това беше възможността й да влезе. Отдели се от каменният блок и тръгна бавно напред, призраците бяха разсеяни от Джиерда и разговаряха за нещо на странен език, Джули дочу познати думи, но не се спря, нямаше време да мисли и за разговора им. Достигна вдлъбнатината в стената, наподобяваше стряха над малка каменна врата. Смръщи се и допря ръце до студеният камък.
- Коя... е... тя?!- развикаха се призраците, усетили присъствието на живо същество близо до тях.
- Джули, влизай!- изкрещя Джиа и очите й засияха в отровно зелено, светлината озари призраците и някои от тях бяха оковани с окови, но не за дълго. Джиа се появи до момичето и двете заблъскаха вратата:
- Не може да се отвори!
- Напротив, може!- зеленокосата прие формата на мечът и се озова в ръцете на момичето:
" Ще се справиш, тук имам безгранична сила!"
Джули вдигна зеленото острие и замахна към вратата, отвори се... веднага след като мечът се насочи към нея.
" Благодаря Джиа!"
" Влизай! После ще ми благодариш!"
Момичето кимна и тръгна напред, обърна се за миг назад, призраците се бяха приближили прекалено, но каменната врата се затвори точно преди и те да влязат след Джули и Джиа.
Джули пристъпи крачка напред и се огледа, беше мрачно и някаква странна бледа светлина се простираше из цялото това място.
- Пази се!- изкрещя Джиа и събори момичето на земята. Над тях преминаха множество кинжали.
- Какво беше това?- попита Джули уплашено.
- Капани, дръж си очите на четири за всичко наоколо, попаднахме в най- опасната част от Зидът!
Момичето кимна и се изправи бавно, огледа се пак и въздъхна:
- Колко е голямо това място?- гласът й звучеше заглъхнал.
" Пет етажа нагоре и два надолу!"- отвърна елфкат и тръгна напред:" Трябва да стигнем до втория етаж, там е малко по- безопасно!"
" Защо говориш... Господи, какво става?!"
" Губиш човешките си способности тук, превръщаш с в дух!"
" Нали каза, че човек умира попадне ли тук, аз съм още... жива?!"
" Да не говорим за това, а да намерим каквото търсиш!"
Джули извади книгата и я погледна:
" Нещо, към което води това."
" Книгата на Последните тъмни?!"- усмихна се Джиа.
" Позната ли ти е?"- момичето подаде книгата на елфката и в същия момент от нея изпадна блестящият медальон:" А това какво е?"
" Позната ми е книгата да, Калисто е писала в нея преди доста години, а това е медальон... творение на ангел и демон, предпазва собственика си от тъмни сили, когато той сам не може да се защити."
" От къде се взе..."
" Вероятно е бил в книгата преди да ти я дадат, от къде я взе всъщност?"
" От Зини и Грегор!"
" А те от Библиотеката в Пустинята... ясно, медальонът е от Уайдет!"
" Дядо ми?! Но защо?"
" Още един отговор, който трябва да търсим!"
" Обнадежди ме!"
" Приближаваме централния коридор!"- обади се Джиа, колкото повече вървяха, толкова по- уморително беше за Джули, а елфката се справяше без проблеми.
" Познаваш това място?"- промълви момичето.
" Много добре при това..."
" Не знаех, че ще боли толкова..."
" Боли?! Силно ли е?"- стресна се Джиа.
" Не, но при всяка стъпка усещам болка."- отвърна Джули и се опита да се усмихне, но погледът й се спря на странни създания:" Джие... какво е... това?"
" Бягай!"- извика зеленокосата и дръпна момичето към един коридор, който не се виждаше до сега. Призрачните същества тръгнаха след тях с гневни викове.
" Какви са тези?!"
" Бивши демони и демонични същества, служители на злото!"
" Страхотно..."- тъкмо изрече това и между двете прехвърча лилава струя, която събоди Джиерда:
" Бягай нагоре!"- извика елфката и посочи също така невидимите до сега стълби. Джули кимна и се затича нагоре, преследвана от две от тези същества, долу Джиа затвори останалите четири в зелена сфера:
" От отдавна не сме се срещали!"- изсъска зеленокосата и очите й просветнаха. Съществата нададоха странни пискливи викове, които заглушиха елфката и след този вик се появиха още четири призрачни изчадия:" Лошо..."
Джули тичаше нагоре по стълбите, но й се струваше че с всяка стъпка губи все повече и повече сила, черният кристал сияеше злокобно, а топлината която излъчваше беше почти непоносима. Изведнъж се спря, нещо я дръпна назад и момичето падна преди последното стъпало, задърпа я надолу. Из коридорите се разнесе писък, който скоро премина в ехо.
" Джули!"- изкрещя Джиерда долу, това пробуди скритото в нея. Помещението се изпълни със зелено сияние, множество духове с костни лица я обиколиха, формира се вихър от зелени пера. Настана тишина.
" Джули, Джули събуди се?"
Момичето лежеше на земята, отвори леко очи, над нея беше Джиерда с притеснено лице.
" Будна съм... вече."
" Да, сега да, но от около час се опитвам да те съвзема."
" Джиа, какво... е това..."- Джули се надигна и се втренчи в зелените криле на гърба на елфката, косата й също беше изменена, беше по- светло зелена, но очите й си бяха същите.
" Последният подарък от Калисто, най- голямата ми тайна от Нава."- въздъхна елфката.
" Но как... как така?"
" Ами, не знам дали си запозната, че дядо ти Уайдет някога е убивал ангели и е отнемал тяхната сила, та от него на Калисто и после на мен... и може би на теб!"
" Аз нямам... не искам да имам..."
" Май наистина нямаш, защото си..."- Джиа притвори очи, Джули я погледна неразбиращо, но веднага осъзна, поглеждайки на страни:
" Какво е станало?!"- развика се момичето и запълзя назад, до нея беше тялото й, безжизнено и бледо.
" Мъртва си... съжалявам!"
" Но как... как е станало?!"
" Вероятно едно от онези същества те е заловило, а аз използвайки тези си сили, Калисто наричаше тази форма най- могъщата ми... вероятно аз съм те убила."
" И какво... сега какво?"
" Сега си дух като мен, вселена в предмет, което има и добри страни..."
" Кой предмет?"
" Амулетът на врата ти, ти си част от него, затова и не си нито в Отвъдното, нито другаде като страж на Зидът... просто дух, блуждаеща душа..."
" Страхотно!"- момичето се изправи бавно и се огледа:" Възможно е така да приключим по- бързо тук, горкото ми тяло... дали съм пострадала сериозно?"
" Не, нищо ти няма... след време ще опитам да те върна, ако пък не стане..."
" Да... ако не стане Джин ще си има дух в предмет, като Нава теб!"
Зеленокосата кимна с глава и се усмихна горчиво:
" Да вървим нагоре, нямаме работа на този етаж вече?"
" Добре... само още нещо, Анаю как е?"
" Анаю също е тук някъде, може би на горните етажи или на подземните, ще я намерим!"
Джули се усмихна леко, погледна пак тялото си и тръгна след Джиерда по други стълби, сега вече виждаше всичко, което преди не можеше, беше дух и това място беше нейна територия и източник на сила.
Джиа се доближи до тялото на Джули и откъса амулета от врата й, взе и книгата, под която корица беше белият медальон, посегна и към жезълът но той я отблъсна, опита отново но този път позволи да го вземе, макар и болезнено:
" Хайде, ще обиколим тук, после се качваме горе!"
Момичето кимна с глава, втренчена в тялото си, едва сега усети липсата му.
" Хей, спокойно! След време ще свикнеш."- намигна зеленокосата, знаеше че не се справя с успокояването добре, но все пак опитваше.
" Добре съм, да вървим!"- усмихна се Джули, по недоумение на Джиерда.
Елфката хвана момичето за рамото и тръгнаха по коридора, беше мрачно, зловещо мрачно. Невидимата светлина обгръщаше всеки кът тук, дочуваха се ехтящи гласове:
" Страшничко е..."
" Ако все още беше жива щеше да е още по- страшно!"
Изведнъж нещо ги спря, Джиа стисна момичето и се смръщи:
" Отстъпи!"
" Какво има?"- но в мига в който зададе въпроса видя какво е, срещу тях се зададоха малък полк духове на орки, редом с левитиращи призраци. Когато видяха Джули се спряха и огледаха двете внимателно, орките се засмяха. Елфката разпери криле и прикри Джули, призраците се отделиха от полка и нападнаха. Чу се дрънчене на метал, Джиа и един от призраците кръстосаха мечове:
" Бягай Джули!"
" Ще се справя, дай ми жезълът!"
" Няма да се справиш, новачка си в този вид живот! Махай се!"
Джули се смръщи, но се съгласи и отстъпи назад, няколко от призраците я забелязаха и се насочиха към нея. За миг елфата се обърна към нея с разширени очи:
" Вземи!"- изкрещя изведнъж и жезълът засия, момичето спря пред приближаващите се призрачни мечове, жезълът се озова в ръката й, усети прилив на енергия и черният кристал засия по- ярко. Смръщи се и стисна жезълът, един замах и нападащите я призраци изчезнаха в димни облаци. Джиерда се усмихна лукаво, един от призраците около нея отдръпна мечът си, това й трябваше, около нея и тях се разви вихър от зелени пера, разнесоха се викове на болка и коридорът се изпълни с дим. Очите на елфката светеха в ярко зелено, а подлата усмивка стресна Джули:
" Джиа, добре ли си?"
" По- добре не съм била!"- елфката се обърна към момичето и стисна мечът си, Джули отстъпи назад стискайки жезълът, очите й бяха разширени и уплашени от зловещото изражение на зеленокосата.
" Не се плаши, изпуснах си нервите... така е много по- добре..."- засмя се елфката и притвори очи. Джули поклати тревожно глава, усети тежестта на жезълът, но не го изпускаше, което беше странно беше дух, а държеше определен предмет в ръцете си.
" Да се качваме!"- Джиа се огледа нагоре по стълбите, горе се забелязваха още духове.
" Да, добре..."- промълви момичето и тръгна след нея.
" Спрете, кои сте вие?!"- един от духовете горе се спря и застана на стълбите.
" Не ме ли позна, Махина?"- усмихна се Джиерда.
" Ти, какво правиш ти тук и с това... момиченце?"- разсмя се духът, а след него и останалите.
" Не съм просто момиченце..."- ядоса се Джули и се смръщи.
" Ти стой на страна от тях!"- елфката я дръпна назад и погледна духовете около входът на стълбите:" Стражите, които пощадих... всички сте тук?"
" Да, много ни пощади, прати ни като стражи тук!"- разгневиха се няколко духа.
" Замълчете, нека тя говори... сега!"- отвърна първият мъж, който Джиа нарече Михина.
" Да говоря, добре... тук съм с определена задача, тя търси отговори, дъщеря е на вашият пълководец Шифт..."
" А сега е тук, сред мъртвите... и тя е като нас!"- засмя се Михина:" Дъщерята на Калисто и Шифт е дух!"
" Сега замълчи и слушай, че този път няма да те пощадя!"- повиши тон зеленокосата елфка. Мъжът кимна и скръсти ръце:" Дух е по моя вина, както казах търсим отговори относно тази книга, относно животът на Джули сега и за напред, можете ли да помогнете?"
" Искаш помощ от нас, великата Джиерда, зеленокосата покровителка на призраците иска помощ от нас, обикновени стражи които тя уби преди години?!"
" Но не ви покорих, както направих с другите убити от мен, а ви пратих в отвъдното иначе до сега да сте мои духове, мои роби!"
Михина я изгледа ядосано, беше права, той и другарите му бяха освободени от веригите на Джиерда и пратени като стражи на Зидът, не бяха нейни духове, от които да черпи сила всеки път в битка, бяха от части свободни.
" Ще съдействаме, какво ви трябва?"
Джули се приближи до него и въздъхна:
" Ще започна с въпросите си за Уайдет, дядо ми! Кой е бил той и какво е бил всъщност?"
" Добър въпрос..."- обади се друг от стражите.
Михина се усмихна и заговори спокойно:
" Уайдет е демон, странното при него било, че не обичал да убива, не бил способен да нарани и муха... един ден се ядосал за нещо, някои предполагат че било заради първата си съпруга, майката на Калисто, не знам името й. Та, бил се ядосал и в гнева си избил няколко ангела, не знайно как ги открил и не ги пощадил, дори имената им не го интересували. Изцедил силите им и ги превърнал в свои, от този ден се превърнал в истински демон, какъвто трябвало да бъде. Но пак бил странен, зло създание с бели магии. Родила се Калисто, същинското зло, демонът който Уайдет не бил. Калисто убила майка си с бяла магия, контролирайки психиката на баща си. Първата й марионетка била собственият й баща Уайдет, а първата й цел била майка й. Втората дъщеря на Уайдет... Горгодия била повече човек, заради майка си, демон и човек, резултатът бил гадателка, майката на Джин. За жалост Калисто убила и тази жена, майката на Горгодия."
" Знаех, че е зла, но чак толкова..."- трепна Джиа.
" Такава е, съжалявам Джули!"
" Няма нищо, вече не я приемам за своя майка, все пак тя опита и мен да убие... явно мрази роднинските си връзки!"- вдигна рамене момичето и Михина продължи:
" Има малко истина в думите ти, Калисто е най- малката от семейството на тези демони, на 200 години започнала да избива всичките си братя и сестри... от там идва и стихът ` Шест демона във мрака, шест демона всесилни....`. Уайдет, първата му съпруга и четирите им големи деца били шестте демона, Калисто седмият... отделният, самотницата чиято сила била почти същата като общите сили на Шестте."
" Значи тя е избила братята и сестрите си?"- ококори се момичето.
" Да, всичките... една сестра и трима братя!"
" Продължавай, стана ми интересно!"- смръщи се Джиа и се подпря на стената.
" Уайдет пожелал чужда намеса за да спре дъщеря си, тогава се намесила Нира, крилатата лисица, Пазителката на Островът на Съдбите! Тя се намесила, затворила Шестте в книги, поверени на Горгодия, която пък затворила демоничното в себе си в Колието на брат ти, така идва и силата за мечтите, Горгодия се отървала от демоничната си същност. Съжалявам, но мога да говоря само до тук... за последното дете на Уайдет нямам право аз да спомена!"
" Благодаря за информацията все пак, част от въпросите ми вече имат отговори!"- усмихна се момичето.
" Радвам се, че ти помогнах... а сега вървете докато не ми е скимнало да ви върна обратно!"
Джиа и Джули кимнаха с глава и се разминаха с останалите призраци, които доволно се усмихваха, щом ги отминаха мъжете изчезнаха, елфката се усмихна, очакваше го, те бяха просто стражи тук, появяваха се само пред очите на натрапници, пред посетители.
" Все още не мога да повярвам, че някой би убил ангел?"
" Явно е възможно, дядо ти не бил докосвал никого, не бил способен да убие, може би затова Калисто се е възползвала от него за да унищожи майка си."
" Започвам да се плаша от това място, пък и жезълът... нали съм дух, как го държа?"
" Твой е, може би затова се справяш с него!"
" Мой или не, плаши ме..."
" Тихо!"- елфката застана пред момичето и се ослуша:" Май пак си имаме съпротива!"
Джули се вгледа напред, за момента нищо не се виждаше, но след няколко секунди пред тях вече се движеха духове.
" Тези пък какви са?"
" Безобидни са..."
Пред тях се разхождаха духовете на няколко жени и обсъждаха нещо, не бяха войни, а обикновени жени с красиви рокли и коси, явно бяха от високо потекло... някога. Джиа пристъпи напред и се поклони леко:
" Извинете за притеснението!"
Жените спряха разговора си и се обърнаха към елфката:
" Кая сте вие?"- попита едната.
" Моето име не е от значение, а това е Джули... нуждаем се от малко помощ, ще ни допуснете ли да преминем?"
Момичето също пристъпи напред и се поклони леко:
" Помощ? Не... не можем да ви помогнем!"
" Милейди, моля..."
" Замълчи, безпокоите нашето спокойствие, прекъсвате разговора ни, знаете ли че от няколко века обсъждаме това, губите ни ценно време?!"
" В това състояние имате предостатъчно време..."
" Млада госпожичке, не си ли малко нагла та да ни говориш така?"
" Извинете, не съм искала, но..."
" Тишина, ние ще говорим!"
Джиа погледна момичето до себе си и кимна леко с глава, Джули направи същото и замълчаха. Втората жена се приближи и ги огледа:
" Войни, нямат нищо елегантно!"
" Да ги оправим?"- предложи друга.
Жените пак заговориха високо, отново започнаха да обсъждат нещо, това изнерви Джиерда:
" Пуснете ни да минем, нямаме време за вас!"- извика елфката. Жените млъкнаха и я изгледаха ядосано:
" Само ако ни направите услуга!"- подли усмивки се изписаха по лицата на две от жените.
Елфката въздъхна:
" Какво искате?!"
" Да ви променим..."- засмяха се трите.
" Как да ни промените?"- смръщи се Джули.
" Така..."
В мига в който изрекоха това Джули и Джиа не бяха същите, огледаха се внимателно с разширени очи и се разтрепериха. Джиерда беше с дълга червена рокля и прибрана на кок коса, а Джули със светла рокля и къдрици /ето/:
" Какво е това?!"- разтрепери се гневно Джиа и предишните й дрехи се върнаха.
" Явно на теб не можем да влияем, но пък на нея можем..."
" Махнете ги тези дрехи от мен!"- отвърна Джули шокирано.
" Не искаме, така си добре... а сега може да вървите нататък!"- жените се засмяха, смехът им беше весел и искрен. Момичето поклати глава и погледна елфката, поклониха се пак на жените, които изчезнаха както се бяха появили, само гласовете им и онзи спор останаха.
" Това е върховно, как ще правя нещо нормално с тези дрехи?!"
" Ще свикнеш, пък и е само временно!"
" Джиа, защо ми се струва, че се загубихме?"- бяха вървели с часове, последните призраци бяха онези жени, всичко беше мрачно, елфката беше върнала предишният си вид, крилете ги нямаше, а косата й беше тъмно- зелена.
" Не сме се загубили, тук трябва да има врати и стаи, много стаи..."- смръщи се тя.
" От известно време не сме виждали нищо, дори пукнатина в стената!"
" Джули! Спокойно!"- извика вече раздразнено зеленокосата. Момичето млъкна и се смръщи недоволно. Лефката отвори книгата и зачете:" Път до края в дъното на коридора, път на второто ниво... вратата е кристал червен, през огледало преминаваха шестте..."
" Това какво трябва да значи?"
" Че ще трябва да стигнем кротко и мирно до края на този коридор за да не ни нападнат."
" Късно!"- изръмжа някой зад тях. Двете се обърнаха плахо, там със сериозно и злобно изражение стояха някакви странни същества, трима високи мъже с маски и бойни доспехи, зад тях се развяваха черни плащове, нямаше вятър тук, но те се развяваха. Най- странното беше, че в ръцете си държаха жезли, подобни на този на Джули, но в единя си край със златис кристал, в другия с остър връх.
" Вие пък кой сте?"- езлфаката застана пред момичето.
" Няма да ви нападаме, но е късно вече да продължавате до края!"- отвърна първото същество, което беше и по- едро от останалите две.
" Защо да е късно?"- попита изненадано Джули.
" Защото духът ти няма да издържи още дълго тук, ти не може да си мъртва, но ако останеш с духът ти е свършено млада Дракинзи!"
" От къде... как така знаете името ми?!"- разтрепери се момичето.
" Знаем всичко за теб, така че последвайте ни!"
" Защо да ви вярваме?!"- извика ядосано Джиа.
" Защото сме пратеници на Арагорн Белпфегор!"- съществото говореше все така спокойно и сериозно.
" Арагорн, той ви е пратил... защо?"- Джули пристъпи напред и се отскубна от Джиа.
" Ще разберете малко по- късно, сега елате!"
Двете се спогледаха несигурно, но кимнаха и тръгнаха след съществата. Когато се доближиха до тях те просто изчезнаха:
" Тези май си правят шеги?!"- промърмори вече много ядосано Джиа.
" Не мисля..."- тъкмо изрече това и двете пропаднаха надолу, всичко беше мрачно и черно, Джиерда опита да се задържи с магия, но не можеше да направи нищо, усети тежестта в себе си, погледна към Джули с уплашени очи. Момичето чувстваше непозната болка, сякаш нещо я разкъсваше при самото падане. Нещо проблесна и ги заслепи, пропадането спря.
Джули отвори очи, светлината беше прекалено ярка и пак я заслепи наистина вече не падаха, но не бяха и на твърда земя:
" Къде сме?"
" Нямам представа, но не биваше да им вярваме!"
Изведнъж усетиха, че се спускат надолу и стъпват на земята:
" Добре дошли!"- чуха се едновременно два приятни и мили гласа на жени. Обстановката притъмня и Джиа вече виждаше нормално, бяха попаднали в странна и необичайно обзаведена стая. С много мебели, маси и столове, много книги и вази, също и картини с прелестни пейзажи по стените, не беше толкова мрачно, от някъде се разпростираше мека светлина, не се забелязваше от къде идва обаче.
" Къде сме?"- попита пак Джули, но плахо, това място не й действаше добре.
" В нашият дом!"- прозвучаха пак гласовете и пред тях се появиха два бледи образа, който постепенно започнаха да се открояват и забелязват повече. Две жени с виолетови коси и странни жезли в ръце /цък/:
" Добре дошли Джули Дракинзи и Джиерда или предпочиташ... Софи!"
" Софи?!"- стресна се елфката:" Това е... истинското ми име, но как... аз дори не го помня, а Вие?"
" Познаваме и двете ви, познаваме и приятелите ви."- жените говореха в един глас, зеленокосата претръпна и не можеше да каже нищо повече те знаеха името й, името което тя не помнеше от триста години, Джули ги гледаше неразбиращо, кои бяха те, от къде ги познаваха наистина?
Бледата мъгла около двете жени се разведели и образите им се виждаха по- ясно:
" Седнете моля!"- усмихна се едната, в чиито ръце беше жезълът с остриетата.
" Можем и прави да стоим!"- отвърна Джиерда, но думите й бяха игнорирани и след миг тя и Джули седяха на канапета, а срещу тях двете странници също.
" Как го направихте?"- попита стреснато момичето.
" Това е нашият дом, тук имаме пълен контрол над всичко!"- отвърна тези с жезъла с кристалите.
" Ние сме сестри, първите жертви на Калисто Драяне..."
" Драяне?! Така ли се казва майка ми?"- прекъсна я Джули.
" Да, това е името й... а ти и Джин измислихте своите за да нямате нищо общо с родителите си."- отвърна първата:" Моето име е Ит, преди хиляди години бях войн, затова и жезълът ми е с остриета."
" А аз съм Ет, бях обикновена магьосница, и може би забелязвате, че съм... сляпа."
Джули и Джиа кимнаха, все още нямаха доверие на тези двете, но нямаха и друг избор, трябваше да се примирят.
" От къде знаете истинското ми име, аз самата не го помня?"- попита след малко елфката.
" Присъствахме в деня, когато придоби сегашния си вид на меч- убиец, от тогава те познаваме!"- усмихна псе леко Ит. Джиа приведе глава и замълча.
" Защо сме тук, кои бяха онези които ни казаха да ги последваме?"- продължи с въпросите момичето.
" Наши пратеници, търсим ви от както влязохте, не беше трудно да ви открием."- отвърна Ет.
" Предполагам ще искате продължението на разказа на Михина?"
" Да, ако може..."
" Разбира се!"
Двете сестри кимнаха леко с глава и заговориха в един глас:
" След като Горгодия затворила своето демонично от себе си в Колието, тя избрала първите си жреци и така започнало всичко, от начало обществото на Пазителите на Колието било тайно, но постепенно ставало по- известно и по- известно... Историята за Горгодия, Шифт и Джин я знаете, няма смисъл да я разказваме. Ще продължим нататък... когато Уайдет видял, че дъщеря му Калисто е извън контрол и поискал намесата на Нира, той получи и още нещо преди да се предаде и да бъде затворен... още един син- последният син, който обаче не притежавал нищо демонично в себе си, тази част от него била затворена в предмет още при раждането му. Момчето било човешки син, земни майка и баща... той приел името на тяхната фамилия, познато ви е, но нека доразкажем."- жените замълчаха за миг, а недоумение обхващаше Джули и Джиерда, кой беше този мъж, последният син на Уайде? Ит и Ет продължиха все така спокойни:
" Неговата сила, част от неговата сила се отключила когато станал Ездач, детето било запознато с истината за семейството си, но я криело, а предметът в който било затворено демоничното бил разделен на две... едната получила негова приятелка, а другата станала част от оръжието му. Той можел два умре като просто смъртен, но преди този ден трябвало да предаде предмета в ръцете на Калистовата дъщеря, за да може тя... тоест ти Джули да овладееш демоничното в себе си и да го използваш за добро, както някога е искал дядо ти, преди да избие онези ангели."
" Този мъж, името му..."- заговори стреснато Джули.
" Да, той е... последният син на Уайдет Драяне е Арагорн, известен под фамилията Белпфегор!"
Момичето потрепери, не можеше да повярва, нейният най- добър приятел още от дете и неин учител, всъщност е бил неин чичо!
" Но как така, това е... невъзможно... защо, защо никой не ми е казал до сега?!"- разтрепери се Джули и стана от канапето:" Толкова години съм живяла с него и той не ми е казал, че сме една кръв! Защо?!"- ако беше все още жива от очите й щяха да бликнат сълзи, но беше дух, различаваща се от Джиерда и неспособна да плаче.
" Това беше неговата мисия, да бъде до теб до определено време и след това да си отиде, оставяйки те с приятелите и брат ти. Там, където той няма място в живота, с такава задача беше роден...Горгодия го предсказа, знаеше какво щеше да се случи. Съжаляваме за мъката ти, за теб той беше..."
" Беше като брат, а е бил мой чичо..."- прекъсна ги момчето и пак седна:" Трябваше да ми каже, не биваше да крие и сега...?
" Сега силата на семейството ти е в теб, в неговия предмет, в твоя... амулет!"
Джули трепна и вдигна глава, леко опипа амулета на врата си и усети топлината му:
" Каква сила?"
" Силата, която Арагорн не е притежавал, тази сила, която Уайдет е затворил още при раждането му в този предмет, силата която Горгодия е затворила в Колието си... тази сила, силата на демон от Шестте!"- отвърнаха двете:" Калисто беше седмата, така се предполагаше... но може би си ти!"
" Не е възможно да е тя, не е чистокръвна... наполовина е човек!"- намеси се Джиа, която седеше с разширени очи и гледаше амулета на врата на момчето.
" Така е, но докато Калисто не бъде затворена в книга Седмият няма д9а бъде определен, затова трябва да се научиш... ще напуснеш Зидът с учител!"
" Учител ли, за какво и кой!"
" Демон, който ще изпита верността към приятелите ти, задълженията към тях, ще ти помага и ще те обрича на опасности, ще те подлага на множество изпитания и препятствия... докато не се научиш да използваш демоничната си сила, силата на полудемон за добро. Тук идва действието на жезълът ти, твоето семейно оръжие!"
" Защо точно демон трябва да бъде мой учител?"
" Защото само той може да те научи на необходимото, когато овладееш жезъла си напълно демонът ще те напусне и ще върне вида ти!"
" Вида ми ли, какво значи това?"- смръщи се Джули.
Ит и Ет замълчаха, потупаха с жезлите си в пода и ги кръстосаха над главите си. Стаята се изпълни с цикламено сияние, което заслепи Джиа и Джули. Момчето усети силна болка и изпищя, в следващия момент усети че някой или нещо я държи да не падне.
Джули отвори плахо очи, болката я имаше все още, а над нея се беше надвиснало странно подобно на куче или чакал същество с празни очи и лека усмивка /ето/:
- Здравей!- заговори съществото, гласът му беше спокоен, но зловещ и сякаш на възрастен мъдрец.
- Кой, кой си ти?!- развика се Джули и се изправи:- Чакай малко, аз...- очите й се разшириха и се разтрепери, пред нея на стената се разполагаше голямо огледало, от двете му страни стояха Ит и Ет и се усмихваха доволно. В отражението на огледалото видя Джиерда зад себе си, а до себе си това същество. Но се вгледа в собствения си образ. Беше със свело кестенява коса и оранжевишкави очи, дрехите й бяха съвсем различни, на врата й амулетът примигваше в черно, а в ръката си държеше златист жезъл с кръгъл кристал на върха, едната му страна беше черна, а другата бяла / ето я/:
- Какво е станало с мен и... аз говоря нормално?!- едва произнесе тя.
" Това е временна промяна, когато овладееш жезъла си ще се промениш отново, ако се научиш да използваш силите си за добро кристалът ще изсветлее, но в противния случай ще потъмнее!"- отвърнаха жените и погледнаха съществото, което кимна с глава и се усмихна леко:
- Хайде моя малка ученичке, да намерим драконът и!
- Ученичка, значи ти си моят учител... демонът?!
- Да, името ми е Анубис!
Джули остана като вцепенена:
- Анаю?- стресна се изведнъж:- Къде е тя?
- Да я намерим, тук е някъде... когато ти умря и с нея се случи същото, може би и тя е променена!- отвърна Анубис.
- Не!
- Спокойно Джули, за това аз съм с теб, за да те науча и как да откриваш близките за теб сред мъртвите!
- Страхотно!- прошепна тя и скръсти ръце, прибирайки жезъла си в ножницата на кръста си. В миг погледна пак огледалото и видя очите на Джиа, кафяви и бистри:- Какво?!
" Това е истинския цвят на очите ти Софи Грийн!"- отвърнаха сестрите.
- Софи Грийн, помня го!- спомни името си и притвори леко очи, при отварянето им отровно зеления цвят се върна:- Да намерим Арнаю и да се махаме!
Джули се усмихна леко, усещаше странно в себе си, сякаш този демон Анубис винаги е бил с нея и го познава от много години, същото беше и при него, той сякаш я познаваше от цял живот, а неговият живот беше дълъг.
Ит и Ет се усмихнаха пак и се отдалечиха от огледалото:
" Вървете да, Анубис ще се погрижи да излезете нормално!"
- Благодаря ви!- усмихна се Джули и се поклони леко, Джиа се преобрази в зелен лъч и започна да обикаля около момичето. Двете жени кръстосаха жезлите си отново и лилавото сияние обви всичко наоколо, момичето отвори очи и се огледа. Отново бяха в коридора, Джиа беше до нея, а демонът... чувстваше го на близо, но не го виждаше:
- Анубис?- прошепна тихо и се обърна и назад за два го потърси с поглед.
- Тук съм!- обади се съществото и се появи до нея:- Да намерим Анаю, по- бързо и да почваме с уроците ти, малка моя ученичке!
- Голям гадняр ми се струваш, странното е че сякаш те познавам от години?!- смръщи се момичето.
- Нормално, наистина ме познаваш... кой те е намерил в пустинята, орк на име Игор нали, а после в чии ръце те е предал, в ръцете на пясъчен човек... Скар?- подсмихна се лукаво демонът.
- Какво искаш да кажеш с това?!- повиши тон Джули.
- Че тези двамата бях аз, аз доведох Арагорн до теб, явих се в съня му и му помогнах а те открие по- бързо. От както си се родила съм до теб и те наглеждам!
- Не е възможно!- очите на момичето се разшириха:- Ти си бил... отраснала съм с теб без да зная?!
- Абсолютно!
- Лъжеш?!
- Съмнявам се, че лъже... прекалено е...- намеси се Джиерда.
- Права си, когато прехвърлиш 10 000 години свикваш с всичко и забравяш лъжата и измамите, но тъй като трябва да те науча да използваш силата и жезъла си ще трябва да прибегна до лъжи и измами!
- Гадняр!- нацупи се Джули и тръгна напред:- Само да попитам... къде е книгата?
- Тя няма да ти е нужна вече, въпросите които ти трябваха ги откри, а тези които ти предстоят ще ги откриеш с времето!- отвърна Анубис и тръгна след нея и Джиа.
Достигнаха края на коридора, нямаха представа къде се намираха и това ги безпокоеше от части:
- Анубис, защо мога да говоря нормално?- запита тихо момичето.
- Защото вече си умирала тук, сестрите Викг и аз ти върнахме тялото, макар и малко изменено... сега можеш да умреш само ако аз реша, аз съм твой Пазител и Учител!
- И защо точно ти решаваш това?- смръщи се елфката, нямаше му никакво доверие.
- Софи... някои имат Пазители ангели, а Джули има Пазител демон... може би и брат й!
- Не ме наричай Софи, това име отдавна е забравено!
- И не намесвай брат ми!
Двете се ядосаха и скръстиха ръце, Анубис поклати глава и се усмихна леко:
- Съжалявам тогава... за името, Джиа!- поклони се леко, които изненада и двете. Той беше демон, а изразяваше уважение към тях:- А за Джин... ще бъда и негов пазител, след време ще се намеся и в неговия живот, ще трябва да проверя и него, дали ще бъде зъл или добър... това ще определя аз с учението си!
- Не се доближавай до брат ми!- смръщи се Джули и посегна към жезъла.
- Няма избор, определен съм да се занимавам с вас до края... последните деца от семейството на Уайдет, белият демон!- отвърна демонът:- И ти предлагам да не използваш жезълът си тук, лесно мога да определя каква си... мрачна като Клисто. Тогава Ит и Ет ще бъдат принудени да те затворят в книга и да я поверят на Горгодия за да я скрие от света като нещо опасно!
Момичето трепна и отдалечи ръка от жезъла:
- Добре...- отвърна тихо и се огледа:- А сега на къде?
- На долу!- усмихна се Анубис и подът под тях пропадна изневиделица.
Падането продължи кратко, стигайки края на пропастта нещо ги задържа и ги спусна бавно надолу. Анубис се усмихна и стъпи на земята уверено:
- Ето ни в началото!
- Какво начало, къде сме?- смръщи се Джиерда и се огледа:- Чакай, ние сме в главния коридор на първия етаж над земята?
- А това е вратата, през която влязохме?- Джули се загледа настрани, същата врата наистина, тази през която преминаха и се озоваха вътре в Зидат.
- Помните!- усмихна се демонът:- Това е добре, а това май ти принадлежи Джули?- Анубис протегна ръка и подаде на момичето блестящия медальон.
- Как е попаднал в теб?- очите й се разшириха.
- Току що се озова в ръката ми, трябва да го дадеш на брат си... от дядо ви е, този медальон ще пази Джин от тъмни магии и ще увеличи силите му тъй като той няма да е притежател на жезъл като теб.
- Значи това ще е неговото оръжие?- замисли се момичето.
- Може да се каже, така ще концентрира силата си по- добре и няма да се бои да я изпусне и да нарани някого.
- Това е... добре.- усмихна се бегло Джиа.
- Много добре даже, Джули...- обърна се изведнъж към момичето и усивката му изчезна:- Силата ти на демон е в амулета, който получи от Арагорн, тя се насочва към жезъла ти и от там всичко зависи от теб... дали ще я ползваш за добро или лошо. Разбираш ли ме?- демонът приклекна до нея и я хвана за рамото:
- Да!- кина с глава момичето:- Разбирам!
- Добре!- усмихна се пак Анубис:- Тъй като ще е малко трудно да се подвизавам навън без определено тяло, ще обитавам съзнанието ти когато съм извън него ще мога да се движа на няколко метра от теб, съгласна ли си?
- Имам ли друг избор?
- Не!
- Тогава... добре!- въздъхна Джули примирено:- Странен си, едновременно те чувствам зъл и гаден и едновременно с това много близък! Защо?
- Защото имаме връзка, аз те спасих от гибел под Слънцето, аз те поех сред пясъчните и аз доведох чичо ти, човекът който те превърна в това което си сега... при теб.- усмихна се леко и се изправи. Лека усмивка се изписа и по нейното лице. Останаха мълчаливи известно време и тръгнаха към вратата, привлечени от някакъв шум отвън.
От вън имаше събиран на зомбита около нещо, Джиерда се подпря на вратата и се заслуша:
- Нападат някого!- прошепна след малко.
- Значи е време Джули да изпробва жезъла си!- усмихна се Анубис и пристъпи към момичето, достигайки до нея образът му избледня и той се с ля с нея. Джули потрепна и стисна очи.
" А сега ме слушай, в съзнанието ти съм, так ще мога да ти помагам в по- лоши ситуации!"
- Добре!- кимна с глава тя и посегна към жезъла в ножницата си, извади го и го насочи към вратата. В главата й чакалът обясняваше какво да прави. Момичето се смръщи и стисна златистото оръжие, амулетът й засия в тъмно сиво, подобно сияние се обви и около двуцветния кристал.
" Отвори вратата!"
Един замах и черна вълна разсече и отвори каменната врата с грохот.
- Анаю?!- отвън сребристата драконка се опитваше да се измъкне от веригите, с които зомбитата я увръзваха.
" Добре се справи с това, а сега нататък..."
Момичето стисна жезъла още по- силно, усещаше прилива на енергия от амулета към оръжието и обратно, двата предмета сякаш общуваха по между си. Джули пристъпи напред и лукава усмивка се изписа по лицето й, усещаше силата си още повече и това й даде увереност изведнъж. Кестенявата й коса се развя и няколко мъниста от дрехите паднаха, усети тежестта на обеците си, до сега ушите й дори не бяха пробити. Обгърна се в златисто сияние и жезълът се възпламени в черни огньове. Удари го в земята и всичко под краката й се разтресе, зомбитата потрепнаха и се обърнаха към нея с ревове, някои отпуснаха бодливите вериги тръгнаха към момичето, въртейки ги над главата си.
" Сега!"- извика Анубис в глава та й и гласът му прозвуча като ехо.
- Сега!- промълви ту и насочи жезъла си към зомбитата, от двуцветния кристал се изстреля могъща струя от черни и оранжеви огньове, които погълнаха изчадията и разтопиха веригите им, а Анаю остана невредима обградена от бледозлатиста сфера.
- Джули?- след няколко минути димът и светлината се разведелиха и Джиерда се огледа притеснено, очите й трепереха, не беше виждала подобна мощ и то от момиче на възрастта на Джули. Тя стоеше на колене, заровила ръце в снега и с насълзени очи, а до нея жезълът примигваше леко.
- Джули, добре ли си?- попита пак елфката.
- Добре е, премина първото си изпитание приемливо добре!- Анубис се появи пред нея и приклекна с усмивка:- Браво малката, доволен съм!- подаде й ръка и леко притвори очи. Джули вдигна глава и избърса сълзите си, пое ръката му, в този момент усети връзката си с демонът и неговата закрила над себе си, сякаш той вечно е бил до нея и вечно ще бъде до нея. Усмихна се леко и се изправи с негова помощ, извърна поглед нататък и очите й блеснаха:
- Анаю!- извика и се затича към драконката си, веригите от нея ги нямаше. Прегърна главата й силно и стисна очи:- Съжалявам много, съжалявам че трябваше и ти за загинеш заради мен!
" Няма нищо, твоят Пазител ме върна преди да върне теб!"- отвърна тя и погледна чакалът, който беше скръстил доволно ръце и наблюдаваше, до него стоеше зеленокосата елфка също с доволно изражение:
- Справяш се добре демоне.
- Благодаря, така трябва!
Джули се обърна към тях и се усмихна:
- Анубис, благодаря ти!
- За нищо!- намигна той и се обърна към Зидът:- Премина първия ми тест със зомбитата, доказа че Анаю е по- ценна за теб от пълната загуба на сили!
- Каква загуба на сили?- попита след малко Джули и пусна драконката.
- Това, което направи преди малко можеше да отнеме всичките ти сили за дълго време, но понеже доказа какво значи драконкат ти за теб самата, силите ти не изчезнаха а дори се увеличиха... това е добро начало в уроците ми и в обучението ти!
" Значи е хубаво... браво Джули!"- усмихна се Анаю, в нея също имаше промяна, очите й бяха с лек златист отенък и през едното си имаше червен белег от отдрано. Момичето кимна с глава и се протегна към жезъла си, но той не беше в снега:
- Къде е?!- стресна се тя, но усети топлината му в ножницата, тя също беше странна пригодена специално за този жезъл. Джули опипа кристалът и се усмихна:- Да се връщаме!
- Съгласна съм!- кимна Джиа и премина в зелено кълбо, което се издигна нагоре, Анубис направи няколко крачки напред и в миг се озова до Джули, сливайки се с нея. Момичето погали дракона си и с един ловък скок беше на гърба й:
" Хайде, Анаю... да се махаме от тук!"
" Разбира се, с удоволствие!"
Анаю се издигна плавно нагоре и след малко вече бяха далеч от Зидат, тъмните каменни блокове се забелязваха все още на фона на бялата покривка, но зловещите гласове и мътните фигури вече не се виждах. Джули извади от джоба под наметалото си медальона и го стисна в дланта си:
- Джин се откроява от теб значително, но и него ще трябва да пазя, добре че дядо ви се е сетил за този медальон!- Анбис се появи до нея седящ спокойно на гърба на Анаю.
- Да, добре че го е предал за брат ми!- усмихна се момичето.
- Джули, трябва да ти кажа нещо... за напред.
- Какво?
- Вече разбра, че е възможно ти да си седмият демон от семейството нали?
- Да, и какво значение има това, защо се притесни така... Анубис?- притеснение се появи и в очите на момичето.
- Защото... ако след моето обучение се окажеш зла и тъмнината в теб надделява, то ще бъдеш затворена в седмата книга и скрита някъде заедно с останалите, това ще затвори кръгът на семейството ви!- обясни тихо демонът.
- Това го разбрах вече, хайде изплюй камъчето... не ме тормози?!- смръщи се Джули.
- Тогава... всички от семейството на шестте демона ще загинат!- изрече го с затруднение, не искаше да го казва но беше длъжен, демон но по лицето му се изписа тревога и непозната мъка. Очите на момичето се разшириха и тя прибра медальона обратно в джоба си:
- Обясни ми по- ясно?!
- Всички... Джин, Нава, Джиерда... аз, Горгодия, Арагорн... дори Анаю и Киара, може би и Шадол...
- Но как, не мога да те разбера?!
" Верижна реакция!"- отвърна смутено драконката. Демонът кимна:
- Ако ти се окажеш повече зла от колкото добра след моите уроци, то всички които са имали връзка с вашето семейство ще бъдат погубени... завинаги, няма да могат да достигнат дори Отвъдното, душите им ще бъдат унищожени. Шестте демона, заедно със седмия, брат ти, драконите ви, Нава като творение на Калисто, Шадол като някогашен бъдещ дракон на Арагорн, дори той самият и Горгодия ще бъдат погубени от Отвъдното... близнаците Моли и Мйкъл Белпфегор като част от семейството на Арагорн...- чакалът замълча за миг и въздъхна тежко:- Съжалявам, но няма друг начин... трябва да се докажеш пред мен каква си, да се надяваме... не такава, каквато ще донесе гибелта на толкова много хора и същества!
Джули остана безмълвна, ако демоничното в нея надделееше щеше да е виновна за смъртта на мнозина, а Анубис беше пратен с определена цел... да изпита истинската същност на момичето, тази която самата тя не познава. Всички замълчаха, демонът се върна обратно в съзнанието на Джули и не се появи повече през целия път обратно.

~ ~ ~
- По дяволите!- разкрещя се Анубис и нахлу гневно в една от стаите, същата уютна стаичка, в която се запозна с Джули. Навя му лошо чувство. Демонът огледа обстановката, търсеше сестрите, те имаха вина за това, те го бяха накарали да говори и да й предложи това:
- Къде сте, проклетници?!
" Анубис, успокой се и се съсредоточи!"- Ит и Ет се отзоваха мигновено и застанаха от двете му страни.
- Да се успокоя ли, та тя е загубена... каквато е и...- продължи да крещи все по- разгневено.
" Калисто е на половина загубена, тялото й беше унищожено преди години, съзнанието й живееше в елфът, после се пренесе сред други тела и същества... сега я няма, но все още е наоколо и търси кой да подчини и да си отмъсти."- обясни спокойно Ит.
" А Джули, тя е напълно изгубена и душата й може да се върне само чрез усърдно търсене и обратния ефект. Само нейният пазител, само ти можеш да я откриеш, но не само ти можеш да я върнеш."- продължи Ет.
- Не, не мога да ви разбера? От начало ме накарахте да говора ида я предизвикам да направи и недопустимото за да помогне на брат си, а сега да я предизвикам да... изостави брат си в беда... Не! Няма да го направя, няма да застраша и неговия живот!
" Но тя не е мъртва, а изгубена... все още е там някъде из Динзел, може би. Ти, надявай се майка й да не я е открила, никой не е способен да се меси в битка между две души, те съществуват в друго измерение и макар и да обитават човешкото, попадайки в битка се обричат на вечни страдания и никога няма да могат да се върнат в телата си."
" А ако Калисто наистина я откре и двете претърпят тези мъки и страдания, а след това и ти я откриеш и с приятелите ви я върнете има вероятност да върнете и тялото на вещицата и пълната й сила."
" Затова бъди предпазлив, демоне... ние ти се доверихме, Горгодия ти се довери и сме сигурни, че ще се справиш... търси своята ученичка в Динзел, ако не е там трябва и ти да умреш за да я откриеш като душа или да убиеш друг за да може той да я открие!"
- Чакайте!- двете фигури запознаха да избледняват, а в мига в който изчезнаха чакалът беше повален и прогонен от Зидът със силна магия, върна се обратно от където идваше.
Залата беше мрачна и пуста за момента, няколко призрачни факли горяха по стените и излъчваха мъртвешко сияние. Чакалът пристъпи бавно напред с приведена глава и коленичи:
- Простете ми, Господарке!- промълви тихо и вдигна поглед към тъмнината, факлите се разгоряха и пред очите на Анубис се разкриха черни тронове, подредени в полумесец, на които седяха няколко фигури. Централната беше сивокоса жена, беше майката на Джин- Горгодия, до нея седеше Арагорн, с широкият назъбен меч, от двете им страни бяха сестрите Ит и Ет, а до тях бяха Гато в истинския си облик, малко момиченце със златисти къдрици, вързани на опашки и кристално сини очи, другата фигура беше на жена със сиво- синя коса и вълчи уши на главата си, името й беше Ишизу... голямата сестра на Анубис и Гато.
- Ти сгреши!- промълви Горгодия и го погледна хладно.
- Зная, Господарке... Простете ми!
- Едва не уби племенницата ми, а пожела да жертваш и Джин?!- изкрещя гневно Арагорн.
- Съжалявам...
- Нека обсъдим проблема и от другата страна?- промълви Гато и се изправи бавно:- Брат ми сгреши с това, но пое вината си и се оттегли, макар и да не съм сигурна че демон на повече от 10 хилядолетия би направил такава елементарна грешка... Все пак нека помислим?
- И за какво ще мислите толкова?- прозвуча друг женски глас и от сенките зад чакалът се появи фигура със синьо- лилави коси и черни очи.
- Ти нямаш работа тук!- смръщи се Горгодия.
- И защо не, нямам ли право да знам какво се случва с моите унищожители, тези които ме погубиха и заличиха царството му... Каз Модан?
- Върви си, мястото ти не е тук!- изкрещя Ишизу и също се изправи заставайки до сестра си:- Ти беше Сянката, последната, сега други владеят тъмнината и точно за това сме се събрали!
- Но все пак не можете да ме прогоните, вие ме пратихте тук като робиня, да пазя Зидът както всички останали съгрешили глупаци!
- Замълчи!- изкрещя гневно Горгодия и повали Сянката:- Имаше време да върнеш дълга си, да опростиш грешките си, но изпусна шанса си, сега завинаги ще останеш такава, бившата царица на русалките, бившата Сянка и господарка на Каз Модан, завинаги ще си робиня тук!- очите на жената просветнаха за миг и косата й придоби черен цвят, из залата се разнесе писък и фигурата на Сянката изчезна, потъвайки в пода.
- До къде стигнахме? Да! Анубис, не сме тук за да те накажем заради грешката ти и заради вината ти, тук сме за да ти дадем още един шанс преди да свършиш като...- заговориха Ит и Ет в един глас.
- Като мен, братко!- завърши Ишизу и се усмихна леко:- Моята грешка доведе до гибелта ми, но се преродих във вълчица, някой ден ще ме срещнеш в новата ми форма, обещавам ти!
Чакалът се усмихна леко и кимна с глава:
- Какво трябва да сторя?
- Много неща имаш за вършене, особено след като много неща се объркаха... но само Плетачът на Съдбите може да каже защо става така, само Той има контрол над нещата сега и завинаги...- отвърна тихо Арагорн и се облегна назад.
- Чуй ме, Анубис... Ти и всички от семейството ти бяхте наказани преди хилядолетия да пазите определени хора, определени същества, Гато пое отговорността си преди три години и се справи, макар и вече да не може да се прероди в каквото и да било... Тя спаси живота на тъмен син, както ти беше длъжен да пазиш живота на тъмна дъщеря и нейното братче, но уви... провали се.
Чакалът приведе виновно глава и се подпря с ръце на пода.
- Но имаме нова задача за теб, демонични пазителю... има някой, чиято сила още не е освободена!
Анубис трепна и се надигна изненадано:
- Кой е този някой, Господарке Горгодия?
- Ти го познаваш. Познавал си баща ми, кой беше първият ангел който той уби?
- Муфаса, до колкото помня... отне цялата му сила и открадна крилете му.
- Точно така, ангелските криле, който той предаде изцяло на Калисто, защото аз се отрекох от тях... тези криле бяха дар за Джиерда, макар и само част от тях, но сестра ми реши да запази ангелската сила в себе си и не я предаде на дъщеря си, за сметка на това я загуби напълно, като я прехвърли в едно същество...
- Не...- очите на демонът се разшириха и той седна на земята стреснато:- Нима искате да кажете...
- Точно така!- усмихна се жената:- Калисто му предаде крилете си, поне това което беше останало от тях, другата част предаде Джиа, а останалото, последното парченце от пъзела беше Джесика... тя е ангел на тъмнината.
- И каква е моята задача?
- Да отключих крилете на Светлия покровител, той контролира светлина, покровителства деня, но има сила която все още не е отключил... ако изпълниш това и разпериш крилете му ще ти бъде простено и Гато... ще получи още един шанс да се прероди!
- Да... Господарке!- демонът се изправи и се поклони, светлината изчезна, а с нея и троновете и фигурите. Анубис пое дъх и отстъпи бавно назад, беше му възложена най- трудната задача в живота му, но трябваше да я изпълни, не само заради себе си, но и задари малката си сетричка.

Зима в пустинята...[ откъс от РП история във форум "Световете" ]

Зини и Грегор удряха по стената с всичките им останали сили:
- Извинете ни, не искахме...- крещеше джуджето.
" Но го направихте, влязохте тук и искате да вземете нещо, което ми принадлежи!"- гласът сякаш продължаваше да се приближава към тях:
- Сър, извинете ни, няма да се повтори... само ни освободете!- хобитът стисна очи, можеше да различи гласа... беше мъжки.
- Къде е Джули сега... тя щеше да знае какво да прави?!
" Джули... моята Джули, за нея ли говорите?"- гласът спря, вече се чуваше само от едно място- пред тях:" Обърнете се!"
Двамата спряха да блъскат невидимата стена и бавно и плахо изпълниха заповедта, обърнаха се към края на библиотеката, към гласа. Очите им се разшириха, пред тях стоеше висок и строен мъж, с черна коса и сиви очи. Изражението му беше сериозно и сърдито. Най- странното беше, че в ръката си държеше златист жезъл, подобен на този на момичето, но със сребърно перо на върха вместо черен кристал. Изумителна беше приликата му с Нава, но се виждаше че беше значително по- възрастен от него.
- Вие сте...- заекна Зини.
- Да, аз съм... Уайдет... бащата на Калисто и Горгодия!
- Милорд, извинете ни за нахалството... ние просто търсехме...
- Знам какво търсите, затова и ме разгневихте, Горгодия остави книгите тук и ме освободи от моята за да пазя останалите!
- Но Вие можете да излезете от тук ако желаете?
- Не, докато и останалите като мен не се съберат свободни тук никой не може да напусне библиотеката... такова е проклятието на дъщеря ми!
- Сър, ние...
- Замълчете, внуците ми са в беда... един от друг!
Зини и Грегор се спогледаха уплашено:
- Предайте на Джули, че може да овладее силата на кристала си без да стане зависима от него само по един начин, с един предмет...
- Кой е... този предмет?- Зини вече се поуспоко и и се отдалечи от стената.
- Предмет, много ценен и важен за нея, тя го притежава но трябва да открие какво има в него!- мъжът замълча и погледна на страни:- Там, на един рафт има книга... която описва предмета и легендата за него, вземете я, прочетете я и я дайте и на нея! А на Джин, малкият ми внук... дайте му това...- странникът протегна ръка напред и в дланта му се появи странен предмет, блестяща висулка на тънка верижка /цък/:
- Какво е... това?
- С него може да се пази от тъмните сили и да увеличава своите способности... Джин е повече човек, за разлика от сестра си. Втората ми съпруга беше човек, Горгодия е нейна дъщеря... полу- демон, а след като и Шифт беше човек, тъмното в момченцето се изгуби...- предметът се издигна от ръката му и се понесе към хобитът, той подаде ръце и пое нежната висулка внимателно:- А сега си вървете!- изкрещя мъжът и двамата бяха заляти от мрачно сияние, в следващият момент се намираха в коридора пред вратата на библиотеката, все едно бяха излезли, вратата беше затворена от вън, а не от вътре.
Стъпките се чуваха тихо, но бяха ясни. Някой вървеше забързано, а друг вървеше зад него по- бавно. Двете фигури се движеха по един от подземните, изоставените коридори на храма:
- Сигурен ли си, нямам доверие на тези стени.- гласът му трепереше, а очите му шареха по прашните скални стени:
- Не точно, но...- една от факлите пламна, когато двамата се приближиха и хобитът я взе, обръщайки се към джуджето зад себе си:- Нямаме друг избор, аз... усещам...
- Усещаш само бръмбарите в главата си.- отвърна Грегор недоволно и скръсти ръце. Зини не отговори, а продължи напред още по- бързо. Джуджето го настигна задъхано и завървя наравно с него:
- Объркваш ме, защо трябва да слизаме точно тук... минаха три години, Зини?
- Защото...- момчето замълча, жълтите му очи се впиха в гологлавият си другар и въздъхна:- Видях го... беше видение...
- Вече говориш пълни глупости!- промърмори Грегор и застана пред момчето:- Какво видение, ти не си...
- Горгодия, тя... прати ми видението, каза ми какво да правя...- отвърна хобитът плахо.
- Какво да правиш? Казала ти е да отидеш до гроба на нейния полу- брат?
- Не само, но ще разберем когато наистина отидем там.
Зини се усмихна бегло и мина покрай него, стискайки факлата уверено. Коридорът беше дълъг и мрачен, а само това пламъче в ръцете на новия жрец озаряваше стените и пътя им. Изведнъж достигнаха до стълби, много и едри, което затрудни Грегор, макар че и Зини не беше по- добре, все пак не им обръщаше внимание. Джуджето мърмореше, през цялото слизане надолу, за всяко стъпало, което минеше...
Въздухът около тях се затопли и хобитът вдигна ръка:
- Студът ти е замразил разумното мислене...- промърмори за послендно Грегор и надникна през рамото на Зини:- Ама какво...
- Това така ли беше? Толкова ли топло беше?- попита с треперещ глас момчето.
- Или сме забравили или наистина е станало ужасно горещо тук.- вдигна рамене и потърка замислено голото си теме:- Да се връщаме.
- Не!
С всяка стъпка въздухът ставаше по- топъл и задушен, докато и факлата се примири и угасна, задушена:
- Аз ще взема да се връщам.- подшушна Грегор плахо.
- И ще ме оставиш? Добре, но аз ще продължа.- отвърна Зини, без да се обръща към него. Вървеше напред уверено и съсредоточено, обхождайки целия коридор с поглед, а самият коридор започваше да изсветлява, озарен от непозната светлина, която им позволяваше да виждат нормално:
- И това ли беше същото като ги погребахме?
- Няма идея вече...
Коридорът постепенно започна да се стеснява, осигурявайки им място да вървят един зад друг. Още дълго така, а топлината се запази. Всъщност не беше толкова необичайна топлина, позната от летните дни в пустинята. Любимата топлина и на двамата.
Изведнъж коридорът се разшири значително, по- скоро заприлича на дълга зала за много хора. А в края, който се виждаше вече, имаше широка врата, изработена от съвсем обикновено дърво:
- Тук е, стигнахме.- усмихна се Зини и бутна вратата с длан, по- хладен полъх ги удари, а светлината вътре също беше стряскаща, незнайно от къде идваше.
В центъра на стаята бяха две еднакви легла, по- скоро ковчези. Двамата се приближиха и зачистиха прахта от кристалните капаци, под които лежаха двама познати. Двама, избили се един друг в сблъсък на мнения и грешни думи...
- Арагорн Данте Белпфегор и Морисия Пъркс.- изрече хобитът, взирайки се в бледите лица на двамата мъртви.
- И сега... какво?- запита Грегор.
- От тук поемаме ние!- обади се друг глад, някак далечен и глух. Двамата се обърнаха за да срещнат сивите очи на друга позната личност:
- Милейди?
Зад полу- прозрачното тяло на Горгодия се появиха още няколко, като нея. Две лилавокоси жени със странни жезли и още група непознати, но все странно изглеждащи и държащи странни предмети в ръцете си. Сред тях Грегор разпозна и друго също толкова познато, но и омразно лице:
- Ти?! Проклетнице!
- Достатъчно, Грегор!- сивокосата повиши тон и застана пред него. Джуджето се взираше в онази жена, късата лилава коса и мрачните очи, така познати, толкова омразни.
- Защо и тя е тук?
- Необходима ни е.- отвърна Горгодия.
- Защо точно тя...
- За осъществяване на...- заговори Зини, но спря:- Не знам как да го нарека?
- Новосътворената.- обади се друг познат глас и към Горгодия се приближи висока женска фигура, качулката падаше пред лицето й, но също беше позната, ужасяващо позната. Полу- прозрачната фигура направи още няколко крачки, като веригите по китките и глезените й дрънчаха с всяко нейно движение:
- Калисто...- джуджето потрепери и отстъпи назад, а вещицата го погледна и се усмихна лукаво:
- Страхувай се, а ако не можеш да издържаш, махай се!
- Замълчи!- извика се Горгодия и трепна гневно:- Нуждаем се от него, като познавач на чуждата душа.
- Чия душа?
- Тази на Арагорн. Имаше конфликт в Зидът и душите на Арагорн и Мо се изгубиха някъде там, не можем да ги открием и единствения начин да ги призовем е чрез телата им.- обясни сивокосата и се приближи към стъклените ковчези:
- Затова ми прати онова видение нали?- запита хобитът, заставайки срещу нея, от другата страна.
- Да, защото само ти остана като мой велик представител.- отвърна Горгодия и леко се усмихна, прокарвайки ръка по капакът на мъжът:- В него тече нашата кръв, но нашата сила го напусна, той се отрече и я затвори...
- Точно като теб.- просъска Калисто и се обърна с гръб, вдигайки поглед към онази с късата коса:- Не мога да повярвам, че и ти й се подчиняваш?!
Онази жена пристъпи напред и огледа двамата все още живи:
- Ще се подчиня, но само заради условието.- отвърна тихо и се усмихна, сякаш замисляше нещо тайно. Типично за нея, Сянката, дори и мъртва все още кроеше планове за нещо.
- Какво условие?- запита Грегор все така смръщено.
- Ще разберем скоро.- отвърна Горгодия замислено.
- Ще разберем? Искате да кажете, че и вие не знаете?!
Сивокосата поклати леко глава и притвори очи:
- Не знаем с подробности... но е сигурно, че са необходими няколко души за това...
- А какво е "това"?- джуджето искаше да си навлече нечий гняв и успя, Горгодия го прониза с хладните си сиви очи, а земята под тях се разтресе, което накара Грегор да замълчи и просто да чака. Не му харесваше това, две зли жени, заедно с няколко силни бивши магьосници, а сега искаха да призоват и душите на още двама... загинали отдавна. Зини загуби представа за обстановката и се облегна замаяно на един от комчезите, прекалено много духове се въртяха около тях.
Минутите течеха, изумително бавно, поне така им се струваше с тази зловеща тишина. Изведнъж една от жените с жезлите, сляпата, промълви спокойно:
- Време е...
Другите я погледнаха и кимнаха леко. Зини и Грегор се стреснаха, когато духовете се раздвижиха и обградиха ковчезите. Подредени в кръг сформираха странна на цвят сфера. Не можеше да бъде определена дали е синя или зелена, бяла или черна, имаше и жълто и лилаво в себе си, а светлината ,която се появи беше още по- странна и стряскаща. Грегор претръпна и отстъпи назад. Енергията беше прекалено силна, а той беззащитен, неспособен да се защити с магия ,за разлика от Зини, който умееше няколко трика. Джуджето отстъпи още крачка, когато енергийната вълна го изтласка назад. Помещението се изпълни с гласовете на духовете. Странен и непознат език, който заглуши и двамата живи. Хобитът затисна ушите си с ръце и коленичи, а джуджето остана на място, блъснат в стената и затискайки уши с длани. Ярката светлина се разпръсна наоколо под формата на вълни, всяка с определен цвят. Сферата се раздроби и цветовете се разграничиха в определените вълни, но гласовете не спираха, по- точно вече не приличаха на гласове, а на крясъци, но не идваха от духовете. След миг всичко утихна изведнъж и като за последно се чу тих шум от счупените стъклени капаци на ковчезите.
- Вие изобщо не знаете за какво да си ползвате магиите!- след тишината мъжкият глас ги стресна. Зини вдигна глава нагоре, призракът беше точно до него с лека усмивка:- И това ако не е новият жрец?
- Арагорн?!- възкликна хобита и се изправи рязко, опитвайки се да прегърне мъжа.
- Чакай, чакай... прозрачен съм.- засмя се той и се огледа, в ъгъла Грегор мълчеше и леко потреперваше:- Да не би да си оплешивял?- засмя се отново и скръсти ръце.
- Шегите ти не са... о, какви ги говоря... Арагорн, проклетнико!- развика се джуджето и също се засмя.
- Защо не млъкнете?!- изпищя друг глас, на жена и белокосата елфа се промъкна зад Арагон, взирайки се с гневен поглед в присъстващите.
- Мо, стига си пищяла, достатъчно те търпях в Зидът.- промърмори мъжът, когато тя впи жълтите си очи него.
- Морисия, ако обичаш... къде са децата ми?!
- Някъде из храма...- отвърна плахо Зини и стисна очи, когато тя премина през него.
- Не мисля, че трябва да напускаш стаята.- обади се Горгодия зад нея.
- И защо?
- Защото ще се разпаднеш и ще се върнеш в Зида, в онази стена.
- Не искам...- жълтооката скръсти ръце и поклати смутено глава, гневът й беше изчезнал бързо при споменаването на стената. Спомни си, просто отново се бяха скарали с Арагорн и охранителите на Зидът ги бяха затворили в една стена, по- точно в една от тухлите докато не спрат да се карат и да крещят. Примири се и се върна обратно, заставайки зад "другаря" си по съдба:- Какво трябва да правим ние?
- Искате ли отново да сте... да кажем- живи?- подсмихна се Сянката, но бързо се смръщи при хладния поглед на Горгодия.
- По- принцип да, но...
- Че защо да не искаме?- прекъсна я Мо и се подпря на рамото на Арагорн.
- Какво е нашето задължение?- запита той и огледа всички, повечето бяха все зли магьосници или вещици, отказали се от това зло или просто убити от него.
- Да се структурата на Новото.- трепнаха и се извърнаха на страни, където чернокосата преглеждаше парче плат мърморейки си нещо под носа:
- Милейди!- обади се Горгодия и Съдбата вдигна глава от карето:
- Да, готово е... само трябва да довърша последния ред, но ми прискуча... Нира я няма горе, Анасази също...- отвърна тя и се усмихна, все така детски както когато се беше появила.
- Ще почакаме.- обади се Зини и се вгледа в нея:- Значи ти си...
- Да.- отвърна пискливо тя и притвори мило очи:- Но нека забравим това за момент... Новото е на път, нужни сте всички.
- Без мен!- подвикна Морисия и вдигна ръце:- Аз не участвам в ритуали.
- Обаче твоята коса е една от основните във външността на това творение.
- Моята? Шегувате се, и защо точно моята?!
- Защото е бяла, демонът Уайдет също предава част от своята външност в блата коса, но и ти си нужна за да не стане сива.
- Но Ти можеш да го направиш така, че да е...
- Всичко си има начало и край, всичко си има източник и приемник...
- Това не го схванах.- подшушна Грегор на младия хобит до себе си:
- Не ти и трябва...- отвърна Зини, всъщност той го беше разбрал, но не знаеше как точно. Може би с новото му задължение, с поста си на жрец беше получил и друго, способност или определена сила, с която помъдряваше, дали.
Мина около час, всички се взираха в ръцете й, а тя плетеше без игли, просто с пръсти и понякога дори с някой нокът. Изнизваше всяка нишка и конче идеално и бързо, но им се струваше, че това няма край. Карето беше съвсем обикновено, изплетено от нормални вълнени конци, оцветени в различни бои, но не беше така:
- Готово!- възкликна чернокосото момиче и се изправи от невидимият стол, на който седеше през цялото време:
- Това ли е?- запита Грегор:- Така ли изглеждат и нашите...
- Да, но разбира се всяка с различна плетка и комбинация от цветове. - отвърна момичето и се усмихна:- Съберете се!
Това прозвуча като заповед, на която почти всички духове се подчиниха, Горгодия, Калисто, заедно с Ит и Ет останаха на страна, наблюдавайки. Присъстваха няколко призрака, които изглеждаха готови сякаш да понесат наказанието си:
А от мен не искаш ли да се отървеш?- пискливото и за вещицата досадно гласче, стресна някои:
- Аника?! Нали те бях заключила?!
- Беше, но гадните дни прекарани с теб ме научиха как да преодолявам призрачни ключалки.
- Досадно елфче, какво искаш?- Калисто се смръщи и се насочи към младата цветнокоса.
- Да се отделя от твоята душа веднъж и завинаги, ти не го ли искаш?
- И как...
- Възможно е, но само ако Калисто Данте позволи. закикоти се Съдбата и се подпря стряскащо на рамото на Зини.
- Ти си го измислила, нали?
- Да, за твое добро, за нейно... и за останалите.
Вещицата стисна юмруци и измърмори под носа си:
- Хубаво! Да ми се маха тая малка досадница от главата, достатъчно й търпях упреците и глупостите толкова време. Ако знаеш, че мога да разделя душата си с нейната да го бях направила още по- рано...
- Но не.- промълви Горгодия и дръпна веригата на оковите за да млъкне вещицата.
Чернокосата огледа всички и се усмихна на хобита и джуджето:
- Отстъпете, това ще е стряскащо.
- Не се плашим лесно.- поклати глава Грегор, но Зини го дръпна към вратата, за да останат на страна наистина.
Момичето се обърна към духовете и притвори очи, черната й коса се разпиля във въздуха, а когато рязко отвори очи, те се обгърнаха в черен цвят, който заля лицето и тялото й. Четирите жени отстъпиха малко назад, а чернотата обгърна и духовете, заедно с двете тела. Разнесе се оглушителен тътен, стаята потъмня мигновено за секунди и после изсветля също така бързо. Съдбата се усмихна доволно и протегна ръка напред, към малката сфера, появила се на мястото на което стояха духовете преди миг.
Сферата се пропука при допира й и ръката й беше хваната от друга. Детска и нежна. Чернокосата жена се усмихна още повече и стисна малката ръчичка, придърпвайки я. Зини и Грегор се прикриха с ръце от разхвърчалите се парчета стъкло наоколо. Сферата се беше натрошила напълно, когато онова същество, детето беше излязло... на вън. Хобитът отвори плахо очи и потрепери. Белите кичури се спуснаха по раменете на малкото момиченце, а краищата на тези кичури бяха леко русоляви. Това не го стресна толкова, колкото лилаво- червените й очи и бронята. Очите му бяха толкова познати, бяха същите като на един от духовете. Сянката. А бронята, малко момиченце покрито с метални доспехи, като някакъв рицар, като Арагорн. Тя стискаше ръката на Съдбата и се взираше в зелените й очи, сякаш ужасено:
- Бурзум...- проговори първа Горгодия и се приближи. Момиченцето трепна и погледна и нея:
- Аз?
- Бурзум Загурн- аш Морна.- изрече цялото име Калисто и се засмя гласно:- Удивително творение!
- Тя е Новото.- отвърна чернокосата и се усмихна мило на детето, поставяйки ръка на главата му:- Ти си... Морна.
- Или на кратко Сянката.- поправи вещицата.
- Тя не е Сянка, а производно от няколко души...просто дете, носещо истинското име на онази Сянка от преди три години!- изръмжа Горгодия и прониза сестра си с поглед.
- Сянка... не, аз...
- Ти си Бурзум... или Морна или... не знам, честно.- засмя се тихо чернокосата и се изправи, пускайки ръката на момиченцето:- Нека остане тук, Зини и Грегор, пазете я докато е още слаба. След ден ще може да върви и сама.
- Да върви?- запита джуджето и погледна новопоявилото се момиченце:- Но нали тя е...
- Да, но дори и хиляда души да има в себе си, пак няма да може да се справя сама с движенията си, докато не свикне с това ново тяло.
- Ами... добре, ще я пазим.- отвърна Грегор тихо и вдигна рамене, като с хобита се приближиха плахо към нея.
Съдбата отстъпи назад, погледна за миг към четирите жени зад себе си и пак се усмихна:
- Вие си вървете.
Те кимнаха, а миг след това се обвиха в бежовишкави кълба и изчезнаха. Ярко сияние обви и чернокосата, без да казва нищо друго и оставяйки момиченцето да гледа като вцепенено към нея, изчезна също, имаше работа другаде.
Стъпките им пак отекнаха из коридорите, но вече далеч от онази стая със стъклените ковчези:
- Къде сме?- запита тихо момиченцето, оглеждайки стените.
- В един храм, по средата на пустинята.- отвърна Зини, който я държеше за ръка и й помагаше да върви по- спокойно.
- Храм? Спомените ми...- тя наведе леко глава и продължи да мисли над въпросите си:- Не е било храм постоянно?
- Не, преди всичко тук бяха просто пещери и тунели.- отвърна Грегор.
- Арагорн, неговите спомени... слаби са.
- Слаби? Може би защото той мразеше да обикаля из коридорите, обичаше да прекарва времето си или в заседателната зала, който...
- Запазили сте нали?- попита тя пак.
- Разбира се, там е плочата с имената на загиналите в...- заговори хобитът, но момиченцето пак го прекъсна.
- Последната битка? Спомените ми от тогава са по- силни.
- Заради душата на Сянката, нейните спомени явно надделяват над спомените на другите.
- Сигурно...- въздъхна и стисна ръката му:- Страх ме е.
- Страх? Защо, та ти се появи едва преди малко?
- Може би точно заради това... прекалено много болка от смъртта изпитвам.
- Бурзум.- усмихна се леко джуджето:- Няма нищо страшно, та ти си жива.
- Жива? Искам да съм... но, толкова много души има в мен. Всяка една е загинала с голяма болка, която аз все още усещам.- отвърна момиченцето и го погледна треперещи очи.
- Ще живееш, щом на тези души им е даден втори шанс.- намеси се Зини също с усмивка, опитвайки се да успокои детето. Тя примига и го погледна, също усмихвайки се съвсем леко.
Часове наред Зини и Грегор обясняваха на момиченцето някои важни неща, някои правила, които се спазват в храма, къде може да ходи и къде не и тя възприемаше с усмивка на лице и се съгласяваше с всичко.
Сега, незнайно от къде беше получила замяна на металните доспехи. Дрехата беше черна и дълга до пода, наподобявайки роба, но се намери жена, която да стесни и оформи тоалета специално за Бурзум. Сега бронята лежеше в ъгъла, а момичето се оглеждаше в напукано огледало. Облечена в черна рокля с бяла яка и ръкавели:
- Е?
- Какво?- обърна се към Грегор, който се усмихваше доволно:- Ами...- наклони глава на една страна и притвори очи:- Страхотно е!- възкликна след миг и се затича към джуджето, прегръщайки го:- Благодаря ви, че ме приемате така.
- Разбира се, та ти си просто дете.- вдигна леко рамене и се засмя гасно:- Дори не знаем какво можеш.
- В смисъл?- пусна го и отстъпи няколко крачки назад.
- Като магически сили?
Момиченцето прие някак виновно изражение и приведе глава:
- Не знам.
- Не знаеш?
- Нищо не знам. Нищо...
Хобитът се вгледа в нея шокирано:
- Нищо?- запита тихо, като се приведе леко напред:- Абсолютно нищо? Но ти си...
- Душите на няколко магьосници в едно.- усмихна се леко момиченцето и кимна с глава:- Да, но...- не завърши изречението си, а се вцепени и отвори леко уста, сякаш видяла призрак зад Зини.
- Бурзум? Добре ли си? Бурзум?
- Даедел...- прошепна и присви очи, като се усмихна загадъчно:- Да, добре съм.- върна се от унеса си мигновено и се огледа някак уплашено:- Мисля, че знам нещо. Но само едно.
- Кой е...
- Да, сетих се за една магия!- възкликна, прекъсвайки Грегор и любопитното му изражение.
- Какво?- сепна се джуджето и смени въпроса си.
- Мисля, че мога да правя портали.
- Портали?- възкликнаха в един глас и се засмяха леко:
- Това е добре, полезно и простичко.- кимна Зини и събра ръце зад гърба си.
- Тогава мога ли да опитам, да отида някъде?
- Къде?- смръщи се изведнъж Грегор и повдигна вежди, изненадано от внезапната промяна в държанието на белокосото момиченце. До преди минути уплашена от всичко заобикалящо я, а сега желаеща да отиде някъде си. Не биха й позволили, поне докато не получеха разрешение от някой друг.
- Морна! Морна!- Зини обикаляше из коридорите и търсеше малката, която се беше измъкнала под носа им по необясним начин. Просто стояха и говореха в голямата зала при огъня, когато момиченцето изведнъж се оказа че не е там, а преди минути беше говорила и тя самата. Сега никой не знаеше къде е, дори онези качулати стражи, които уж обикаляха бавно наоколо също не я бяха видели и младият жрец започваше да се ужасява от последствията, ако не открие белокосото дете.
- Няма я!- извика Грегор от другия край на главния коридор.
- Не може да бъде, Горгодия ще заповяда да ни изтръгнат душите ако не я открием!
- О, благодаря, че ме обнадежди, че ще оживея още десетина години!
- И десет часа няма да имаме на разположение...
- Защо?- двамата се сепнаха и млъкнаха, когато гласчето на Бурзум долетя от другата страна:- Защо някой ще ви убива?
- Ах ти...- стисна зъби джуджето и се насочи ъм нея, когато Зини го дръпна назад и застана пред момиченцето с треперещи очи:
- Бурзум, къде... къде беше?
- Тук. Наоколо.- отвърна тя и огледа стените замислено:- Това е голямо.
- Ъм... всъщност не е чак толкова, но няма значение. Защо не ни каза къде отиваш?
- Казах ви. Чух скимтене и отидох да видя какво е, а после реших да обиколя и...- тя се усмихна широко и се отдръпна на страни и посочи с ръчичка онова... нещо. Зини и Грегор се взряха с разширени очи в малкото черно вълче, чиито очи блестеха любопитно:
- Ама това е...
- Ишизу.
Вълчето излая тихо и размаха опашка доволно, бяха уцелили името й, по- точно то в действителност се казваше така и сега беше тук, без някой да очаква.
- Ишизу Грифон. Не мога да повярвам, тя би трябвало да е при Нава, него да търси...
- Нава?- запита Морна и наклони главичка на една страна:- Бате!- възкликна след малко и лекичко подскочи, като вълчето излая пак, сякаш съгласявайки се с нещо неизречено.
- Какво ще правим сега?- Зини и Грегор вървяха на пред, всичко се случваше прекалено бързо за възприемане от страна на джуджето и той се опитваше да намери отговорите някъде другаде.
- Ще останем тук и ще задържим и двете тук до второ нареждане от...- заговори хобита, но отново беше прекъснат от белокосото момиченце.
- Ишизу иска при господаря си.
- Господаря й?!- възкликнаха ,като се обърнаха към Морна рязко и примигаха стреснато.
- Как разбра?
- Тя ми каза, вие не я чувате защото не се опитвате да я чуете, но тя говори и то много силно, почти крещи.- момиченцето потърка с ръце ушите си и поклати глава:- Висша телепатия.
- Вече съм тотално объркан, нищо повече не искам да знам, стига ми толкова!- размаха ръце Грегор, като обърна гръб и продължи напред, мърморейки си. Зини го проследи с поглед, но не тръгна с него, а котана на място и пак погледна към детето и черното животинче:
- Значи иска ри господаря си Нава? Това ще е малко сложно, защото той е... дори не знам къде е, не знам и кого да попитам за да разбера. По- добре стойте тук, надявам се скоро да наминат пак от тук или да се свържат с нас по някакъв начин.
- Но тя настоява. Казва, че без него живота й е безсмислен, трябва да отиде при него... аз...- Морна приведе глава и стисна очи:- Аз също. Усещам, че те са ми роднини.
- Те?
- Даедел и Уайдет.
" Стига бе!"- тръсна глава Зини и въздъхна:
- Ако отидеш там, можеш да загинеш, а нали каза че единственото което искаш е да живееш?
- Вече не съм сигурна. Ишизу е тук, иска да е при господаря си, а аз мисля че Горгодия- свит- кона има друга идея за моето съществуване.
- В смисъл?- хобитът вдигна вежди заинтересовано, изрично Горгодия го беше предупредила да пазят Бурзум, че животът й бил важен. Животът й? А сега момиченцето споменава нещо съвсем друго, или поне намеква нещо друго:- Поясни?
- "За да живее онзи, трябва да умре другия..."- цитира нещо познато на хобита и той трепна изненадано:
- От къде... знаеш това?
- Защото аз го измислих.- засмя се момиченцето и притвори очи усмихнато:- Приживе, когато бях нея, Сянката. Това са последните й, ми, думи. За да живеят някои, тя и други като нея трябваше да умрат. Може би трябва да дам живота си за да живее някой от роднините ми. Даедел, Дарсия, Нава...
- Говориш пълни глупости!- извика жрецът и стисна ръцете си в юмруци:- Глупости! Всичко!
- Не, грешиш. Горгодия винаги е нарушавала правилата на живота, Съдбата затова й е била много пъти гневна... сега ще е същото, но сега...
- Не говори. Съдбата вижда всичко, тя знае всичко!
- Така е, но Съдбата имаше други идеи за мен, само че идеите на Горгодия и Калисто се различават многократно.
- Искаш да кажеш, че... господарката Горгодия иска да... измами Съдбата...? Невъзможно...
- Всичко е възможно. Всичко.
- Няма да ти позволя!- Зини я хвана за раменете, но не смееше дори да я стисне, просто я държеше и трепереше ужасено:- Не мога да ти позволя да участваш в това... Арагорн, Мо, Аника и... и другите... не...
- Не можеш да спреш никого. Арагорн беше един от първите, които се замислиха за това. Но да не набъркваме Съдбата, просто ще предизвикаме няколко събития, които ще задействат няколко Сълзи и това е. Никой няма да пострада до толкова, че да... умре.
- Бурзум... какво е намислила Горгодия?- прошепна хобита ,като коленичи пред белокосото момиченце.
- Зини- сама. Ела с мен в Динзел, отведи ме там, там където Ишизу ще е с господаря си, а аз ще мога да изпълня дълга си.- детето примига някак тъжно и впи алените си очи в неговите, жълти. Хобитът за миг се вцепени и отвори уста за да даде отговора си, когато черното вълче го задърпа за робата и заскимтя:
- Какво?
- Така значи.- въздъхна Морна и приведе глава:- Аз ще живея, но животът ми няма да има смисъл. За това ли бях... създадена? За това ли Съдбата съедини каретата в едно, което захвърли в нищото, в бездната на своя дом?- стисна очи и няколко сълзи покапаха по студения под на Храма.
- Не мисля, че е така, не...
- Ти нищо не знаеш. Не можеш да прецениш, но аз знам, вече си спомням...
- Спомняш си? Какво?
- Всичко, което Арагорн е правел в миналото си, всичко което Морисия е правела, всичко което Сянката е правела... Всичко, и най- лошият спомене болката от смъртта. Особено тази на Аника.
- Обясни ми, не те разбира напълно.
- Защо когато имат най- голяма нужда, някой не ме пуска да отида?
- Кой от какво има нужда, Морна?
- Съдбата направи всичко за да живея нормално, като едно истинско дете. Но Горгодия й съдейства, само защото искаше да помогна, да се жертвам и да изкупя грешките от миналото на всички, които са в мен.
- Да изкупиш грешките им? Някои грешки не могат да бъдат изкупени пред никого.
- Могат. Пред самите сгрешили. Те искат да простят сами на себе си и Горгодия предсказа всичко, след като Съдбата й спомена за идеята си. Но ти би трябвало да знаеш, че гадателите са най- независими от божества и висши сили. Затова трябва да отида, Ишизу трябва да е с Нава, така че да може и Ника да си върне Гато, Джесика пък може да е спокойна, нейната Сълза си свърши работата, а Дарсия и Муртаг, той...- момиченцето замлъкна изведнъж и отстъпи назад.
- Какво?
- Трябва да отида!
- Това е пълна лудост. Не можем да позволи тя дори да излезе в някой от последните коридори, камо ли тома.- Грегор и Зини разговаряха тихо около големия огън в средата на залата, докато Бурзум си играеше с вълчето по- далече от тях.
- Но ако това е истина и тя е единственият изход?- запита хобитът тревожно и замислено.
- Колкото и да уважаваме Горгодия, не можем да позволим който и да е неин план за измама над Съдбата да се осъществи.
- Но ако...
- Не! Няма да пуснем Морна да отиде там, дори и от това да зависи живота ни. Ако наистина трябва да пратим Ишизу при Нава, то някой друг ще го стори.
- Кой? Да не би да имаш някого на предвид? Някой толкова луд, че да тръгне сам към планината. Едва ли, всички тук са или просто хора или магьосници със слаби сили.
- Имам някого на ум.- подсмихна се джуджето.
- Кой?- смръщи се Зини, но в същия миг се стресна и очите му се разшириха:- Курама?- последва нова вълна от изненада, когато пред тях се появи нещо като полупрозрачно цвете, а след като то изчезна, разлиствайки се мигновено, погледите им се спряха на момче с червена коса и зелени очи, което се усмихна мило:
- Викате ли ме?- попита спокойно и пристъпи напред.
- Курама!- засмя се нервно Грегор и потърка тила си:- Точно ти ни трябваш!
Момчето кимна и пристъпи напред, но се спря почти веднага, насочвайки погледа си към черното вълче:
- Мамо?!
- Мама?!- възкликнаха всички изненадано и впиха погледи в него и вълчето:
- Тя е твоя майка?- повтори Зини заеквайки и се втренчи в Ишизу.
Курама кимна едва и приклекна леко, когато вълчето отскочи от ръцете на Морна и се затича към него, джафкайки радостно. Момчето го прегърна и вдигна на ръце, като се засмя леко и притвори мило очи:
- Да, моята майка демон.- потвърди и погали животинчето по главата.
- Но, как... как така?- примига Зини и се приближи малко.
- Аз съм роден от магия. Майка ми е била... мъртва, когато съм се появил, от цвете.- отвърна той и прегърна вълчето по- силно:- Но сега е жива...
- Чакай малко! Искаш да кажеш, че до сега никога не си я виждал?
- Не точно, в сънищата си. Всяка нощ тя ми пращаше по някой сън или видение, тя ме упъти да дойда тук и да тренирам.
- Сънуваш мъртвата си майка.- промълви Грегор и се прокашля. Курама го погледна някак замислено, но пак кимна с глава:
- Нещо такова, да.
- И значи си демон?- продължи с въпросите си Зини.
- И да и не, всъщност не знам и не съм сигурен какво съм. Знам, че демони са онези, родените чрез магия, но отраснали в присъствието на майките си, аз не съм такъв.
- Кое то е...
- Аха, ясно!- джуджето се намеси, прекъсвайки поредния въпрос на хобита:- Та, по същество. Викахме те наистина, а то се оказа че така те срещнахме и с майка ти, което май е страхотно.
- Не точно. Тя е жива сега ,преродена е, но е...- замълча, като наведе поглед към вълчето в ръцете си:- Тя е дете, малко дете, независимо че е на стотици години. Това е странно.
- Че пречи ли ти?
- Не, но е странно. Не знам.- притвори очи ,като пак прокара ръка между ушичките на черното животинче:- Нека говорим друг път, моля не казвайте, че Ишизу е моя майка.- вдигна зелените си очи към двамата и някак умолително пое дъх.
- Няма, спокойно. Това си е като шок... за всички, предполагам.
Червенокосият кимна едва и пак се усмихна, сякаш нищо не се е случило:
- С какво мога да ви помогна?
- А, да. Забравихме. Трябва да отидеш в Динзел и да заведеш май... ъм, Ишизу там, при...
- Господаря.- прекъсна го и кимна положително, сякаш прочел мислите на джуджето и сега потвърждаваше нещо неизречено.
- Аха, Нава. Май знаеш какво се иска от теб вече?
- Има много неща, които не знам, дори за себе си. Това е просто едно от посланията ,които тя ми пращаше в сънищата ми.
- Винаги ли си я сънувал?- попита тихо Зини.
- Винаги. А, когато вие ме приютихте още по- често.
- Интересно...
- Ние на мисия ли ще го пращаме, или ще го разпитваме за това и онова.- промърмори Грегор ясно раздразнено.
- Да, мисията. Но предполагам, Курама, знаеш всичко нали?
- Да.- потвърди пак червенокосият, като отстъпи крачка назад, кимна уважително и изчезна в новопоявило се магическо цвете, което сякаш го погълна, него и вълчето.
- Трябваше аз да отида. Той не е подходящ. той нищо няма да може да стори.- проговори Морна, която до сега стоеше мирно и слушаше.
- Не, не и пак не! Ти няма да мръднеш от тук, до второ нареждане от...
- От кого?- попита момиченцето ,като прекъсна раздразненото джудже.
- Всъщност не знам, май вече само Съдбата има думата...
Врявата, вдигаща се в коридорите привлече вниманието на Зини и Грегор, но нещо друго беше привлякло това на белокосото момиченце. Тя се изправи и присви очи, но се и усмихна някак радостно:
- Един мой батко е тук!- възкликна, като се запъти с бързи стъпки към вратата, но се спря. Вратата се отвори шумно, избутана от червени вълни и един качулат влезе, смеейки се:
- Не ти ли омръзна да съществуваш, тук- там?- запита, като свали качулката си и червените му очи се впиха в тези на момиченцето.
- Не, изобщо.- отвърна тя, като скръсти ръце в някакво очакване:- А теб какво те води тук?
Хобитът и джудгето потръпнаха при вида на червенокосият елф, в коридора той беше нанесъл сериозни поражения по храма, а имаше и мъртви, навсякъде. Беше избил всеки мернал се пред очите му.
- Мен? Ти!- отвърна, вдигайки ръка и сочейки я с оръжието си. Белокоската трепна за момент и се втренчи в него неразбиращо, после и в оръжието:
- Гато? Съживил си я?
- Не аз, а господарят Дарсия. Сега мога да си върна... на теб!- острието пламна в червено и момиченцето отстъпи:
- Не можеш. Съдбата не би позволила!
- А защо си мислиш, че точно това не е идеята на Съдбата?- дяволската усмивка на лицето му ужаси Зини и той стисна очи, като дръпна Грегор и отстъпиха още назад.
- Не е! Тя ми каза, че аз трябва да живея. Аз съм съвкупност от няколко души, добри и зли. Не можеш! Не!- поклати силно глава и стисна червените си очи, а от тях потекоха лилави сълзички.
- Колко интересно. Значи някогашната Сянка можела и да плаче. И не само Сянката, нали? Ти си няколко души, сама го каза. Май добрите в теб надделяват, май те не искат да умират пак?- свали оръжието като наклони глава на една страна и се вгледа в детето замислено.
- Махай се!- изпищя тя, но сили нямаше. Никаква магия беше безсилна, можеше единствено да слага бариери пред себе си, но червените вълни ги бутаха и трошеха бързо. На вратата на залата застана едно момче с рижа коса и оранжеви очи, то се взря в елфа, но не реагира, само извика нещо на странен език и изчезна след другите качулати и бягащи по коридора. Някои носеха оръжия, като влязоха и ги насочиха към Ника, но той май нямаше намерение с тях да се занимава. Десетина беше избил, стига му толкова забавление, сега щеше да приключи и с това... малко голямо дете:
- Замисли се, Морна. Съдбата какво ти каза?
- Няма да ти отговоря! Не е честно!
- Не беше честно и от твоя страна, по- точно от онази част от теб, Сянката.- спря и прониза джуджето в ъгъла с поглед, след това пак погледна момиченцето:- Какво ти каза Съдбата?!
- Че имам важна задача, че ще помогна някой да открие силата си или да я загуби, че трябва да живея за да помогна на някого. Но аз съм частица от мнозина, мои братя и сестри са всички, чиито мъртви роднини са в мен. Какво искаш? Какво искаш, Ника?!
- Да ти отворя очите и да ти покажа какво е искала да каже Съдбата.- прошепна, като се наведе бавно. белокосото дете падна назад и покри лицето си с ръчички.
- Какво?- попита тихо тя, без да го поглежда, очаквайки всичко.
- Заслушай се в себе си... като за последно...- очите му пак просветнаха, но заедно с тях и червеното оръжие в ръката му, а няколко копия полетяха хвърлени от качулатите пазачи на Храма.

Зелени воали и призрачни градинари [ откъс от РП история във форум "Световете" ]

Падане. Вода. Студ. И болка.
Излезе на повърхността и пое дълбоко дъх. Ярката светлина се отразяваше силно в огледалните води и за първи път слънцето успя да го заслепи така.
- Река? Тук?- изплува и коленичи на брега, търкайки очи с ръка:- Това не е типично.- изправи се бавно и отвори очи, оглеждайки се. Мястото беше огромно, обширно и... зелено. Много зелено. Всякакви нюанси и контрасти на този цвят. Всякакви растения, различни форми на листа и клонки. Изумителна градина, пресичана от тънка, но дълбока прозрачна река, която тихо шептеше. Белокосият вдигна глава нагоре, търсейки източника на заслепяващата светлина. Небето беше обгърнато като от мъгла, нямаше облаци, но нямаше и Слънце. Нямаше нито птици или насекоми, само природа, зеленина, вода и лек ветрец, който изумително бързо изсуши дрехите и дългата му коса. Пристъпи напред и се загледа към тревата под краката си, тънка и мека, сякаш току що израснала. Усмихна се леко и продължи, като се подпря на първото дърво, чиято кора беше странно гладка, като издялана от остриета. В същият момент погледът му беше привлечен от нещо, на другия бряг на кристалната рекичка.
Беше малка градина. От далече си личеше, че е дело на човешка ръка. Зелените храсчета със ситни листа бяха оформени по различен начин. Кръгли, квадратни и като обърнати карета, доста интересно изглеждащи и сякаш оформяйки нещо, което можеше да се види само от високо. Изведнъж светлината изчезна, като угасена лампа. Реката се разбушува силно, а всичко наоколо прие нов изглед. Насред зеленината се появиха и цветове, които до сега не беше забелязал. От нищото появили се пъпки се разтвориха и обагриха поглъщащата ги нощ с различни цветове. Нава се усмихна леко, пред очите му се разкри картината на множество цветни дъгички, които нашариха природата за секунди. Кристалната вода се разпени от бързината и силата, с която се движеше, но имаше и друго. Отражението в бурните води. Не разбра как ставаше всичко, но първо видя отражението на черното небе и всичките мънички звездички, които замижаха горе и си заиграха около пълната Луна. Вдигна поглед и я видя, величествена, извисяваща се над всичко това. В следващият момент усмивката му замръкна. Усети нечие присъствие, нежелано и дори плашещо. Някой, който не искаше да вижда, да чува, да усеща никога повече. Не смееше да се обърне, сякаш се вцепени и се вгледа в разнородните храстчета на отсрещния бряг, чиито ситни зелени листчета бяха заменени от ситни жълти цветчета.
- Ника.- изплъзна се от устата му. Тихо и заглушено, а с произнасянето на това име сякаш вятърът се засили и разпиля белите му коси на страни. Само миг и пред лицето му като фантом премина онзи, дългите червени коси се клатушкаха леко, точно като тези на Нава, а алените му очи се впиха в белокосият изпитателно:
- Значи още ме помниш, братко?- запита и се усмихна леко. Беше същият, негов двойник, ръст, структура, лице. Всичко.
- Не си ми брат.- промърмори и вдигна поглед към него, няколко минути стояха така, взирайки се замислено един в друг, докато едновременно не скръстиха ръце:
- Грешиш.
- Ти грешиш!
- Чакай, чакай... да ти обясня...
- Какво правиш тук?!- прекъсна го и повиши тон.
- Същото щях да питам и теб?- смръщи се леко червенокосият.
- Дойдох да търся Джиерда за...- не успя да завърши. Ника се появи пред него и затисна устата му силно.
- Млъкни. Това име не се изрича толкова открито тук.- прошепна и плахо се огледа. Въздъхна и махна ръката си:- По- тихо.
- За какво говориш? Това е нейното съзнание.
- Сложно е за обяснение.
- Опитай?
- Би трябвало и сам да знаеш?
- Какво?!
- Ти си мен, аз съм теб. Ние сме еднакви, едни и същи сме... макар, че ти имаш тяло, а аз съм частица от душата ти.- пак се подсмихна, но тази усмивка изобщо не се понрави на Нава:
- Говориш глупости!
- Защо никога не слушаш вътрешния си глас?- подвикна червенокосият след него се нацупи детински.
- Какво?!- обърна се рязко и примига стреснато:- Да не би да казваш, че ти си вътрешния ми глас? Още една глупост!
- Казвам, че двамата сме едно цяло. Каквото знае единя, го знае и другия, но ти...- замълча и поклати леко глава:- Сетих се.
- Какво измисли пак?- обърна се към брат си и пак скръсти ръце.
- Защо си тук точно. Търсиш нея, но тя е сама... По- подборно. Когато ти отиде в бъдещето, аз, като частица от душата ти се отделих и попаднах тук, тя беше сама, а всичко тук беше обгърнато в мъгла. Когато се появих, дори не разбрах как, явно и аз мога да бъда отделна душа, не парченце от твоята...
- Спести ми го.- обърна му гръб и се насочи към малка полянка, отдалечавайки се от реката.
- Чакай, по дяволите! Когато се появих тук, бяхме само аз и тя, тя беше самотна, мислеше че си я изоставил завинаги и че си запечатил духа и в собственото й съзнание.
Нава се спря и потрепери, пое дъх и бавно се обърна към Ника с въпросителен поглед:
- Как така? Не мисля ,че мога да направя нещо подобно.
- Можеш, но още не знаеш как. А на нея вече й се е случвало. Когато отпътува за бъдещето всичко тук се срина, тя го унищожи, беше уплашена, аз... аз я успокоих, като й казах, че скоро ще се върнеш, че никога няма да я изоставиш и тя прие думите ми, възстанови всичко тук, правейки го още по- красиво и голямо, както виждаш.
- Била е уплашена?
Червенокосият кимна с глава едва забележимо, думите му шокираха Нава все повече и повече.
Белокосият отвори уста за да каже още нещо, но времето изведнъж се промени отново. Силната светлина се върна, прогонвайки тъмнината за секунди, а с нощта си отидоха и цветята, всичко отново стана зелено:
- Доста бързо...?
- От както те няма тук се смениха няколко зими и лета.- отвърна Ника и въздъхна:- Времето тук тече бързо, но пък е забавно.
- Чакай, а те?- прекъсна го и вдигна ръка към брега на реката. Червенокосият се загледа леко намръщено, но почти веднага настръхна:
- Градинарите. Бягай!
- Какво? Какви са тези?
Като от нищото се появиха полу- прозрачни фигури, призраци на ясно видими войни. Броните им бяха все още здрави, макар и на някои места да си личаха прободните рани. Преобладаваха всякакви раси, елфи, орки, дори обикновени хора. Някои обезглавени, но се движеха редом с другите.
- Градинари. Робите й, тези които е покосила и чиито души е завладяла, те поддържат градините й. Да се махаме.
- Защо?- погледна го съмнително и повдигна вежди.
- Защото всички тук мразят натрапници. А ти си още жив и нямаш работа тук, духът ти е свободен, което няма да се понрави на...- за пореден път не се доизказа, а пак се огледа плахо:- Ако искаш да се върнеш в тялото си, побързай!
- Изобщо не те разбирам!- просъска белокосият и се смръщи, но нямаше време за друго действие. Ника го стисна за рамото и го задърпа назад, прекосявайки полянката. Онези призраци издърпаха мечовете си и погледнаха двамата гневно:
- Предполагам нямаш оръжие?
- Оръжие? Тук? Ами ти?
- Не, дори не съм мислил за оръжие.- вдигна леко рамене и се усмихна, но се наложи отново да се смръщи:- Върви към светлината.
- На къде?
- Защо не помислиш малко?
- Защото говориш неясно, двусмислено?
- А, сега виждаш как говориш ти понякога, макар и само на ум!
- Ника, остави ме! Просто ме остави!
- Докато сме свързани, като две парченца от един пъзел, няма да те оставя!
- Светлината, Нава! На там, където последно се появява тъмнината.- обясни Ника, но сякаш сам не разбра какво каза:- Забрави. Следвай ме.- махна с ръка и продължи напред с бързи крачки, като от време на време поглеждаше назад през рамо, призраците ги приближаваха, макар и да изглеждаше че вървят бавно всъщност почти тичаха.
- Защо всичко тук е като стар газов фенер?- запита белокосият, приравнявайки се рамо до рамо с брат си.
- Защото мислите й са такива.
- На Джи...
- Шшшт! Не изричай името й, можеш да нарушиш равновесието и да стане един голям "Бум".
- "Бум"? Не искам и да знам дали вече се е случвало.
- Всъщност...
- Казах нещо!- сините му очи просветнаха за миг и той погледна назад, като забави хода си, но най- малко това му трябваше. Онези вече ги бяха настигнали, толкова неусетно и тихо:- Бягай!- инстинктивно насочи ръката към ножницата на кръста си, но дори самата ножница я нямаше.
- Тук оръжия имат само призраците, робите й. Дори дърво не можеш да използваш за меч.- поклати глава червенокосият и го дръпна за яката в друга посока, завивайки покрай други странно оформени, но значително по- високи храсти с триъгълни листа.
- Откачено!
- Тук всичко е такова.
Призраците не се отказваха. Преследваха ги като диви кучета, а двамата сякаш не знаеха дали да тичат по- бързо или да се скрият някъде. Скоро попаднаха в още по- голям проблем. Бяха достигнали до ръб, а пропастта надолу беше пълна с множество заострени камъни:
- А сега?- потрепери Нава и се намръщи на черевнокосият.
- На долу или на обратно?- вдигна леко рамене, но и той не беше много спокоен.
- Как така? Нали си тук от доста време, не познаваш ли...?
- Не особено. Нали ти казах, че всичко тук се променя. Преди известно време това го нямаше тук.
- И сега какво?- вдигна глава нагоре, но само за да забележи новото потъмняване на небето и обсипването му със звездички:- Пак ли нощ?
- Да, това ни дава шанс да им се изплъзнем.- кимна с глава и бегло се усмихна, обръщайки се назад и търсейки с поглед призрачните преследвачи:- Но тях ги няма?! Ето каква била тайната, когато е тъмно призраци няма. Градинарите работят само денем!- възкликна и се усмихна широко:- Късметлии сме!
- Да, чудесно. А сега?
- Връщаме се, ще ти помогна да намериш... да я откриеш и да говориш с нея, но ще искам нещо в замяна.- лукавостта му се върна почти мигновено и брат му се смръщи още повече.
- Нищо няма да получиш.
- Ще видим тази работа.
Сякаш вървяха с часове. Без да спират и без да виждат нещо по- различно от типичната зеленина. Вече няколко пъти се бяха сменили деня и нощта и Нава започваше да схваща през какъв етап от време се променяха и как точно влияеха на околната природа, но двамата с Ника все още вървяха, само напред и без да забавят крачка, без да си кажат и дума толкова време.
- Нека обсъдим нещо.- мълчанието беше нарушено, белокосият вече не издържаше на това нелепо вървене към нищото, а и без да говорят, не можеше да търпи да чува само шумоленето на полюшващите се клони.
- Говори?- отвърна безразлично червенокосият, без дори да го поглежда.
- Защо все още си тук, а не си се върнал в... душата ми?
- Защото не мога. Както тя се отдели от теб и сега е някъде наоколо, така и аз се отделих без да имам възможност да се върна, когато ти отново стана съществуващ в това време и на този свят.
- Искаш да кажеш, когато се върнах от бъдещето?
- Точно.
- А защо ми помагаш сега?
- Защото си ми брат.
- Не, не съм. Създадени сме от една сила, но е трябвало да сме едно и също създание...
- Уви, разделили сме се, ти си получил тяло, а аз... като едно обикновено парченце, което е трябвало да бъде част от душата ти още със създаването ти, съм станал отделно творение. Но без тяло, или по- точно имах нещо като тяло, докато не реших, че... защо ли ти обяснявам, така или иначе няма да ме разбереш.
- Опитай по- на кратко.
- Трябваше аз и ти да сме една душа, но не стана така. Ти си отделна, самостоятелна душа, а аз бях, съм, просто частица, която с времето се превърна също в отделна и самостоятелна...
- С времето?
- Докато ти беше другаде и аз бях тук.
- Частицата се е видоизменила и сега иска...? Искаш, какво?- Нава се спря и постави ръце на кръста си, взирайки се изпитателно в Ника.
- Искам живот.- отвърна червенокосият простичко и се обърна към него с мила усмивка:- Не искам повече да обитавам чуждото съзнание, искам да имам свое собствено. Разбираш ли?
Белокосият се усмихна странно и подаде ръка към него:
- Разбирам... братко.
Ника трепна за миг и примига няколко пъти изненадано, но стисна ръката му и също се усмихна одобрително.
" Вие двамата вече сериозно прекалявате!"- силният глас разпука небето, вече нямаше светлина или тъмнина, всичко беше еднакво. Зелено. Заваля дъжд, а мигове след него и сняг, множество мълнии се стовариха по земята, обгаряйки крехката тревица. Двамата се стреснаха и застанаха с гръб един към друг, оглеждайки се ужасено:
- Това...?
- Същото!
- В какво сме прекалили толкова?
- Прекалено дълго бяхме тук, на мен не ми е проблем, но ти... притежател си на живо тяло все още.- Ника поклати леко глава и се откъсна от Нава, пристъпвайки няколко крачки напред и оглеждайки деленикавото небе:- Той иска...
- Знам какво иска!- прекъсна го онзи глас, но беше по- тих и по- близък. Зеленокосата елфка се приближи бавно към тях, като ги обхождаше от глава до пети с поглед, беше се появила като от нищото, от начало като бледо привидение, а скоро стана като плътно същество. Белокосият отвори уста, за да назове името й, но тя го спря:- Не и тук, тук всички мразят това, тук е лесно да загинеш ако не внимаваш.
- А как да те наричам?- попита тихо, като кимна положително с глава.
- Софи.- отвърна брат му и леко вдигна рамене:- Тя е Софи тук и в миналото си, а в реалността името й е дарено от Калисто.
Нава примига и погледна зеленокосата замислено, тя изглеждаше необикновено сериозна и някак отнесена:
- Съжалявам, не...
- Не си знаел, да. Знам, и аз не знаех, но... Наистина ли все още...?
- Никога! Три години си била единственото оръжие в ръцете ми, никога не бих се отказал от теб, дори мислех че ти си го направила.
- Не, невъзможно е.- поклати леко глава и сериозното изражение си отиде, заменено от лека усмивка:- Само ти ме приемаш не просто като оръжие за убиване, а като...
- Вече се разлигавихте.- промърмори червенокосият и скръсти недоволно ръце.
- Ти, там, тихо!- подвикна Софи и пак върна отровнозелените си очи на Нава:- В реалността има много, които могат да са ми господари, но те искат само сила, мощ и власт, а ти... никога не бях използвана в нечия защита... Три години само това правя и съм... радостна.
- Искам...- заговори белокосият, правейки малки крачки и заставайки до брат си плахо:- Да се върнеш?
- Ще го напарвя, но ти не знам дали ще успееш толкова лесно.
- Не разбирам?
- Фасулско. Навлизането в чуждо съзнание е като детска игра, но излизането е като планински поход, но има начин де, тук идва моята роля във всичко.- усмихна се лукаво Ника и притвори самоуверено очи.
- Твоята роля? Какви ги говориш?!
- Че мога да те измъкна от тук, но вече няма да съм част от душата ти, а ще съм свободен.- зловещият проблясък в очите на Ника припомниха на Нава някои стари спомени и той се отдръпна от него:
- От къде на къде? Дали наистина мога да ти се доверя?
- По принцип не, но...- въздъхна и хвърли бърз поглед към зеленокосата:- Тя иска своя господар, но ако той остане заключен в съзнанието й рано или късно ще умре, убит от нейните собствени призраци, робите- градинари и тогава пак аз печеля.
- Печелиш свое собствено тяло, тялото на Нава.- промълви Софи и прие смутена физиономия:- Това няма да е хубаво за никого.
- Определено!- просъска белокосият и се намръщи гневно:- Искаш тялото ми?
- Бързо схващаш. Ще използвам тялото ти от време на време, когато ми стане скучно да обитавам твоето или нейното...
- Моето не, никога повече!
- Добре, Софи, твоето не... тогава само твоето, Нава, до сега не съм го правел никога, бях слят с душата ти, но сега аз самият съм отделна душа и имам нужда от нещо повече... искам свое тяло, но тъй като е невъзможно ще се възползвам от твоето и...
- Това е абсурдно!- поклати рязко глава и стисна ръцете си в юмруци.
- Може би да, а може би не... Но нека направя едно обещание...
- И клетва не приемам от теб!
- Предполагам, но поне чуй предложението ми!
За миг между двамата прехвърчаха искри, размениха си същите гневни погледи, както преди повече от три години в Каз Модан.
- Слушам?
- Няма да ти досаждам много, именно защото искам да проуча и твоето съзнание, все пак ще съм на ново място и съм любопитен. Но когато искам да се раздвижа в истинския свят ще заемам тялото ти без съпротивления за известно време и ще го пускам, когато аз реша, в случаите когато съм отегчен от живота или пък... когато ти решиш, че си искаш тялото отново.- вдигна рамене и се ухили предизвикателно.
- Това е... изкусително, но ако откажа част от идеята ти?
- Тогава оставаш тук завинаги, или докато някой призрак не те убие, тогава така или иначе тялото ти пак става мое.
Времето продължи да тече, вече прекалено дълго беше тук и се чувстваше уморен. Осъзнаваше, че наистина са прекалили със застоя си в съзнанието на... на Софи и съвсем скоро трябва да го напусне:
- Мисля, че...
- Нава, обмисли ли всичко?- запита зеленокосата тревожно:- Ако наистина останеш тук, едва ли ще мога да те защитавам от призраците, те са роби, но са и войници, които са загинали от мен и сега си мислят, че всеки реално жив им е враг.
- Затова и мразят другото й име, то ги подтиква да вилнеят още повече, а ако не се подчиняват дори и за секунда, всичките градини тук изчезват.- довърши Ника, все така самоуверен в нещо, но и замислил друго, някакъв план, до който белокосият не можеше да достигне по никакъв начин.
- Ще приема, но ако наистина изпълниш обещанието си. Ще имаш временен контрол над тялото ми само когато аз реша, че трябва наистина да те пусна, когато сериозно искаш да видиш света, а не да нападаш и убиваш...
- Приемам!
- А когато реша, че ти е време да се махаш, ще изпълняваш бързо и без мърморене. Все пак тялото си е мое, а ти ще си натрапник. Ясно?!
- Напълно!
Спогледаха се и си кимнаха едва забележимо. Зеленокосата също изглеждаше доволна, не намираше пукнатини в плана и договора им, а това устройваше и нея. Само едно плесване с ръце отведе тримата на съвсем друго място. Вече нямаше природа, нямаше зеленина, а само една многоъгърна стая с огледала.
- А това какво трябва да е?- запита Ника смръщено.
- Тук ви оставям, ще се върна и ще ви чакам в реалността. Надявам се скоро да намерите правилното през което да минете за да излезете.- обясни елфката и се усмихна широко.
- Софи?!- извика Нава и се обърна към нея.
- Вече не, от тук нататък само Джиерда, Софи ме наричайте само когато сте в собственото ми съзнание.
- Джиа... ти спеше, нали?
- Теоретично, но някои лесно могат да се събудят когато наоколо се шлаят двама близнаци, които не знаят какво правят и къде отиват, а и...- засмя се гласно и притвори очи:- Не могат да говорят спокойно, без да се заядат един с друг.- едва изричайки това образът й избледня и изчезна, като стъкло начупено на хиляди малки трошички, които се изпариха във въздуха.
- А сега, големият въпрос. Кое огледало е?
- Лявото от твоята страна.
- Защо мислиш така, аз мисля че е лявото от твоята...
- Защото това е централно огледало, а и образът на Джиа не се виждаше в него.
- Образът й не се виждаше и в това.
Отново прехвърчаха искри, май повече време щяха да прекарат в спор през кое огледало да преминат.
- Избери друго тогава!- отвърна троснато Нава и стисна очи недоволно.
- Защо пък аз да избирам, ти го направи... или...
- И двамата!- възкликнаха едновременно и с това се съгласиха. Застанаха с гръб един към друг и огледаха стаята, образите си в огледалата и дори най- малките подробности на всичко тук.
- Това!- вдигнаха едновременно ръце и посочиха съвсем друго, странично от тях, бяха взели решението заедно и заедно се насочиха към избора си, като даденото огледало ги обгърна и сякаш обви в зеленикави воали, които буквално ги завлякоха на вътре, към огледалото.

translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *